Месеци преди да навърши 80 години, Нешка Робева посреща Коледа в Трудовец - място, което сама определя като своя награда и убежище. Легендата на българската художествена гимнастика не говори за себе си през призмата на славата, а през спомените за бедното, но светло детство в русенския квартал “Здравец”, за отворените врати на съседите и песните “Ой, Коледо...”, които и днес я връщат към корените й.
В отговорите й личи човек, съхранил смирение, острота на мисълта и неподправена любов към децата, към изкуството и към България. Аз самата съм искрено благодарна за откровените й думи - и с най-голямо удоволствие бих прочела и нейната бъдеща книга, независимо дали ще бъде биография или разказ за пътя на художествената гимнастика у нас. За Робева старостта е дар, а животът - непрекъснато учение, което човек трябва да приема с достойнство и отворено сърце.
- Идват коледните празници. Как ги посрещате днес - какво се е запазило от вашите семейни традиции и какво се е променило с годините?
- Обичам Коледата. Точно този празник ме връща в детството, когато се събирахме и обикаляхме къщите в “Здравец” - един от най-бедните квартали в Русе по онова време. Там живееха работници, хамали, каруцари...
Следвоенни години - беднотия. Но хората отваряха вратите, изслушваха нашето “Ой, Коледо, мой Коледо“ и ни даваха бонбонче или курабийка, или стотинки. А ние със зачервени от студа бузи се радвахме.
На Коледа семейството се събира
Младите приготвят софрата. Брат ми запява “Ой Коледо”... И благодарим. Благодарим, че ни се дава щастието да бъдем заедно и тази година.
- Внучката ви успява ли да бъде често с вас по празници, или вече като по-голяма все повече следва своя път и ангажименти?
- Внучка ми не е по-различна от другите тийнейджъри. Не мисля, че има ангажименти, не мисля, че е избрала пътя си, но на големите празници сме заедно. Разбира се, иска ми се да бъда по-често с нея и майка й, но е добре, а и така трябва, че живеем отделно.
- Догодина навършвате 80. Как човек посреща такава годишнина - с равносметка, с усмивка, със смирение или с любопитство към бъдещето?
- Не зная как другите се отнасят към натрупаните години, но за мен те са дар от Бога. При мен има стремеж към смирение, но явно не се получава съвсем. Равносметката?! Да, време е за равносметка. Честно признавам, че вече се прокрадва и любопитство, но имам толкова много работа, че не ми остава време за мислене по въпроса. Казвам си: “Живях невероятен живот. Имам още толкова много неща да науча, да предам, да осъществя... Но колкото - толкова. И каквото - такова. Ще приема всичко, като дар, урок или наказание...“
- Замисляли ли сте се как бихте искали да отпразнувате 80-ия си рожден ден?
- Не. Рядко съм празнувала рождените си дни. Обикновено когато някой друг ги прави.
- Какво е най-хубавото на тази възраст и кое е най-предизвикателното?
- За мен всичко е хубаво, а предизвикателството е да успееш да се оградиш от лошото. Да го елиминираш или да го приемеш като нещо необходимо.
Не мога да приема ужасяващото оглупяване, наглостта на глупака
Опростачването на хората... Но... Ето това е предизвикателството. Да го елиминирам. Да не разреша да ме смаже. Мисля, че до голяма степен го постигам.
- Отдавна живеете в Трудовец. Какво ви заведе там първоначално и защо избрахте именно това място вместо София?
- Случайността. Чистата случайност. Или... може би - не? Само Бог знае. Но за мен това място, животът ми в последните 5 години, откакто живея тук, е награда.
- В Трудовец подготвяте музей - дом на спортната слава и богата колекция. Какво бихте искали хората да видят и почувстват, когато го посетят?
- Да, много ми се иска да успея. Впрочем сам човек нищо не може да направи. Радвам се, че мнозина приеха идеята и помагат. Кой с каквото може... Имаме подкрепата на двата кметове (на Ботевград и Трудовец).
