Случвало ли ви се е да се влюбите, преди да видите човека? Говоря за онова чисто, непорочно влюбване, при което поставяте сърцето си в ръцете на човек, когото не познавате. Отваряте душата си и го каните да се разположи удобно. Е, такава е моята “любовна” история с един невероятен глас - топъл като лятно слънце и нежен като ситен пясък. Чух го и химията победи категорично физиката...
В края на 70-те, когато Париж още вярва, че любовта може да бъде записана на винил, Демис Русос се появява на сцената така, сякаш излиза от друга география - нещо между остров и облак. Публиката го гледа, вдига ръце, а той се усмихва по онзи негов почти детски начин, който сякаш казва: “Наистина ли всичко това е за мен?”.
Трудно е да се опише човек, който носи едновременно тежест и лекота - на живота, на гласа, на тялото, на емигранта, на детето, което никога не престана да вярва, че музиката може да подреди света
Артемис “Демис” Русос е роден през 1946 г. в Александрия - град, който тогава е като малък космос: гърци, египтяни, французи, арменци, италианци, евреи... “Всички говореха различно, но всички се разбирахме”, казва Русос в едно френско интервю през 1995 г.
Баща му Джордж работи в застрахователния бизнес, майка му Оливия е певица и, както признава по-късно, именно тя му дава усещането, че музиката е начин да останеш верен на себе си. Спомняйки си детството, той описва как седи под пианото, докато тя репетира арии на Пучини, и усеща вибрациите по пода. “Звукът ме люлееше. Мисля, че тогава разбрах, че гласът може да движи човек, както вятърът движи лодка”.
Александрия обаче е и място на внезапни разломи. След Суецката криза семейството губи почти всичко и е принудено да напусне Египет
Бяхме богати. Станахме бедни. Имахме дом. Нямахме дом. Но ние бяхме едно семейство, разказва певецът пред “Монд”. Когато пристигат в Атина, той е 14-годишен - чувствителен, изпълнен с музика и вече разбрал, че светът може да се разруши за една нощ. Това знание остава в гласа му завинаги.
Записва се в училищния хор и бързо се разбира, че гласът му стои над другите - топъл, но силен, с онази странна метална чистота на момче, което звучи като възрастен.
Един от старите му съученици по-късно ще каже: “Когато Демис пееше, всички се обръщахме, защото не разбирахме откъде идва звукът. Беше като тромпет, който шепне”.
Следват малки групи, свирене по нощни клубове, опити да се преживява. Но истинският удар идва, когато среща Василис - Вангелис, Папатанасию. Легендата разказва, че първата им репетиция е хаотична, пълна с шумове и търсене, но има момент, в който Вангелис спира и казва:
Не знам какво правиш, но гласът ти може да носи вселена
И така се ражда групата “Децата на Афродита”. Тръгват към Лондон, но заради стачка остават в Париж. А през 1968 г. Париж е място на барикади, но и на нова музика.
Първите записи на “Децата на Афродита” звучат неприлично модерно за гръцка група - сърдечни, прогресивни, леко мистични. И така - без предупреждение, стават популярни.
Демис не харесва как звучи в началото - твърде високо, твърде чисто, твърде... уязвимо. В интервю за Би Би Си той признава: “Когато го пуснаха по радиото, се разплаках. Чух себе си и разбрах, че вече нямам контрол над този глас. Той беше на публиката”.
Вангелис, с неговата безкрайна музикална логика, пък твърди, че гласът на Демис е емоция, която може да води мелодията без инструмент. Тези думи сякаш определят и целия им път нататък.
Албумът “666” - луд, сложен, визионерски - е култ. Но е и краят. Демис и Вангелис са различни планети.
Той търсеше космоса, аз търсех човека, казва Русос. И пътищата им се разделят.
