Щом чуя името й, веднага се сещам за Андрей Слабаков. Не защото той е по-известен, а защото са като скачени съдове - не мога да ги разделя. Дълго време се чудех какво е намерила красавицата в грубоватия дългокоско и така и не намерих отговор. Докато не изгледах няколко техни телевизионни интервюта.
Такава двойка рядко се среща - смесица от самоирония, бързи словесни престрелки и топли усмивки. Ин и Ян, вода и олио, гърне и похлупак, ръка и ръкавица... Толкова различни и толкова еднакви! Ето, и аз се плъзнах по пързалката и говоря за двамата като за едно, а “мишената” ми е Ерна, както я наричат всички.
Има хора, чийто живот може да се определи като еднопосочна магистрала. И други, при които животът не тече по права линия, а по-скоро напомня серия от резки завои, поврати и неочаквани съвпадения. При Ернестина Шинова тези завои не просто се случват - те се превръщат в нейна вътрешна логика. Нищо при нея не изглежда окончателно решено и въпреки това всичко сякаш е предопределено.
Родена на 2 юли 1963 г. в София, Ернестина израства в семейство, в което думите и образите имат значение. Баща й - писателят сатирик Чавдар Шинов - я “заразява” не само с чувство за хумор, но и с особена чувствителност към абсурда на ежедневието. Тази чувствителност по-късно ще се превърне в част от сценичното й присъствие - способността да стои едновременно вътре в ситуацията и на крачка от нея. Самата тя обаче дълго време не мисли за сцената.
Първата ми мечта беше да бъда лекар, казва в интервю. Това не е случайна детска фантазия - медицината остава нейна възможна съдба до последно. Кандидатства, стига почти до финала, но междувременно влиза във ВИТИЗ. “Изпитите бяха преди тези за Медицинската академия... Реших да не се явявам на повече изпити и си останах във ВИТИЗ.” Решение, взето почти лекомислено, което обаче се оказва съдбовно.
Актьорството при Шинова никога не е било просто професия. То е пространство, в което личният опит и ролята се преплитат. Още като студентка играе главни роли, по-късно натрупва десетки участия в театъра и киното. Но дори когато говори за успехите си, тя избягва патоса. За нея по-важно е друго - да си тежиш на мястото и да знаеш, че си добър в това, което правиш
В този смисъл кариерата й не следва стандартната линия на непрекъснато изкачване. Има отклонения, паузи, премествания. Един от най-важните такива завои е Италия. Там прекарва близо девет години - място, което тя определя като “друга родина”. Работи, учи, снима се, дори се издържа като модел. Това е период на изпитание, но и на разширяване - на хоризонта, на самата представа за възможното.
По-късно, когато се връща в България, вече носи този опит в себе си. И може би затова присъствието й в изкуството остава трудно за категоризиране - нито изцяло в традицията, нито извън нея.
Историята с Андрей Слабаков сама по себе си е почти достойна за роман. Познават се от училище, но се влюбват по-късно - във ВИТИЗ. Дълго време дългокраката красавица не разбира, че той я ухажва. До момента, в който Андрей я дръпва настрани и й казва директно:
Абе, ти не разбираш ли, че те харесвам?
Сгодили се в Бургас, където Ернестина била разпределена, след като се дипломирала във ВИТИЗ през 1986 г. Андрей й предложил брак с бележка, която оставил тайно на леглото в квартирата й. Ернестина много се смяла, когато я прочела: “Брат ми каза, че мога да се оженя за теб”. Бъдещият младоженец наистина се бил “консултирал” по въпроса. Връзката им никога не е следвала праволинеен ход. Разделят се, събират се, спорят, отново се намират. “Като куче и котка” - така често описват отношенията си. И въпреки това остават заедно десетилетия. Символ на тази необичайна връзка са и техните пет сватби. Те звучат почти като анекдот, но всъщност разкриват нещо съществено - отказа им да се поберат в един-единствен модел. Първата е в с. Велика - с плажна рокля, импровизирана риза и музика на “Deep Purple” вместо Менделсон. Следват още четири - за родители, за близки, за дядо, за приятели. Всяка от тях е различна, но всички заедно създават усещането за един дълъг, незавършващ ритуал.
“След като толкова пъти се опитваш да скъсаш с един човек и той те намира пак, значи това е съдба”, казва Шинова. В това изречение има повече примирение, отколкото романтика, но и много истина.
Покрай любовната им история почти никой не забелязва драмата, която изживява Ернестина - здравословните й проблеми.
Базедовата болест се появява след раждането на дъщеря й и дълго време остава неразпозната. “Години наред не ми откриваха проблема... а всъщност съм била много зле”, разказва тя.
Този опит променя не само физическото й състояние, но и начина, по който гледа на живота. Болестта се превръща в цикъл - ремисии и връщания, контрол и несигурност. И въпреки това тя говори за нея дистанцирано, без излишно театралничене.
Още по-драматичен е моментът около раждането на дъщеря й, когато отлепване на плацентата поставя в риск и двата живота. “Мислех, че умирам...”, споделя тя. И знае, че след това изпитание всичко ще бъде различно.
Вярата се появява именно тук - не като абстракция, а като необходимост. “От нашето отношение зависи и онова, което се връща към нас”, казва тя. Това е философия, изкована не в теория, а в преживяното.
Йоанна, дъщеря й, избира път, различен от този на родителите си
В семейство, богато на артисти - актьори, писатели, художници, тя става лекар. Решение, което Шинова приема с разбиране и дори с известно възхищение. “Може би е по-смела от мен”, казва тя. А може би това е отплатата за собствената й нереализирана мечта да бъде лекар. В известен смисъл животът затваря кръга - не чрез нея, а чрез следващото поколение.
Днес Йоанна вече има свое семейство и две деца. Появата на внучката Елеонора променя ежедневието на Шинова по нов начин. От актриса, свикнала с динамика и публичност, тя се превръща в баба, която разхожда дете в парка и намира радост в малките жестове
А раждането на малкия Борис довежда до окончателна забрана на цигарения дим наоколо. В живота на Ернестина се появява друг център. Внуците, домът в Бояна, споделеното време.
С Андрей Слабаков влизат в нова фаза - по-спокойна, но не и без спорове. “На 90 пак ще намерим за какво да се скараме”, казва тя с характерната си самоирония. Може би именно тези малки конфликти поддържат връзката жива - като постоянен диалог, който не приключва.
В публичното пространство около нея винаги е имало и шум - истории, преувеличения, митове. Част от тях тя приема с усмивка, други - просто игнорира. С времето те се превръщат във фон, който не определя същността й
Това, което остава, е нещо по-устойчиво - характерът. Директен, понякога рязък, често грубоват. “Същият идиот съм си”, казва за себе си. Изречение, което съдържа повече свобода, отколкото самокритика.
Портретът на Ернестина Шинова трудно може да бъде завършен. Защото животът й не е история за последователни успехи или за ясно дефинирана идентичност. По-скоро е разказ за движение - между професии, държави, роли, състояния.
Между сцената и дома.
Между болестта и възстановяването.
Между скандала и тишината.
И може би най-точното определение за нея е именно това движение. Не като колебание, а като начин на съществуване.
В крайна сметка зад всички роли, зад всички версии на публичния образ остава един прост алгоритъм, който тя сама формулира: да обичаш силно и да се доверяваш на интуицията си.
Всичко останало, изглежда, е въпрос на време.
Мариана ДОБРЕВА