- В селото създадохте и база, в която гимнастички могат да правят лагери през лятото, а много хора са ви помогнали безвъзмездно с ремонта и обзавеждането. Защо се заехте с този проект и каква е неговата цел?
- Този проект не е от днес или вчера. Базата построихме с парите, които получихме от японските ни спонсори, още през 1996 г. Последно г-н Цоло Вутов пое реновирането й и я подари на децата. Вече втора година нашите деца (левскарчетата) идват и са безкрайно щастливи. Съчетаваме почивката с посещения на музеи и забележителности, с каквито е препълнен този край.
Защо съм се заела? Може би от чисто егоистични подбуди - иска ми се да оставя нещо след себе си
Шегувам се. И не се шегувам.
- Базата предназначена ли е само за гимнастички, или бихте искали да се използва и по-широко - за други спортове или млади таланти?
- Да, това най-много искам, да се използва по-широко.
- Все още посещавате залата и наблюдавате младите. Какво ви кара да продължавате да сте до тях?
- Зареждат ме. Зареждат ме не само с положителни емоции, но и с невероятна енергия. Там се наслаждавам на красотата и чистотата, която носят тези невероятно талантливи деца.
- Като наблюдаваме живота ви, се вижда колко често помагате - независимо дали става дума за дарение, инициатива или подкрепа за млад човек. Защо добрината за вас е толкова естествена част от ежедневието?
- Благодаря ви за топлите думи. Старая се, но не винаги успявам. Израснах в най-бедните следвоенни години, с болен баща. Отгледаха ни сестрите на майка и татко. Семейството на майка ми са македонски бежанци, за тях семейството, взаимната помощ беше закон. Тогава хората бяха много по-нямащи, но и много по-сърцати. Домовете бяха отворени и на масата се слагаше всичко, което има. Така съм възпитана. Аз самата получавам твърде много. И като внимание, и като признание, и като помощ.
За мен няма нищо по-страшно от алчността и неблагодарността.
- Когато погледнете назад, има ли нещо, което бихте искали да сте знаели в началото на пътя?
- О, въздържам се или по-скоро нямам време да се оглеждам назад, освен когато пиша. В толкова дълъг живот натрупах доста грешки... Впрочем единственото, което мога да направя, е да се моля да ми бъде простено. Ако и дано е възможно...
- Какво смятате за най-голямото си наследство - онова, което бихте искали да остане след вас?
- В професионален аспект - опитът. Огромен опит, трупан в годините както при успехите, така и при неуспехите. Опитът! Ще оставя целия си архив. Той наистина е богатство и може да послужи на тези, които искат да се възползват, вместо да се лутат и вървят опипом. Ако са хора, които осъзнават от какво значение е натрупаният опит, обезателно ще се възползват.
- Често ви наричат “жената, която промени спорта у нас”. А какво промени спортът във вас?
- Много! Да не кажа - всичко! Като състезателка бях подчинила всичко на подготовката си за състезанията и изпитите в Института. Като треньор?! Трудно е да се изброи всичко, но на първо място ще спомена чувството за дълг - към децата, с които работех, към хората, които ни обичаха и подкрепяха.
- На какво ви научи славата, а на какво ви научиха трудните моменти?
- Славата за мен никога не е била проблем. Твърде притеснителна съм, за да мога да се възползвам от нея. Трудните моменти са истинските учители.
- Кое ви е давало сила да се изправяте отново и отново?
- Това е много труден въпрос... Може би вярата, че не съм сама, че това, което върша, е необходимо на хората. Че нямам право да се отказвам... Да, за да бъда изчерпателна в отговора си, ще трябва да изпиша много страници.
- Имате много срещи с Ванга. Как са ви повлияли и кои спомени изпъкват най-силно?
- Много са спомените с нея. Едни се губят, други излизат.
