Прекрасно е да се окажеш на точното място в точния момент. Аз съм от избраниците, на които се е случвало. И така съм имала щастието да се докосна до невероятни хора. Признавам, заслугата невинаги е била моя. Но съм дишала един и същи въздух, гледала съм в една посока с хора, пред които хиляди са се прекланяли.
И ми се е искало времето да спре, за да се насладя на мига само аз - колкото и егоистично да звучи. Не познавах лично голямата Емилия Радева, но гледах няколко представления на последната пиеса с нейно участие - “Каквото, такова” в Народния театър. Не можех да си представя по-подходяща актриса за тази роля - благородна осанка, топъл глас. Озаряваше сцената и предизвикваше едновременно респект и преклонение не само в публиката, но и в останалите актьори. Дори когато мълчеше, тя приковаваше върху себе си вниманието. Всички останали трябваше да се борят за място под слънцето.
Има актриси, които не просто играят роли, а ги даряват с онзи фин, благороден отпечатък на характер, стил и нравствена взискателност. Емилия Радева беше именно такава. Вече говорим за нея в минало време, но присъствието й в българския театър и кино се усеща и днес - точно, ясно, уверено, както стоеше тя на сцената. Зад “ледената” фасада прозираше топло сърце и много обич.
Родена на 23 май 1932 г. в Радомир, тя извървява дълъг път от провинциалното детство до голямата сцена, превръщайки собственото си име в символ на култура и мярка.
Детството на Радева преминава в родния й град, който носи в себе си духа на провинциална България след войната. Майка й умира, когато дъщерята е на 5 години. Баща й е обущар. Емилия износва дрехите и обувките на двете си по-големи сестри. Смята се за грешница, че си е ушила пола от вълнения месал за хляб. Гледала е само самодеен театър, пътуващи трупи, някой и друг филм. Но събира изрезки със снимки на кинозвезди и мечтае да стане като тях. Макар и много бедна, тя се записва във френския колеж в София. Живее в дома на роднини - заможни столичани, които я третират като слугинче. Това са години на лишения и изпитания, но и на изграждане на характер
Тя често споделя в интервютата си, че именно тогава е научила какво значи дисциплина и как да превръща самотата в сила. Младата Емилия отрано усеща нуждата от вътрешен ред - не като строгост към другите, а като изискване към самата себе си.
Вестникарските материали и спомените на близките й подчертават упорития характер, почитта към реда и отдадеността на занаята - ценности, с които тя ще навлезе в професията и ще остане вярна до последно. “Житейските уроци” на Радева често се цитират като урок по скромност и сила - не крещяща, а вътрешна, премерена, възпитана.
През 1955 г. завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (днес НАТФИЗ) в класа на проф. Боян Дановски - педагог и режисьор, оставил траен отпечатък върху цяло поколение актьори. Това не е просто следване, а посвещение в професията. Още тогава се очертава профилът й - актриса с изискан вкус, мисъл за детайла и категорична отговорност към текста.
Първите години от професионалния й път са в Драматичния театър в Пловдив, където младата актриса практикува занаята в бърз ритъм, с много роли и ценни сценични уроци. През 1958 г. Емилия Радева се присъединява към трупата на Театъра на Народната армия - сцена, която ще нарича свой дом повече от три десетилетия. През дългия си професионален път тя не се затваря в един театър - гостува в Народния театър “Иван Вазов”, Сатиричния театър, Театър “Възраждане”,
Театър 199 и други, оставяйки незабравими роли на силни жени. На 33 години актрисата изиграва Султана в “Иконостасът” - роля, изискваща житейска мъдрост и психологическа зрялост. Актрисата успява да изгради образа не с външни белези на старост или суровост, а с психологическа дълбочина и вътрешна логика. Сигурно мнозина ще са изненадани, но колегите наричат Радева “ледена кралица” не защото се държи студено и дистанцирано, а заради ясното чувство за мярка и отговорност, което излъчва. В нейната игра няма излишен жест, няма патетика. Тя умее да “замълчи” там, където друг би повишил глас, и точно това кара публиката да слуша внимателно.
За Емилия Радева актьорството не е блясък, а морал
Тя изповядва мисълта, че сцената възпитава - най-напред самия актьор. “Да използваш самотата рационално” - това е нейната формула, повторена в не едно интервю. Тя смята, че актьорът трябва да дисциплинира себе си, за да може да води публиката. В играта й личи, че е свикнала да работи с текст не като с материал за показност, а като със слово, което трябва да прозвучи ясно, точно, вярно.
Тази етика личи и в многобройните й партньорства с водещи режисьори и трупи от различни театри. Да бъдеш “гост” на множество сцени и едновременно “стълб” в трупата на Театър “Българска армия” изисква характер - не разрушителен, а градивен; не капризен, а взискателен. Така Радева оставя след себе си над 100 роли на сцената, екрана и телевизията - мирис на грим, прах от кулисите и ехо от намерения подтекст, който зрителят си доизмисля у дома.
Не е често срещано актриса да напише пиеса, още по-малко такава, която да бъде поставяна и играна с успех. “Потеглям вечно сам”, вдъхновена от поезията на Николай Лилиев, е именно такава - деликатно театрално признание за крехкостта и самотата, но и за високата култура на българския символизъм. Пиесата показва другото лице на актрисата - човек, който обича словото не само като роля, а и като самостоятелна художествена тъкан.
Паметта на актрисата е чувствителен инструмент - тя запаметява не датите, а състоянията. В книгата си “Недовършен пъзел” Радева разказва за семейството, за Леон Даниел, Асен Шопов, Боян Дановски и за невидимата алхимия на сцената. В спомените си тя подчертава, че именно тези “магове” са я научили да мисли за ролята като за архитектура - строеж от думи, паузи, жестове и подтекст.
Другата й книга - “Коя съм...?”, излиза по повод нейния 80-годишен юбилей и предлага откровен, забавен, понякога философски поглед назад, към любовите, ролите, победите и цената им
“Много роли се забравят. Но остават уроците - от режисьора, от партньора, от тишината преди излизане на сцената”, споделя актрисата.
И в двете книги няма поза, няма самоизтъкване, а спокойно, откровено назоваване на нещата със собствените им имена.
Извън сцената е делникът - дом, семейство, тревоги и малки радости. Емилия Радева има щастието да си партнира и на сцената, и в живота с друг обичан български актьор - Любомир Димитров. През 2025 г. дъщеря им Катерина съставя книгата албум “Емилия Радева. Животът ми - едно добро представление”, от която наднича не само актрисата, а и човекът - в снимки, спомени, документи. Това е един от най-топлите жестове към паметта й - внимателно подреден разказ за един дълъг професионален живот
На 23 май 2013 г. Емилия Радева получава най-скъпата за нея награда - “Аскеер” за цялостен принос към театралното изкуство. За нея това признание е свидетелство, че когато играеш дълго, чисто и вярно, театърът те приема за свой - окончателно.
Емилия Радева си отива от този свят на 11 май 2023 г. на 90-годишна възраст. Да си спомним за нея днес е като да отворим стар албум с черно-бели снимки, да усетим мириса на гримьорна, да чуем тишината преди първото излизане на сцената.
Тя беше актриса, която не изгаряше под прожекторите, а ги укротяваше. И може би именно това е големият урок на Радева - че сцената не е място за личен блясък, а за служене - на текста, на партньора, на публиката, на времето.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
