Сякаш беше вчера. Камерна зала на Народния театър беше изпълнена докрай. Мариус Донкин четеше стихове от най-новата книга на своя колега и приятел Венцислав Кисьов. „Усмивката на Бога“ . Йорданка Кузманова се шегуваше :“На сцената съм му била и любовница, и майка“. На първия ред съпругата на автора, актрисата Калина Попова, се подсмихваше на шегата. Издателят Иван Гранитски беше във вихъра си: „За тези, които ще припаднат от вълнуващите стихове, сме осигурили линейка”. Въобще весело и ведро. Липсваше само поетът. Той за кой ли път бе в някоя от софийските болници. Уж за малко. Лекарите обаче обещаваха, че на следващата премиера ще чете стиховете си сам. Журналисти уговорили интервюта и чакаха Венци да излезе. Но това не стана.
В седем часа сутринта на 19 май 2014 година Венцислав Кисьов отлетя от този свят. Ракът на белите дробове победи след двегодишна битка. Последните му дни бяха истински ад. Медицината се оказа безпомощна, след като стори всичко по силите си. Актьорът угасна в дома си. Остана завинаги на 67. 

Кисьов е роден в Любимец. Завършва езикова гимназия в Бургас и актьорско майсторство във ВИТИЗ, в класа на проф. Боян Дановски. Първата му роля е Ромео в габровския театър. Жулиета е младата Калина Попова, бъдещата му съпруга, с която не се разделя никога. В творческата биография на Венци има над сто и петдесет роли в театъра, телевизията и киното. В спомените на повечето българи той ще си остане младият Маркс от сериала за автора на „Капиталът“.  Избран е сред стотици свои колеги от цяла Европа. Ролята му носи Ленинска награда, първата, която в СССР дават на чужденец.  
След 10 ноември 1989 година обаче тя е повод за злобни подмятания и пълно отрицание от страна на новоизлюпените демократи. Заради Маркс те са готови да зачеркнат не само таланта, но и всичко останало, което е създал - значими образи в „Мера според мера“, „Ешелоните на смъртта“, „Борис Първи“ „В името на народа“.


Със Стефан Данаилов, Велко Кънев, Любомир Кабакчиев (от ляво надясно)

Иван Гранитски е човекът, който два пъти в трудни моменти подава ръка на Венци Кисьов. Той е и издател на пет от шестте му книги. Малко преди промените актьорът е уволнен от „Сълза и смях“. Тогава той е заместник - директор, а конкретният повод е пиесата на Петър Маринков „1000 метра над морето“. Тя не се харесва на властта, а в такива случаи тя не се шегува. Гранитски го назначава за артдиректор в издателство „Захарий Стоянов“. С пословична упоритост актьорът организира литературни четения, изложби, празници на изкуството в Албена. 

Следва ново назначение в „Сълза и смях“. След конкурс, на 2 юни 2006 година, Кисьов става директор. Зрителите и колегите му са свидетели на огромните усилия, които той хвърля за укрепването и успеха на един от най-старите столични театри. Публиката пълни салона, но поредната реформа изхвърля директора на улицата. Уволняват и целия състав, без да предупредят никого. Човек на честта, унижен, Венци повече не се качва на сцената. „Не аз се отказах от театъра - мен ме отказаха“, казваше той. Издателство „Захарий Стоянов“ отново го приюти. Но стресът след уволнението вече е отключил коварната болест.  А рутинен преглед няколко месеца преди това показва, че той е съвсем здрав.

„Болестта на Венци е резултат от лошото време, в което живеем. Тя порази много талантливи актьори от неговото поколение, които си отидоха млади. Не пощади и него, въпреки че много се бори. Когато му разказах колко вълнуваща е била премиерата на последната му книга, той много се зарадва. Обещах да направим още една и той чакаше с нетърпение. Венци беше социален човек. Не се тревожеше толкова за собственото си здраве, колкото за трагичното състояние, в което бе държавата ни, за разпада на ценностите и идеалите“, казва Гранитски.


Съпругата на Венцислав Кисьов, актрисата Калина Попова, си отиде от този свят две седмици след него. Те бяха и си останаха неразделни.

Откровено на 65 години: Положението не е розово

- Религиозен ли си?
 - Аз малко се съмнявам, че има много българи, за които може да се каже, че са вярващи, ама така до крайност. Знайно е, че религиозността не е присъща на българина, защото религията му е насадена със заповед. Борис е казал – от утре сте християни! Като дете баба ми ме водеше на църква всяка неделя. Обаче баба ми пустосваше в църквата, без да се съобразява с присъствието на попа и другите миряни. Което е абсолютно невъзможно за вярващ човек, според мен. 
Българинът дълбоко в себе си е останал атеист, той вярва в предмета, в камъка. Аз уважавам всички традиции. Влизал съм в църквите в Русия и Полша. Но дали има такова неистово преклонение към вярата, към иконата у нас, се съмнявам. Навремето в Любимец живееше поп Иван, той ми е написал кръщелното свидетелство. Беше уникален човек, обичаше децата, служеше на хората, следващият нямаше никакъв авторитет. Т. е. личностното е важно във вярата ни. Важно е и за преподавателя, да кажем. Като мен. 

- С бялата си брада вече наистина приличаш досущ на Карл Маркс, една от твоите легендарни роли? 
- Е, сега вече я докара до Маркс - това ми каза преди дни и писателят Антон Дончев. Не знам дали в брадата ми има жеста на Маркс, той си е пуснал брада, пишейки първите си неща с Енгелс, за да окажат съпротивата си срещу наслоеното в онова време. А аз в момента, в който разбрах, че се оттеглям от кино и театър, си пуснах брадата. Навремето режисьорът Боян Дановски казваше, че актьорът трябва да е с гладко лице, за да му се лепят мустаци и бради, за да влезе в образа, който ще пресъздава. При мен стана безсмислено. 

- От 2000 година вече не снимаш? 
-  Дръпнах шалтера. Наскоро ми дадоха два сценария за нови български филми, но аз ги върнах. Нищо нямаше в тях. Като гледам “Стъклен дом”, изпитвам ужас - това не е филм. Диалозите са под всякаква критика. Говори се за “онуй време”, че имало цензура. Отхвърляли добри неща. Няма такова нещо. Цензура имаше, но тя беше само за да се пуснат качествени произведения. Например текстът на Найден Вълчев за песента “Една българска роза” бе връщан четири пъти за поправка. Тази песен стана хит, нали? 

- А съпругата ти Калина Попова  също е актриса, какво прави днес? 
 - Тя е пенсионерка, а синът ми пък от две години е безработен. Ходи по интервюта, търси, няма претенции, но няма и няма. Аз съм поел разходите на фамилията, но положението ни не е много розово. Добре, че си имам любимия Швейк, както и съвсем овехтялото издание на “Мартин Идън”, което ту сутрин, ту късно вечер си препрочитам. А жена ми се присмива... Отваря вратата на стаята ми и следва: О-о-о! Най ми е добре в къщата в Троянския балкан, която  и сега изглежда така, както е била преди 100 години. Почти всичко, което съм написал, е там, в тишината на това омайно място. 

Пред вестник „Над 55“ автор Елена Коцева


Исак  ГОЗЕС