За мен леля Ванга беше учител
Всяка нейна дума, мисъл, изречение бяха и са ценни уроци. За този, който иска да учи. Мисля, че съм й голям длъжник. Ако ми се даде време, ще разкажа за срещите ни и за това какъв невероятен човек беше тя.
- Вярвате ли, че човек получава знаци по пътя си?
- Да. И ако вярва и търси подкрепа, ги открива.
- Оптимист ли сте за бъдещето на България?
- Вярвам в това, че България ще премине през страданието и ще открие истинския си път, който по никакъв начин не е евроатлантически. Ние сме славяни и би трябвало да се гордеем с това. Славяните са духовни хора.
- България и Япония са страни с много дълголетници. С какво си обяснявате това?
- Не съм се замисляла.
- Пътували сте многократно до Китай. Колко променена виждате страната днес в сравнение с първите си посещения?
- Не, пътувала съм многократно до Япония, в Китай съм била два пъти. Когато преди месец ме покани Алина Кабаева на турнира “Небесна грация”, който тя организира в Пекин, тръгнах, въпреки дългия път, но не за да видя Китай
Тръгнах, за да видя “забранените” ми колежки - треньорките от Русия и Беларус, на които ЕС е забранил да влизат в държавите - членки на ЕС?! Защо? Защото са родени в Русия и Беларус, защото побеснелите жени от ЕС, които раздават правосъдие наляво и надясно, не харесват президентите им? Отидох, за да ги подкрепя, мислех си, че в Китай съм била скоро и няма какво толкова да видя. В действителност в Китай бях преди 26 години - времето не тече, то просто се изсипва...
Удивлението от това, което видях в Китай, многократно надхвърля видяното в Москва преди години. Свикнах с разрухата в нашата страна и може би затова изненадата от постигнатото в Китай беше изумителна. Предполагам, че очаквате да разказвам за чудото Китай. Не мога. Красноречието ми е безсилно пред видяното. Освен невероятната чистота, силно впечатление прави търсенето на красота. Наистина не разбирам защо у нас не говорят за Китай? Защо не показват сътвореното от този невероятен народ? Бях в Пекин - 270-милионен град! Представяте ли си го? Дори най-развихреното въображение не може да се справи с подобна задача. Светлина, чистота и красота.
- На 7 декември направихте благотворителен концерт с Деси Добрева. Какво ви носи тази дейност и какво ви трогна най-много от срещата с хората?
- Не аз - Деси сама направи спектакъла си, аз само помагах, защото в последните 10 години правех подобни спектакли. Със събраните пари подпомагахме както клубовете по художествена гимнастика в отделните градове, така и останалите клубове и самодейни състави. Основно останалите средства внасяхме в КХГ “Левски”. Срещите с хората, особено с децата, не само са вълнуващи, те са зареждащи. Самодейността, която у нас има стари корени, се нуждае от помощ. Държавата ни отделя мизерни средства, да не кажа почти нищо. Няма по-велико усещане от това да осъзнаеш, че можеш да помогнеш и се радваш да го направиш.
- През годините сте имали различия с Илиана Раева, но днес отношенията ви изглеждат по-топли. Как оценявате работата й в момента?
- Ние сме две жени на различна възраст, с различен манталитет и мислене, това, което ни обединява, е любовта ни към художествената гимнастика. В нашата женска федерация винаги е имало напрежение, но за наша чест никога не сме стигали до битки, които да разбият спорта ни.
Бием се, караме се, скубем си косите, но дойде ли време за състезания, спират всички борби, обединяваме усилията си за успеха.
- Днешните деца по различен начин ли израстват в спорта? По-трудно ли е да се работи със сегашните поколения?
- По-трудно се работи, но не заради децата, а заради немарата на държавата. Заради липса на средства и унизителното положение, в което са поставени треньорите.
