Антъни Хопкинс (Джон-Уест Монмът Антъни) е роден на 31 декември 1937 г. в Маргам, Уелс, в семейството на пекарите Ричард Артър и Мюриъл Ан Хопкинс. Малкият страда от вродена дислексия, която затруднява ученето му и го превръща в аутсайдер сред връстниците.
Бащата - човек избухлив, но емоционално хладен - го изпраща в затворено училище за момчета в гр. Понтипул, където дисциплината е строга, а средата - конкурентна. Надеждата му, че там синът му ще се избави от “странната болест”, не се оправдава. По-късно Хопкинс нееднократно признава, че в училището се е чувствал изолиран, неразбран и често обект на подигравки. Учи трудно, няма близки приятели и дълго време не вижда ясно бъдещето си.
Едва след 80-годишната си възраст актьорът разбира, че има разстройство от аутистичния спектър - обяснение, което хвърля нова светлина върху детските му години и проблемите с концентрацията, социалните контакти и адаптацията.
Въпреки трудностите още като тийнейджър Хопкинс взема важно решение: бъдещето му трябва да бъде свързано с творческа професия. Първоначално интересите му са насочени към музиката и рисуването - области, в които могат да се изкарват добри пари.
Съдбоносен момент е случайното запознанство с Ричард Бъртън - вече утвърден актьор и също уелсец. Съветът на Бъртън да опита актьорска кариера се оказва решаващ. След като печели стипендия, през 1955 г. Антъни става студент в Кралския уелски колеж по драма, който завършва с отличие. По собствените му думи, един от водещите мотиви в този етап от живота му е желанието да докаже, че не е “аутсайдерът”, за който са го смятали в училище.
След няколко години военна служба Антъни заминава за Лондон, за да учи в Кралската академия за драматично изкуство. Вече дипломиран театрален актьор, на 28 г. Хопкинс започва работа в Кралския национален театър като дубльор на легендарния Лорънс Оливие.
Но мечтата му е киното - театърът не е пределът на амбициите му
След участие в няколко запомнящи се заглавия като “Лъвът през зимата”, в който си партнира с легенди като Катрин Хепбърн и Питър О’Тул, Хопкинс се премества в Америка. Работохолик по природа, той приема всички предложени роли с надеждата - като златотърсач - един ден да се натъкне на истински златен къс. Засега обаче се радва и на “златните песъчинки”.
“Нищо не искай, нищо не очаквай - това е моето кредо. Ние, хората, сме само куп грешници, бродещи в тъмнината”, казва актьорът.
Алкохолът постепенно заема централно място в ежедневието му. Самият Хопкинс откровено говори за този период като за време на загубен контрол - както над себе си, така и над отношенията си с близките.
Пиенето се отразява негативно на брака му и на връзката с дъщеря му Абигейл
Решението да спре да пие идва в средата на 70-те години, след поредица от лични сривове. Оттогава Хопкинс остава пълен въздържател. Той често подчертава, че това е най-важният избор в живота му и условието изобщо да оцелее - като човек, не като актьор.
В началото на 90-те на снимачната площадка на трилъра “Мълчанието на агнетата” се появява, както по-късно ще бъде наречен, кинозлодеят №1 на всички времена - Ханибал Лектър. Както признава Хопкинс, още при първия прочит на сценария инстинктивно е разбрал, че това е “неговата” роля. Именно тук се раждат онзи неподвижен поглед и загадъчната усмивка, с които ще го запомни не едно поколение.
“След премиерата хората ми казваха: “Вие сте чудовище!”.
Те вярваха, че аз съм Ханибал Лектър
А аз се опитвах да обясня, че съм просто актьор”, споделя той. Ролята му носи първия “Оскар”, въпреки че се появява на екран само 16 минути - един от най-кратките образи, печелили наградата за главна мъжка роля.
Въпреки световната слава Хопкинс остава дистанциран от суетата - избягва светски събития, рядко посещава церемонии и не проявява интерес към публичния живот на знаменитостите.
