Не съм знаел, че има Ден на сърцето и се отбелязва на 29 септември. Мислел съм си, че е всеки ден. Сърцето заслужава мили работи. Но обикновено среща други неща. И се чупи.
Година и нещо след като получих инфаркт, написах това чудо отдолу и не го сложих в никоя книга. Сега го публикувам, защото в днешно време трябва да има и такива работи за четене.
Когато ме изписаха от болницата след инфаркта, панталоните ми се свличаха на земята. Не бях хапвал нищо от една седмица, ако не се броят банките с безцветна течност, която вливаха във вените ми и в безвремието ми. Казаха, че е глюкоза. Едва пристъпвах и тялото ми приличаше на лист хартия, върху който трябваше да се пише всичко отначало.
Малко пресилени думи, но се усещах като лист хартия - в това няма съмнение - толкова изтънял се чувствах.
Докато ми слагаха стентове в сърцето, не мислех за нищо, освен че лежа и близките ми се страхуват. Олекваше ми от това и не изпитвах никаква вина, че съм ги изплашил до смърт.
Тази дума - смърт, я нямах в главата си. Около мен положението беше на живот и смърт, но думата смърт я нямах нито в главата си, нито в сърцето си.
Какво е инфарктът ли - нямам представа. Не съм чел, след като негова милост ме посети без предупреждение, нищо специално за него. Не съм си поръчвал медицински книги за сърце, нито съм се ровил в интернет. Разбрах обаче, че сърцето ми е било запушено деветдесет и девет процента и в епикризата при изписването ми пишеше: “Остър преден миокарден инфаркт... с имплантация на 3 DES...”
Пишеше и още страшни неща, но стана много дълга тая епикриза.
Епикризата стана дълга, ама моят страх, като си дойдох вкъщи, нямаше край. Уж в “Пирогов” нищо ми нямаше на страха, само един голям инфаркт - какво толкова, ама вкъщи страхът ме скова, скочи ми на гърба и си заби ноктите в мене. Лежа първата нощ в домашното си легло на деветия етаж и мисля, че ще падна през стената. Мисля си, че стената на стаята е някаква сърдечна тънка стена - ще се спука и аз ще полетя в тъмното. Много тънка ми изглеждаше стената на стаята, добре, че не беше боядисана в червено.
Страх ме беше и да не започна да сънувам. Не се боях, че ще заспя, а че ще сънувам. Въобразих си, че сънят е действителност, в която аз пак ще получа инфаркт.
Има нещо много странно в израза “получих инфаркт”. Човек получава писма, банкови извлечения, уведомления за данъци и такси, но да получи инфаркт - значи някой трябва да го донесе. Кой ги носи тези инфаркти, кой? Годините, ядовете, пиенето и пушенето, любовта, изчезването на любовта, службата, поезията? Поезията със сигурност е замесена в тези работи, но лично аз й прощавам.
След като ме беше страх от съня, почна да ме е страх от тялото ми
Седя в креслото и не смея да мръдна. Опитвам се да си спомня как съм се чувствал преди тази сърдечна катастрофа. Мисля си как съм си движил ръцете, изтръпвали ли са ми пръстите, болял ли ме е гърбът. И намирах непрекъснато разлики. Плешката ми вляво никога не е била такава особена, десният ми крак е пълен с мравки и се е вдървил, ноктите ми са посинели, та са чак тъмни, защо ми излиза ечемик на окото...
Ако се порежа, докато се бръсна, значи сърцето ми не е наред и ръцете ми треперят от това; ако се задавя, докато пия вода - значи инфарктът ме стиска за гърлото. И все такива страхове и глупости, които ми идваха в главата. Мерех си кръвното по двайсет пъти на ден и ако беше над сто и десет, го мерех пак и пак. Въобразих си, че ако си затворя очите и си навеждам главата надолу, докато си меря кръвното, то ще разбере, че му се покланям и му се моля, и ще се нормализира.
