Известно е, че българинът “силно люби и мрази”..., по-страстно второто. Няма да напомням приказката за ада и българския казан, но всеки ден сме свидетели на яростното отричане - на чуждо мнение, на чуждо постижение, на чужда идея.
Признавам си - дълго време отказвах да гледам Иво Димчев. Бях предубедена и крайна. Дразнеше ме ексцентричната му външност. Дразнеше ме неговата показна различност. Дразнеше ме това, че не му пука за мнението на тези, които не го харесват. Дразнеше ме това, че ме дразни.
Ако бъдат откровени, мнозина от най-шумните му критици ще признаят, че никога не са гледали негов спектакъл.
И аз бях една от тях. Докато една вечер не се случи нещо неочаквано.
Сигурна съм, че много от вас, набори, гледат “Капките” - кой заради плоските и груби шеги на Рачков, кой за да види дали е напълнял Геро, кой за да се усмихва с усмихнатата Хилда, кой за да попържа безпардонния Фънки, кой за да се радва на любимия си Веско Маринов. Е, и аз ги гледам и още първата вечер изживях първия шок. Бях срината от изпълнението на този, когото отказвах да гледам.
Неговата Едит Пиаф грабна сърцето ми, остави ме без думи
А след седмица превъплъщението му в образа на Емил Димитров направо ме разплака, сигурна съм, че не само мен. И не защото ние, възрастните, сме по-сантиментални. А защото в този момент разбрах, че досега съм гледала към този артист сякаш през открехната завеса. Виждах само силует - дребен, татуиран, шарен в един по-скоро сив свят. Провокация. Жест. Скандал. Досрамя ме. И реших да направя нещо просто - да проверя. Не в нашата преса, а в западната. Защото исках да проумея конструкцията, контекста. Започнах да събирам парчетата на един пъзел, който дълго време бях отказвала да видя. И сега ще се опитам да ги подредя - не само за себе си, но и за вас.
Защото зад провокацията стои история. За да разбереш един артист, понякога трябва да се върнеш много назад - в детството, когато човек още не знае как да се защити.
Иво Димчев е роден в София през 1976 г. Още като дете е различен - по-чувствителен, по-експресивен, по-видим от останалите. В училище тази различност не е талант, а повод за подигравки. Случва се онова, което се случва на много деца, които не се вписват - група съученици го нападат и пребиват. По-късно той сам ще разказва за тези години с почти хладна откровеност, сякаш говори за някой друг.
Спасението идва от място, което за много хора остава просто извънкласна дейност - театралният кръжок. На тринайсет години Иво попада в младежка театрална група, където странното поведение изведнъж се оказва не дефект, а възможност
Там разбира нещо важно: всичко, което изглежда прекалено в живота, може да се превърне в изразно средство на сцената.
Пътят му за кратко минава и през НАТФИЗ, но академичната рамка се оказва тясна за темперамента му. Той напуска след няколко месеца - решение, което изглежда рисковано, но се оказва напълно закономерно. Защото Димчев не е артист, който следва система. Той е от онези, които създават собствена.
Години по-късно спектаклите му ще го отведат далеч от София - по европейски фестивали и в нюйоркския авангарден театър “La MaMa Experimental Theatre Club”. Така постепенно се оказва на сцени, където експериментът е не само допустим, а очакван. Там сценичният му език не изглежда странен. Там той просто попада в среда, която разбира подобен тип артистичен риск.
И именно в този контекст започва да се случва нещо любопитно. Моля скептиците да пият едно малко, за да преглътнат следната проверена информация: “Файненшъл Таймс” описва артиста през езика на музикалната критика. И извежда образа на един лирик с финес; артист, който балансира между ирония и уязвимост. И нещо, което няма как да отречем - певец с ретро нюанс в гласа.
Това вече е не морална, а сериозна професионална оценка за един нестандартен талант.
Западните и задокеански критици се впечатляват не от провокативното поведение на Иво Димчев, а от вокалните му възможности. Анализират гласа, не скандала. “The New Yorker” не го защитава, не го идеализира, а го разглежда като сериозен артистически феномен. За едно от най-консервативно-интелектуалните американски издания той не е “скандален”, а “значим”. Материалът обръща внимание на огромния му диапазон, способността му да сменя регистрите с почти акробатична лекота, музикалната му прецизност,
умението да съчетава поп мелодичност с експериментална структура
Много западни журналисти отбелязват нещо, което често се пропуска у нас - зад сценичната ексцентричност на Димчев стои изненадващо деликатна и ранима личност.
Ето това е - докато тук му броим татуировките, там гледат на него като на музикант, за музикалната критика той е преди всичко глас.
Разговорът е не за морал, а за изкуство
Разговорите с Иво Димчев са цветна смесица от провокация и ранимост. Докато на сцената често е шумен, гротесков, понякога шокиращ, извън нея той говори за себе си с обезоръжаваща откровеност. Артистът не крие и факта, че е ХИВ позитивен - тема, която за много хора все още е обвита в страх и мълчание. Той обаче не я превръща в трагедия. Говори за нея спокойно, почти делово, като за част от собствената си биография. Ето тази откровеност е в сърцевината на сценичния му код. Провокацията не е самоцел, а начин да покаже истинското, което обществото предпочита да скрие. Въображението на артиста не признава граници. Изявите му са нестандартни и запомнящи се.
Както обществените правила и догми не са пречка да бъде себе си, така и пандемията не успява да го спре - Димчев стартира серия “домашни концерти”. Влиза във всекидневната с микрофон и започва да пее с такъв интензитет, че гостите спират да дишат. Взема кана вода, разлива я върху масата и я превръща в инструмент.
Публиката първо се изненадва, после избухва в смях и аплодисменти
В нюйоркския “La MaMa” Иво Димчев редува карикатурна мимика и лирични изпълнения, кара хората да преминат от смях към сълзи за секунди. Това е неговата сценична магия - умението да съчетава комично и дълбоко, театър и музика.
В друг нюйоркски концерт, част от експериментален пърформанс, Димчев споделя тихо лични моменти от живота си - любов, страх, уязвимост, а после внезапно пее с пълна сила. Този контраст между тихото споделяне и мощната експресия е характерен за целия му артистичен код.
Когато човек подрежда всички тези парчета - детството, сцената, международния път, реакциите на критиката - образът постепенно се променя. Защото това, което у нас често се възприема като “скандал”, критиката в чужбина разглежда като част от сложен сценичен език.
И сега е моментът да си отговорим на въпроса: Как да гледаме на явлението Иво Димчев? Няма проблем, ако предпочитате да надничате през открехнатата завеса. Той е там - дребен, татуиран, шарен в един по-скоро сив свят.
Аз избрах не само да дръпна завесата - направо отворих широко прозореца. Защото вече съм готова да приема неописуемия талант, да му призная правото да бъде себе си.
Понякога късчето изкопано злато изглежда по-грубо от излъсканото и обработено. Но това не го прави по-малко ценно.
Това е Иво Димчев - артист, който живее на ръба между провокацията и откровеността, между гротеската и красотата, между сцената и сърцето на публиката.
Коя съм аз, че да го съдя? Но това не е и защитна пледоария. Става въпрос за културна и журналистическа хигиена.
Мариана Пищалова