- Има ли нещо, което липсва в съвременната художествена гимнастика в сравнение с времето, когато вие изграждахте шампионки?
- Да, липсва свободата на творчеството. Измислят правила, които до голяма степен спъват творческия процес и уеднаквяват гимнастичките. Увлечени в трупането на точки, не се обръща внимание на музиката и танца, още по-малко на изненадата... Мисля, че полека-лека това се осъзнава и променя. Може би ще намерят решението и ще отстранят скуката.
- В последно време се говори за “завръщане на артистичността” в гимнастиката. Виждате ли реална промяна, или по-скоро това остава пожелание? Как България се вписва в тази тенденция?
- Това е, което прави в момента Алина Кабаева в своята Академия. За да има артистично изпълнение, трябва да има и култура. Култура не само при треньорите и състезателките, а и при съдийките и при тези, които пишат правилата. Култура! Навремето моят ученик Моринари Ватанабе (президентът на международната федерация по гимнастика) обясняваше успехите ни с достъпността на културата и изкуството за всички. Най-вече за народа.
- Бихте ли приели да създадете хореография за националния отбор, ако получите покана?
- Няма да получа покана. Времето мина, пък и в националния отбор има треньори - те правят композиции, които печелят точки и медали.
- А вие самата бихте ли предложили помощ? Мнозина вярват, че именно вашата школа по артистичност липсва днес.
- Не. От по-умните от мен знам, че насила можеш да отнемеш, насила не можеш да дадеш
- Какво ви е разочаровало в съвременния спорт - и какво все пак ви дава надежда?
- Комерсиализацията. Непремерената комерсиализация. Изместването на смисъла на спорта. Зачеркването на спортсменството. Надежда ми дава периодичната смяна на поколенията и тяхното мислене и ориентация.
- Вече имаме олимпийско злато при ансамблите. Може ли България да стигне до титла и в индивидуалното още на Игрите през 2028 г.?
- Всичко е възможно. Спортът затова е интересен, защото е непредсказуем.
- Имахте желание да започнете книга за художествената гимнастика от вашето време. Работите ли по нея и какво бихте искали да разкажете?
- В Китай моите руски колеги непрекъснато повтаряха: “Нешка, пиши! Пиши! Пиши!... Пиши за вашата гимнастика”. Предложиха ми помощта си. Отговорих, че пиша, но не само за гимнастиката.
Мисля, че съм длъжна да пиша за живота си - своя, който беше част от този на повечето българи, и за живота и развитието на държавата ни
Бях прекъснала за 8 месеца, защото се концентрирах върху градината, сега започвам отново. Т.е. продължавам. Не зная кой ще чете, но чувствам отговорност към няколко поколения, чийто живот се обезличава, омаловажава - зачерква се. А те - връстниците ми, заслужават да бъдат помнени, защото от разрухата с невероятни усилия извадиха и изградиха държава, която можеше да бъде преуспяваща, ако бяхме подходили като китайците.
- Има ли нещо, което винаги сте искали да направите, но все не остава време?
- Много са нещата, които еженощно се заричам да направя, но през деня все не ми стига времето.
- А какво още бихте желали да създадете или да завършите в следващите години?
- Галерията и музея в Трудовец. Да изградя и разработя фондация “Левски - Трудовец”. Да създам и обуча последователи, които да продължат след нас.
- Ако трябва да дадете един съвет на млад човек - какъв би бил той?
- Както вече казах - непоискани съвети не давам, но все пак бих им казала: “Не си губете времето, трупайте знания. Това е богатството, което никой не може да обезцени или отнеме”.
- А един съвет - или може би пожелание - за нашите читатели от по-зрялата възраст, които следят пътя ви вече десетилетия?
- Съвети няма да давам. Искам да им пожелая да приемат старостта като най-големия божи дар и да открият дълбоката й, незаменима красота. Красотата на мъдростта. Светли празници, живот и здраве!
Цветелина ТОТЕВА
