Красивият “Лъвов мост”, гордост и памет за София, е свидетел на какви ли не събития, но и на една зловеща гледка - тук на 15 ноември 1877 г. увиснал на бесилка книжарят Георги Стоицев.
По това време този мост все още се е наричал “Сандаклъ кюпрю” (Шарен мост). Четирите лъва върху изградения по-късно нов мост, по поръчка на братята Прошек, 

са в памет именно на Георги Стоицев и тримата негови другари книжари, 

обесени в същия ден, но на други места. Книжарите не дочакали Освобождението, но твърдо вярвали, че ще е скоро. Нямали време да си направят снимки, да напишат спомени, да отгледат децата си, внуците си. Техните книжарници, първите в София, са дюкянчета в някое кьоше на пазара или на чаршията - мрачни и тесни. Но те не разчитали на търговията зад тезгяха, а неуморно обикаляли селата със своите кончета, натоварени с книги. Сандъчетата с книги обаче имали двойно дъно, за да укриват и друга, “опасна” литература и документи, свързани с дейността на тайния революционен комитет. 


Мостът с лъвовете, изграден в памет на четиримата книжари

Буната на софийските книжари, според някои историци, спасява София от грабеж и опожаряване, защото чуждите консулства, поразени от събитията, протестират и заклеймяват турските издевателства. Книжарите, които висват обесени на 15 ноември 1877 г., са Никола Крушкин - Чолака, хаджи Стоян Табаков, Георги Стоицев. Киро Геошев е бил техен помагач. Апостоли не просто на книгите, а на бунтовните песнопойки, на “страшните” за онова време думи на Чинтуловите песни: “Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня...”, на “История на хайдут Сидеря” от Никола Козлев, ”Поевропейчване на турчина” - комедия, издадена в Браила от Д. Паничков, ”Дунавските българе” от Д. Илавойски, навярно и на малката книжка ”Стихотворения от Ботйова и Стамболова”... 
Всъщност пътуващите книжари, продавачи уж на безобидни книжлета, карти, свещи, хартия и глобуси (а всъщност участници и помагачи на “делото”), са били много повече на брой, но арестуват тези четиримата. Всъщност арестуват петима - петият е Никола Вардев, който успява да избегне бесилото. Но нека да ги споменем подред. Колкото и да са кратки биографиите им, те заслужават много повече.

Никола Крушкин (роден през 1836 г. в Бистрица) като дете пада в огъня, поради което едната му ръка е обгорена и трудно подвижна, оттам е прякорът му Чолака. Има и друга версия - че се е заиграл с барут. Той е бивш послушник и после дякон в Драгалевския манастир и 

именно там се запознава с Левски

Хвърля расото и става негов активен помагач в Софийско. ”Шопският апостол”, както го наричат, държи книжарница на ъгъла на днешните улици “Алабин” и “Витоша” и не само че продава “опасна” литература, но често пъти подслонява заседанията на Софийския революционен комитет. Веднъж в книжарницата му нощуват двама от Ботевите четници, единият от които е Петър Кунчев. На дъното на феса си Никола Крушкин е изписал цветиста ругатня срещу турците и затова без колебание и с удоволствие сваля феса си пред минаващи турски големци, като мислено по този начин всеки път ги “попържа”. 


Златарската чаршия, където е била книжарницата на Стоян Табаков и Никола Вардев

Стоян Табаков (роден през 30-те години на 19 век) и Никола Вардев - Вардето (роден през 1834 г.) от разложкото село Якоруда били братовчеди, съученици и съдружници. Тяхната книжарница се намирала до Златарската чаршия (днешната улица “Сердика”). За Стоян Табаков се знае, че веднъж по време на скитанията му по България го нападат черкези и без малко да го убият. Дал им доброволно кесията с парите си, умолявайки да не му пипат сандъка с книгите. Защото на дъното му се намирали документи, заради които можело да се провали народното дело. Между 1876-1877 двамата започват да разпространяват “Народна песнопойка” със стари хайдушки песни, като въвличат в това и други свои колеги, между които Киро Геошев - Селянчето и Георги Стоицев. Именно тази забранена песнопойка провалила всички, като първо я използват за донос срещу Георги Стоицев. Когато конници преследвачи го настигнали някъде край Радомир, той се греел на огъня на един овчар. Знаейки добре какво го чака, Георги хвърлил бързешком в огъня уличаващата го книжка, но в бързината 

