Тя е от типа жени, чиято възраст е неузнаваема. Висока, стройна, облечена и гримирана с вкус, Оксана Желяпова приковава мъжките погледи още при първа среща. Родена е в Кишинев от баща бесарабски българин и майка молдованка.
Иван Желяпов е от южната част на Молдова, а Лидия - от северната. И двамата са инженери енергетици. Бащиният корен на Оксана е от молдовския град Твърдица. Но поколенията преди него идват от Сливенско, където е българският град със същото име.
Оксана учи в родния Кишинев, завършва право. Няма нито братя, нито сестри.
Като осмо поколение българка е пристрастна към всичко родно
Живее в София, заедно с двете си дъщери, ученички в 120-о училище. Срещаме се с нея по повод благотворителните инициативи, които е подела.
- Оксана, говорите чудесен български език. Поздравления!
- Много благодаря! За мен е важно да общувам на езика, който говореха баба и дядо. Познавам нашата българска история, обиколила съм цяла България. Бях и в Твърдица край Сливен. В този регион имаме роднини, но досега не съм ги открила. Предстои ми да го направя!
- Помните ли баба ви и дядо ви в молдовската Твърдица?
- Разбира се. Баща ми е роден там. Пред очите ми като живи са баба и дядо. Гостувах им често. В тяхната къща прекарах най-щастливото време в годините на детството. Баба, Татяна Степанида, и дядо, Степан, бяха мили хора. Говореха само български, но стария български. Думите са по-миксирани, с руско и румънско влияние. Научих добре този език.
Докато чистеше къщата, баба пееше български песни
Не мога сега да ги запея, но помня, че бяха много мелодични. Баба имаше български носии, украсени със синци. Носеше обеци. Всяка неделя изваждаше най-красивата носия и ходеше на църква. Всичките й приятелки бяха религиозни. Но като почина дядо, заключи всичко и се облече в черно. С черна забрадка на главата. Никакви украси.
- Видяха ли баба ви и дядо ви България?
- За жалост не успяха. Можех да ги доведа, а не го направих. Казвах си: “Ще дойде момент, когато ще се върна в Молдова, ще ги взема и ще ги доведа в България”. Не стана. Людете на тяхната възраст мечтаеха да видят прародината. Носеха я в сърцата си.
С родителите си и двете дъщери
- Какво попречи това да се случи?
- Причината не е в политическите режими. Животът на тия хора беше труден. Учеха само 3-4 класа, работеха много, трябваше да изхранват семействата си. Как да тръгнат за България, като трябва да работят на полето? Нямаха финансова и физическа възможност, нито подходящ транспорт.
Когато тръгнаха първите автобуси за България, бесарабските българи се осмелиха да предприемат пътешествия до прародината. Вълнуващо! Стигат до границата и четат табела: България. Молят шофьора да спре.
Слизат, просълзяват се и целуват земята българска
Връщат се после в Молдова и разказват на всички как са ги посрещнали. “Бяхме там, приеха ни като братя, отидете да видите!”, говореха те.
- Помните ли какви гозби приготвяше баба ви?
- Най-вкусните! Пилешка каша, милинки. С гагаузите бяхме приятели. И те имат вкусотии в тяхната кулинария. Баба правеше гюзлеме със сирене. Етносите си влияеха един на друг и в кухнята. И се получаваха още по-вкусни блюда. В живота хората бяха задружни. Днес колят прасе у съседите, у тях сме. По гроздобер заедно правят вино. Днес сме у Тончо, утре у Васко. Хората си помагат. Така беше.
- Защо станахте юристка?
- Правото помага във всичко. Завърших и дойдох в България. Работих в туризма. Винаги се стараех да популяризирам каузите на бесарабските българи. Повдигнах въпроса да улеснят процедурите за гражданство, за прием в детските градини и университетите. Говори се тук, че сме братя, че България има нужда от работна ръка. Обаче все има забавяне в гражданството, чакаме по 3 или 5 години.