Париж от 70-те е идеалното място за човек като Русос - артист, космополит, с глас, който се помни. Френските медии го обожават. Английските понякога го подценяват, но тайно слушат албумите му. Той самият работи като обсебен - записва, репетира, мисли мелодии, търси звук, който е едновременно голям и интимен. Така се раждат песни, които днес звучат като част от културния пейзаж на Европа. Една вечер, след концерт във Виена, възрастна жена го спира, хваща ръката му и казва: “Вие не пеете като грък, не пеете като европеец. Пеете като човек, който иска да прегърне света, защото му е било студено”. А Демис се усмихва смутено: “Мадам, студено ми е било. Но и топло ми е било. Всичко ми е било.
Демис често се шегува, но когато говори за теглото си, става сериозен
Защото то не е просто физическа особеност - това е биография. В американско интервю от началото на 80-те той казва: “Хората мислят, че ям много. Не е вярно. Ядях много, когато бях млад. Но организмът ми реши да помни всичко, което съм ял”.
Французите го обичат такъв, какъвто е - голям мъж с голям глас. Англичаните му се подиграват понякога. Италианците го канят отново и отново. Той приема всичко това със странна смес от самоувереност и смущение.
“Не можеш да обичаш половината от мен. Трябва да обичаш целия”, казва той. И е прав.
През 1985 г. Демис Русос е сред пътниците на самолет, отвлечен от терористи
Това е един от онези епизоди, които влизат в живота на човек като тъмен облак. Френската преса подробно описва как той запазва спокойствие и как след освобождаването казва само: “Жив съм. Не искам да говоря повече”. По-късно все пак споделя в интервю: “Там, в онзи самолет, разбрах, че животът не може да се отлага. Не може да се чака идеалният момент, за да живееш честно. Сега или никога”.
И наистина - след този инцидент той напълно променя отношението си към живота. Започва да отслабва, да се грижи за себе си, да записва по-бавно, но по-честно.
Една от най-малко известните страни на Демис е неговата почти болезнена доброта. В гръцката преса се споменават десетки случаи, в които той помага на млади музиканти, отказва хонорар за благотворителни концерти, праща пари на семейства, които дори не познава лично.
Неговото мото е: “Ние сме на сцената не за да сме перфектни. А за да сме честни”.
Русос е човек, който плаче лесно. Смее се силно. Приема свенливо славата си и е щедър в отношенията си с хората.
Гласът му върви преди него, но той самият е тих
През 90-те и в началото на новия век Русос продължава да изнася концерти по света. Понякога с големи оркестри, понякога в по-малки формати. И, когато от френското радио “Europe 1” го питат дали се страхува, че го помнят само хората от 70-те, получават до болка искрен отговор: “Не. Аз съм благодарен, че изобщо ме помнят. Гласът ми е бил със сърцата на хората в техните моменти. Това е дар. Никой артист няма право да се оплаква от това”.
Последните години от живота си Демис Русос прекарва предимно в Гърция и Франция. Боледува, бори се, но не се оплаква. В едно от последните му интервюта, дадено за гръцката ERT, на въпроса какво му липсва най-много, отговаря с усмивка:
Миризмата на море в Александрия. И майка ми, когато пееше
Любимецът на публиката умира през януари 2015 г. в Атина. След него остана музиката му. Не като носталгия, а като доказателство, че човек може да превърне собствените си рани в светлина.
Показателно е, че най-точното описание за Демис Русос идва не от критик, а от случаен зрител. Веднъж, след концерт във Франция, млад мъж казва пред камерата на TF1: “Той пее така, че ти се струва, че си у дома дори когато не знаеш къде е домът ти”.
Това е Демис Русос. Гласът, който носи миграцията, тъгата, топлината, шанса, смеха, надеждата. Гласът, който идва от Александрия, минава през Париж и стига до всеки, който някога е имал нужда да бъде прегърнат от песен.
Гласът, в който се влюбих и химията детронира физиката...
Подготви Мариана ДОБРЕВА