Посвещаването му в рицарство от кралица Елизабет II през 1993 г. приема с уважение, но без демонстративна гордост. В интервюта нееднократно заявява, че предпочита да бъде наричан “Тони”, а не “сър Антъни”, и че титлите нямат място в ежедневното общуване.
Хопкинс гледа на успеха като на страничен ефект, а не като на цел
В по-късните си години признава, че се е отказал от големите очаквания и амбиции, тъй като те пречат на вътрешния покой.
Антъни Хопкинс има 3 брака. Първата му съпруга е актрисата Петронела Баркър, от която има дъщеря - Абигейл. Но, както често се случва в актьорските семейства, постоянните пътувания, несъвпадащите графици и най-вече тежката алкохолна зависимост на Хопкинс подкопават брака. Петронела не е от жените, които търпят подобни “слабости” - тя си тръгва, взимайки със себе си и детето. Отношенията с Абигейл остават болезнена тема. Хопкинс никога не се опитва да се оправдава. Казва просто, че не е бил добър баща. Алкохолът, работата, собствените му демони са го направили отсъстващ.
И вторият брак - със секретарката му Дженифър Линтън - не носи спокойствие на актьора. След световния успех на “Мълчанието на агнетата” Дженифър категорично отказва да живее под един покрив с “Ханибал Лектър” и напуска дома
Връзката им преминава през поредица от събирания и раздели, докато през 2002 г. не приключва окончателно с официален развод.
С наградата за цялостно творчество
Третата му съпруга, Стела Аройяве, влиза в живота му неочаквано - в антикварен магазин в Южна Африка. След година и половина ухажване двамата сключват брак през 2003 г. и се установяват в Малибу. По признанията на Хопкинс именно Стела му носи вътрешен баланс и спокойствие. Тя го убеждава да развие още един свой талант - живописта. Дълго време актьорът наричал картините си “драсканици” и ги държал в мазето. Днес те се излагат в галерии.
Вдъхновен от своята муза, Хопкинс композира и валс, изпълнен от световноизвестния цигулар Андре Рийо - още едно доказателство, че за него творчеството никога не е било само кино.
С годините Антъни Хопкинс сякаш все по-съзнателно се отдалечава от шумния Холивуд. Той не преследва роли, не се бори за внимание и рядко се появява на светски събития
Както сам казва: “Когато си млад, приемаш всяка роля - от страх, че ще се падне на друг и ще стане неговият звезден час. Сега това не ме интересува. Аз вървя по своя път”.
Днес Антъни Хопкинс живее така, както му харесва: повече го вълнуват отношенията със съпругата му, мемоарите, живописта и музиката, отколкото новите роли.
През януари 2025 г. домът му в Пасифик Палисейдс изгаря при мащабните пожари в Лос Анджелис. Хопкинс реагира с философско спокойствие: “Единственото, което взимаме със себе си, е любовта, която сме дали”.
В думите на Хопкинс, все по-често се появява усещане за примирена яснота.
Амбицията отстъпва място на спокойствието, доказването - на приемането
Той все по-често говори за живота като за поредица от избори и за прошката - към себе си и към другите - като единствена възможна форма на покой.
Хопкинс не бяга от времето - той живее с него, съзерцава го и дори казва: “На 88 г. ставам сутрин и все още съм тук - макар да не разбирам света”.
Късната му мъдрост не е философска поза, а резултат от преживени загуби, грешки и осъзнавания.
Днес Антъни Хопкинс често се обръща мислено към онова затворено, несигурно момче от Уелс с думите: “Ние се справихме, хлапе”.
И докато продължава да снима и пише музика, Хопкинс разкрива още един важен аспект от своята философия: “Животът е за да правиш това, което обичаш, и да се наслаждаваш на пътуването. Не е нужно да бъдеш признат или да печелиш награди, за да почувстваш, че си изпълнил предназначението си”.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
