Помня точно деня, в който за пръв път чух за Дома за стари хора в Етрополе. Беше 8 март тази година. С обаятелната певица Вили Рай, с която се познаваме отдавна, седяхме в нашата квартална сладкарница “Мараскини”, пиехме кафе и тя не за пръв път ми даваше интервю. В него, предполагам, че редовните ни читатели го помнят, ми разказа за този невероятен дом и за още по-невероятната му млада директорка Камелия Михайлова.
Още тогава ми се прииска да се запозная с нея. На фона на черните новини от извращенията, които се разкриха в подобни институции в страната, това, което се случва в Етрополе, звучи като красива приказка. И ето че няколко месеца по-късно с колежката Мариана Добрева имахме вълнуваща среща с Ками, с нейния чудесен екип и двадесет и двамата обитатели на дома. Съжалявам само, че не е възможно да ви разкажем всичко, което така много ни развълнува. Ще започна оттам, че ни посрещнаха с баница - домашна, вкусна и истинска, каквато може да ти направят само любимите ти бабчета
Но нека преминем към разговора с директора на ДСХ - Етрополе.
- Камелия, намираме ви в болницата, където са ви дали етаж за временно ползване. На идване видяхме строежа на обновената сграда. Кога ще се преместите в нея?
- Домът е от 2003 г. и се наложи да му се направи разширение. В него ще можем да настаним още няколко човека, ще се подобрят и условията за живот. По принцип крайният срок е 31 декември тази година, но дали ще се удължи, не мога да ви кажа. Надяваме се, че ще бъде спазен. Много ни липсва всичко, което имахме там, пък и ще се радваме на новите придобивки.
- Разбрах, че дори фитнес сте имали в другата сграда?
- Да, много хора се чудеха за какво им е на бабите фитнес. Но трябва да ви кажа, че всеки си намира своето занимание - един може да се качи на пътеката, друг на колелото, имаме уреди за ръце, за крака, точилки, обръчи, топки, различни игри... Кой колкото може. Който не желае, социалният работник отива по стаите и разговаря с хората, консултира ги как да се раздвижат. Защото всички знаем колко е полезно движението за възрастните хора. Провежда се и групова гимнастика след закуската. Много от нещата правим и тук, но в нашата сграда условията ще бъдат много по-различни. Домът не е само сграда, той е пространство, в което хората трябва да се чувстват добре, да чувстват, че имат подкрепа. И най-вече да усещат нашата обич и грижа.
- Разкажи ми повече за потребителите на дома.
- Има хора от Етрополе, но има и от цяла България. Най-младият е Рачо Василев Рачев, роден е на 10.12.1959 г. При нас постъпи на 18 февруари тази година. А най-възрастният потребител е Гена Василева Георгиева. Родена е на 10.9.1923 г. и е в дома от 1.12.2022 г. Най-дългогодишният ни потребител пък е 85-годишната Ценка Нинова Василева, която е тук от 2 септември 2013 г.
- По всичко изглежда, тук им харесва. Как минава един ден в дома?
- Всеки ден е различен. Изготвили сме седмични програми заедно с трудотерапевта на дома и социалния работник. Имаме занимателна трудотерапия и изобразителна дейност. После занимания за памет и концентрация, музикотерапия, следобед има четене - индивидуално или групово. Готварство имаме два пъти в седмицата. По желание си правят баница, кекс, таратор... Има време за дейности, свързани с хигиената. Например общият хладилник, който всеки желаещ може да ползва, трябва и да се почисти. Неотдавна закупих шевни машини, да се учим да шием, като се наложи да правим нещо за базари или просто при необходимост. Купих една от най-старите машини и една електрическа. Да видим с коя ще ни е по-лесно.
В петък пък провеждаме културни и артистични мероприятия. Идва и Вили Рай, за да репетират с музикалната група.
- Като стана дума за нея, разкажи ни повече, моля те.
- Заедно с Вили Рай сформирахме вокална група под името “Минаха години”, която вече има участия не само на Етрополската сцена, но и на фестивали в село Чавдар и Кумбургаз, Турция, където за първи път организирахме и почивка на море за потребителите. А последната ни изява беше на конкурса Стара градска песен “Пей сърце” в Кюстендил този уикенд. Знаете ли, има моменти, в които музиката не просто звучи - тя лекува, вдъхновява, връща спомени и топли сърцето. Това, което ние правим, е далеч повече от изпълнение - това е емоция, отдаденост и душа. Вили Рай ни води с огромен талант, търпение и любов, като с всяка своя поява събужда усмивки, трогва сърцата ни и създава незабравими мигове.
А “Минаха години” не е просто име на група - това е усещане за приемственост, за традиция, за сила на духа. Благодарение на тях музиката остава жива, а ценностите - споделени.
Те са живото доказателство, че възрастта не е пречка, когато в теб гори пламъкът на изкуството и любовта към хората
И бих искала от страниците на вестника да се обърна към нейния ръководител: Скъпа Вили Рай, благодарим ти за всеотдайността, за професионализма, за човечността и за това, че успяваш да извадиш най-красивото от всеки глас и от всяко сърце.
Камелия ( в средата) с трудотерапевта Габриела Василева и социалния работник Петя Мирчева
- Програмата в дома наистина е богата, но имат ли хората свободно време, в което да се занимават с нещо свое?
- Разбира се, в тези програми всеки може да участва по желание. Никой не ги кара насила, само който иска. От 2 до 4 ч. повечето хора си почиват, тогава специалистите водят тихи игри или индивидуални разговори с онези, които не искат да спят. Хората могат да излизат по всяко време, трябва само да уведомят персонала, защото всичко се случва. Разхождат се, могат да отидат до магазина, до аптеката, на кафе в центъра, на свободен режим са.