Ако не дай си боже ми се разтупкаше сърцето или ме заболяваха гърдите, правех най, ама най-противопоказните неща - убийствени неща правех. Качвах се от първия до деветия етаж пеша по стълбите на кооперацията, за да се убедя, че сърцето ми няма да излезе през зъбите и че гърдите няма да почнат да ме болят както тогава, преди инфаркта. Тази инфарктна болка в гърдите е като рязане с банциг, който идва от дълбоко и се движи бавно. Реже ти гърдите бавно и болката те облива в пот. Болка, която се превръща в пот - първо вряла, после ледена.
Изкачвах се самоубийствено пеша по стълбите до деветия етаж, за да усетя, че тази режеща болка я няма
И ми светваше, и се успокоявах, и почнах да си пийвам по едно-две питиета. Аз, който бях спрял да пия поне от две години, почнах да си попийвам. И главата ми се замайваше, и инфарктът ми се замайваше. Луда работа. Добре, че не пропуших пак.
Тогава сърцето ми взе да имитира инфаркт. Спомняло си инфаркта сърцето му със сърце и си играело на инфаркт. Как става това, не е много ясно, но ми обясниха, че сърцето си спомняло кризата и си я повтаряло наужким. Изпитва те - хем си играе, хем те изпитва. Уж те болят гърдите, а пък не те болят, уж имаш инфаркт, а пък нямаш. Досущ като в живота - има те, а те няма, жив си, а си спомняш друг живот и друга болка.
Точно тук искам да кажа - пиша ги аз тези мои болки, защото човек е сам и не толкова сам върху сърцето на земята, а сам върху собственото си сърце. Затова ги пиша тези кардиограми.
После тръгнах на психоаналитик. Сам няма да се оправиш със страховете си - ми казаха моите близки - и хайде, на психоаналитик.
Психоаналитичката беше млада, амбициозна и специализирала главно за терапия с деца - точно като за мене. Караше ме да минавам между гумени играчки, да описвам какво чувствам, като ги гледам или докосвам, а накрая да си излея гнева и страха върху тях, като ги мачкам с крака. И без това през цялото време ме беше страшно яд, че точно на мене се бяха случили сърдечните гръмотевици.
Имахме и сеанс, в който вървяхме един срещу друг. Или спирахме на сантиметри, преди да се прегърнем, или се разминавахме, без да се погледнем, и отивахме в различните краища на стаята. Това било, за да свиквам с хората в различни ситуации.
Психотерапевтката ме накара да нарисувам страха си и аз нарисувах едно дяволче без крака в кръг.
- Какво е това?
- Страх - отговорих.
- А сега го накарай да избяга!
И аз нарисувах на дяволчето крачета и задрасках кръга.
Писах и стихове. Като разбра, че пиша, ме накара да измислям детски стихове - за радостта от игрите и живота, пак с цел социализиране. Аз се провалих и в римите, и в метафорите.
Смеете ли се? Много добре. Нарочно написах тази част с психоаналитичката смешно, но работата си беше за плач. И аз плачех - щом се качвах в тролейбуса след сеанса, плачех на последните седалки.
Плачех от безсилие -
нищо не ме успокояваше
и нищо не ми помагаше
Страх ме беше и не знаех какво да правя, и почнах да си повтарям Куазимодо:
Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.
И ненадейно пада вечерта, ама има и друг стих: “Ещё не вечер!”. Така пее Висоцки. Между ненадейното падане на вечерта и “още не е вечер” си живея и досега. Живея си, но вътре в мене и около мене все чувам: “Човек е сам върху сърцето на земята”. Това чувам най-много.
След като се качих на влака на страха, след като летях незнайно накъде с него, след като изпих един вагон лекарства, отново отидох в “Пирогов” - в инвазивното отделение на кардиологията, в което ме спасиха.
- Страх ме е, докторе - казах аз на лекаря, който ми сложи още малко време в сърцето. - Особено вечер ме е страх.
- Мене ме е страх от сутрин до вечер - отговори ми той.
Николай МИЛЧЕВ