вместо нея в огъня се оказало тескерето му

След като го арестуват, разпитват майка му и тя, простодушна възрастна жена, издава имената на останалите. Георги Стоицев (роден през 1848 г. в Горна Джумая), когото наричат Абаджията заради занаята на баща му, бил псалт в черквата “Св. Крал” (“Света Неделя”). Омагьосан от революционните идеи, си позволявал да пее в храма не каноническото “Верую в единнаго бога”, а “Верую в нашего хъша балканского, яко ест твой бог и спасител...”. Тих, скромен и сговорчив, надарен с хубав глас, той умеел да влиза под кожата на богаташите и да измолва дарения за народното дело.

Киро Геошев, или Киро Кафеджи (роден с. Ярджиловци, Пернишко), има книжарски дюкян - кафене на Конския пазар (до днешната сграда на КНСБ). Не само бунтовна книжнина, но и фалшиви паспорти и комитетски пари се крият тук, а Киро, като сподвижник на Левски, неуморно обикаля района с идеите му - и на уста, и на сърце. 

Обесен е до църквата “Св. Спас” на Говежди пазар в София. Твърди се, че преди да му сложат примката на шията, запял: “Вятър ечи, Балкан стене...”. Чуждестранен кореспондент, потресен, ще пише в своята дописка: “От Радомирско Ярджиловци беше докарано едно момче за това, че пяло “Балкан ечи, сам юнак с тръба зове свойте братя, всички на оръжие” и пр. Името му не помня, обесиха го само за тази песен...”. 

Стоян Табаков се държал най-храбро пред лицето на смъртта

Облечен като за празник, той е първият, запътен към гибелта си в местността “Капана”, близо до дюкяна си. След прощална прегръдка казва на другарите си: “Не се бойте! Бесилката ще ни е причастие!”. А пред самата бесилка, след като чува името си, изтръсква цигарето си, мушва го в пояса си и сам навежда глава, за да му нахлузят дъсчицата, на която на турски, гръцки и български е написано за какво е осъден. Кореспондентът на английския “Standard”, който явно е присъствал на ужасяващото зрелище, е толкова впечатлен от самообладанието на българина, че помолил турските управници да му продадат дрехите и чибучката на Стоян Табаков - да ги фотографира и да ги прати на г-жа Тюсо в Лондон за нейния Музей на восъчните фигури. Отказват му, но той все пак успява по-късно да ги вземе. 


Никола Вардев (вляво) и Стоян Табаков (вдясно)

Никола Чолака обесват пред книжарницата му по пътя за Бистрица. Той праща вест на жена си Анастасия (Таса) със заръка: “Когато ме водят, излез да ти кажа две думи!”. Таса обаче била в късна бременност и се побояла да излезе, така никога няма да разберем какво искал да й каже шопският апостол преди смъртта си. Знае се обаче, че пред бесилката изрекъл: “Аз роб умирам, но българите свободни ще живеят!”. 

След три месеца се ражда дъщеря му Любица

Това, което се случва с Никола Вардев, е толкова удивително, че и днес не е за вярване. Всички очакват изпълнението на присъдата, и той също. Пускат при него само малката му дъщеричка Катерина, да му донесе вещи от първа необходимост. И тя му мушва скришом в ръцете му гребенче, на което с игла са надраскани думите: “Преструвай се, че приемаш исляма. Русите идват!”. Това е решението на хората отвън, съгласувано и с другите осъдени - поне един от тях да бъде спасен, за да се грижи за децата на обесените. Няма как да не си зададем този въпрос днес: как така са вярвали, че руската армия е близо, че Освобождението е вече на няколко глътки въздух... но не са вярвали, че след Освобождението държавата и признателните потомци ще се заемат с грижата за семействата на четиримата обесени патриоти, че няма да ги оставят без покрив и без хляб на софрата. Май са имали предчувствие какво ще се случи почти веднага след Освобождението - боричкането за власт, избуялите диви страсти, равнодушието към участта на сираците... 

Райна Княгиня се скита, куцукайки по крайните квартали на София, с нейната минимална пенсия, отпусната след унизителни молби. Дълго чакане за пенсия и унижения са отредени на съпругата и дъщерята на Ботев. Едва пет турски лири на месец като помощ дочаква ослепелият Добри Чинтулов, с чиито песни книжарите се разделят с младия си живот... 

Петя ИВАНОВА