Ками, странно е, че млад човек като теб е поел такава тежка отговорност. Как стана така, че прие директорския пост?
- Понякога животът ни праща в съвсем неочаквана посока. Така се случи и с мен - на шега, на майтап, както се казва. Работех си съвсем стабилно и сигурно в частния сектор - като продавач-консултант на бяла техника. Работата беше постоянна, заплатата - редовна, а уредите все по-модерни. И точно когато всичко изглеждаше подредено, реших да напусна и да започна работа в Дома за стари хора - по заместване, социален работник излезе по майчинство. Исках да натрупам малко стаж по специалността си.
И тогава се случи нещо неочаквано - хареса ми
Работата с хора, нуждаещи се от подкрепа, ми даде усещане за смисъл, което не бях изпитвала преди. Така уж “временното” място стана първата ми крачка в социалната сфера. Последваха две години, в които се изграждах като социален работник. После преминах в Център за социална рехабилитация и интеграция (ЦСРИ), където прекарах 3-4 години. През цялото това време съвместявах и двете места - отдадеността ми към работата нямаше почивен ден.
- Не ти ли беше много тежко?
- Знаете ли, за мен работата в социалната сфера е не просто професия, а лична мисия и призвание. Домът, който ръководя, е мястото, където ежедневно влагам своите усилия, знания и сърце. Вярвам, че истинското лидерство в социалната сфера е постоянна грижа, отговорност и отдаденост. Това е дом, в който работя с любов и ангажираност 24/7, защото мисията ни е да гарантираме сигурност, подкрепа и човешко отношение към всеки.
Иска ми се хората тук да се чувстват спокойни, уверени и със самочувствие
Когато постъпих като директор на 1 януари 2024 г., пред мен стоеше голямо предизвикателство. Компютърът беше празен - цялата документация липсваше. За този период с помощта на екипа успях не само да изградя всичко от нулата, но и да превърна дома в едно по-живо, по-сплотено и по-цветно място. Цялата документация на ДСХ беше създадена наново, създадохме нови правила, всеки един служител разполага вече с личен компютър, закупихме принтер, ламинатор и друг вид техника, която преди това липсваше. Бяха подменени и всички електроуреди - перални, сушилни, хладилници, кафе-машини, телевизори, диспенсъри за вода, музикални уредби и т. н.
Потребителите получиха достъп до повече организирани мероприятия - концерти, екскурзии в града и извън него.
Няма театрална постановка в Етрополе, на която да не съм ги завела
Ние нямаме транспорт, возя ги с личния си автомобил. Правя по 4-5 курса на отиване и на връщане. В дома имаме повече тържества, повече празници. Включихме се в коледните и великденските базари в града. За толкова кратко време направихме много промени и подобрения, такива, които дълги години не са реализирани. Екипът много се сплоти. Всеки месец се събираме и обсъждаме абсолютно всичко. При мен няма работно време. Това да стане 4 и половина, аз да си хвана чантата и да си тръгна, а нещо тук да не съм свършила, няма как да се случи. Няма да мога да заспя вечерта, ако не съм го свършила.
В часовете по готварство
- Като става дума за екипа, колко хора работят в дома?
- Освен мен, имаме счетоводител, касиер-домакин, медицински фелдшер, 4 медицински сестри и 5 санитарки. Медицинските сестри ни са пенсионерки, санитарките също са по-възрастни. Екипът премина през редица присъствени и онлайн обучения, групови и индивидуални супервизии, започна да работи по-единно. За година и осем месеца стилът на работата се промени толкова много, колкото не е било за последните двайсет. Но най-голямото постижение е, че потребителите вече живеят по-пълноценен, социален и радостен живот. Обичам това, което правя, и съм отдадена на нашия Дом за стари хора. Днес съм директор - позиция, която ми позволява не само да управлявам, но и да бъда близо до хората. Защото тази работа за мен не е просто професия. Тя е моето второ “аз”, моята мисия и моят път. Не съм избрала професия, избрах кауза. Човек е човек, когато е с хора.
Работя със сърце, ръководя с грижа
Социалната работа не е работа, тя е призвание. Моят девиз е: “Аз мога и действам, не чакам промяната, създавам я!”.
- Респект за всичко това!
- Искам да изкажа своята дълбока благодарност към Община Етрополе и лично към г-н инж. Владимир Александров - нашият кмет, за вярата, подкрепата и съдействието, които получавам не само като професионалист, но и като човек, отдаден на социалната сфера. Когато зад теб стои институция, която не просто разбира, а активно подпомага и насърчава усилията ти, работата придобива още по-голям смисъл. Благодаря му, че вярва в мен, че подкрепя екипа ни и че застава зад нашите идеи и инициативи. Това доверие ме мотивира.
- Разбрахме, че си благодарна на още един човек - твоята баба. Така ли е?
- О, да. Моята баба беше много отдадена на читалищната дейност в с. Равнище, където живее. Била е председател на читалището, постоянно участваше в най-различни постановки, певчески групи. Въпреки че е на 91 години, до ден днешен като дойде някакво празненство в селото, рецитира стихотворения, просто не можеш да я спреш. Като дете всяко лято ме пращаха при нея. То бяха стихотворения, приказки, сценки... Пък се обличахме в носии, обличахме кукли... И някак си това нещо е от нея. Най-интересното е, че тя и досега ми помага с идеи. Като имаме някакъв празник, й звъня за съвет. (Смее се.)
Валентина ИВАНОВА
Мариана ДОБРЕВА