Ако става по-бързо, повече сънародници ще си дойдат в прародината
Благословена държава е нашата, народът ни е добър. Силата всъщност е в него. Ако той повярва в себе си, всичко ще е наред.
- Две красиви дъщери отглеждате, справят ли се в училище?
- Малена и Ивана са на 10 и 11 години. Помагам им в учението, защото трябва да растат образовани. Така се случи, че ги отглеждам сама. Помагат ми мама и татко. Моите деца са добре обгрижени.
- Титлата “Мисис България Вселена” какво ви донесе?
- Възможността да реализирам мечтата си за бесарабските българи. Целта ми беше да дам гласност на техните проблеми. Не да се изтъквам аз, защото красотата е преходно нещо, днес я имаш, утре я нямаш. Важни са уменията и вътрешният духовен мир. Искам да сме сплотени. Да си помагаме, независимо дали сме в Молдова или в България.
Във Варна
- Успяхте да издействате инструменти за музикалния колеж в Твърдица?
- За Твърдица, Тараклия и Кишинев. Реших да организирам благотворителни вечери. Направих първата под мотото “Подкрепа на бесарабските български деца в Молдова”. Получи се. Исках на всички да им е приятно и весело не защото са длъжни да дадат средства. А да го направят от сърце. Поканих водещ, после направих търг на икони на Тошко Вачев. От Твърдица докарахме красиви български чинии и бутилки ръчна изработка. Красиви, в магазина не можеш ги купи. Хората танцуваха, децата им рисуваха. Родителите се радваха.
Благодарение на тези вечери доставихме тъпани, цигулки, други инструменти. Не е лесно да бъдат превозени до Молдова. Трябват специални документи, за да не се окаже, че изнасяме национална реликва. Осигурихме и две пиана, за тях пратих пари там да си ги купят.
Като ме разведоха в музикалния колеж в Твърдица, ахнах. Подкрепих и рехабилитационния център “Сперанца” за деца с церебрална парализа. И там има българчета.
- Осъществихте и три проекта в Молдова?
- Да. Проект “Приятелство” бе реализиран в Кишинев. Целта беше да покажем, че всички хора сме еднакви. Че националността просто няма значение, когато сме добронамерени. После реализирах проект “Футбол”. След това направих модно ревю в носии. Много обичам самата аз да пробвам носии. Целта ми беше да дадем път на неизвестни дизайнери, които не бяха имали възможност да покажат творбите си в столицата. Български, гагаузки, молдовски, белоруски, руски носии - каква прелест. Идвайте, да се прегърнем на една сцена и да покажем, че няма разлика в националността!
- С какво се занимава сега баща ви, родолюбецът Иван Желяпов?
- Той е председател на българския културен център в Кишинев, аз съм му съветник. В помещението на библиотека “Христо Ботев” децата учат български. Има и българско училище, татко помогна да бъде открито. Българите в Молдова сме 65 000. Искаме да се съхраним като малцинство. Татко често идва в София, помага ми в отглеждането на децата. Дай Боже да е жив и здрав още дълги години!
- Според вас кому трябва да сме благодарни ние, хората?
- На майките и бабите. Без тях сме за никъде. И на бащите, разбира се. Татко ме научи на много неща. В семейството ми мама е иконата. Икона на доброто, пазителка на дома. Винаги ме следи и подкрепя. Всички родители по света да са живи и здрави, за това се моля. Аз самата първо чакам “Браво” от родителите, после - от децата ми. Така ме научиха българинът Иван Желяпов и молдованката Лидия. Създали добро семейство, дарили ме с обич. Цял живот градили! Техният пример за мен е свещен. Давам го и на дъщерите ми. Моите деца знаят къде е Молдова, къде е България. Говорят български, учат английски, жалко е, че не говорят молдовски. Моля баба им, Лидия, да ги понаучи.
Ели КИРЧЕВА
