- Г-н Леонидов, какво ли би казал за вас прадядо ви войводата Леонид Янков? Разкажете нещо повече за него. 
- Прадядо ми Леонид Янков е известен като Леонид Войвода и Лев Балкански. Самоубива се с куршум в гърлото, за да не попадне жив в ръцете на обградилите го отвсякъде турци. Признателният народ веднага му посвещава една от най-жалните си песни „Тръби тръба в Гевгелия”, която и до днес се знае като Марсилезата на този край...

Полагат трупа му в двора на казармата. Гевгелийският каймакамин вика Хилми паша, валията на Солун, с очите си да се убеди, че пред него пречупен лежи прочутият Леонид капитан. Той пък кани 12-те чуждестранни консули. Привиква и всички местни чорбаджии и ги пита един подир друг: „Кажи ми, чорбаджи, това ли е онзи Леонид войвода?” Всички отвръщат едно и също: „Не знам, ефенди, Леонид не е родом от Гевгелия, той е от село Мачуково!”

Тогава Хилми паша нарежда да извикат майката на Леонид Ката и я запитва:
- Кажи ми, жено, това тук твоят син ли е, или не е той?

А тя, уплашена, едва успява през сълзи да промълви:
- Да, това е моят син...

Тогава валията уважително докосва рамото й и казва:
- Халал да ти е млекото, с което си засукала тоя твой юначен син! Ако имах сто души храбри като него, цяла Македония щеше мирна да стои!” 

В деня на погребението всичките камбани бият на умряло. Повече от 3000 души се стичат да изпратят войводата до покойницата му в двора на черквата „Свети Спас”. От 1924 г. до 1934 г. сръбските власти забраняват всякакви посещения на гроба на прадядо ми... Едва на 2 август 1951 г. му издигат паметник извън Гевгелия, неделеч от лобното място. Дълго делото на Леонид Войвода като национален революционер е премълчавано, турен е в сянката на загиналите в борбата против фашизма комунисти. Върху паметника му монтират желязна петолъчка. Когато по-малкият му син Александър Янков посещава лобното място на баща си, македонската му кръв кипва и лично скършва „петокраката”. Той е вбесен, макар че също е бил партизанин. Заради постъпката си е арестуван от местната милиция. След дълги обяснения кой е и защо е тук го пускат да си върви у Бугарско.


Почит към мъртвите. Вдясно войводата Леонид Янков

Всяка година на 2 август на паметника на Леонид Войвода пристигат няколко автобуса с ученици от гевгелийските училища, за да полагат свежи цветя и изпеят песента за Лев Балкански. А надписът върху гранита гласи: „През август 1905 г. в тази местност Гюров дол геройски загина легендарният войвода Леонид Янков със своята чета, която се сражаваше с 3000 турски аскери за свободата на македонския народ”.

Винаги питам поетите: „Какво толкова лошо ви се случи, че започнахте да пишете стихове? Нямаше ли друга алтернатива?”.

Майка ми Йорданка Леонидова беше учителка, тя писала стихове, но приживе публикува само разкази. Най-вече случки от всекидневието й на педагог. Баща й Иван Вълчев е бил печатар, но са му викали Сократ – умееше много интересно да разказва, беше винаги душата на семейните сбирки. Започнах с епиграми в „Средношколско знаме”, имаше такъв столичен вестник за ученици. Заради един фейлетон срещу директорката на Техникума по електроника, където учех, за малко щяха да ме изключат, но се намеси редактор от в. “Народна младеж“. По-късно директорката си отмъсти, но това е друга история. Първото ми публикувано стихче в сп. „Родна реч“ се казваше „Хамлет” и го избра незабравимият преводач Григор Ленков - интелектуалец от висока класа. Той рови близо час листата с мои неща и накрая въздъхна: „Това става за печат!“ По-късно открих разликата между това да пишеш стихотворения и това да си поет. И досега мнозинството драскачи си мислят, че създават поезия, защото формално редят римушки или преяждат с култура и културни влияния. Културата няма нищо общо с изкуството. Изкуство е онова, което надхвърля културната рамка. От детската градина до университета ни учат и възпитават да възприемаме само съществуващото в тези рамки, никой не отваря очите ни за риска да прекрачиш границите на познатото, да оцениш пробива. Затова поетът явление Константин Павлов казва, сякаш за себе си, че талантливият е най-големият враг на гения. 

- Как си представяхте бъдещето си? 
- Исках да стана следовател, после авиатор, накрая завърших българска филология, защото там няма математика или безкрайна върволица от славни дати като в специалността история. Много рано осъзнах, че живея в общество, в което най-важно е какво минало имаш, а не какво бъдеще искаш. В този мисъл никога за нищо не съм мечтал, нито съм си въобразявал, дори се изненадах, че поети като Любо Левчев, Коста Павлов, Блага Димитрова, Недялко Йорданов, Иван Радоев, Христо Фотев, Дамян Дамянов, Виктор Самуилов харесаха първите ми поетични книжки… Много по-късно поетът Борислав Геронтиев и белетристът Димитър Шумналиев бяха между първите, които оцениха най-новаторската ми книга „Сляпа неделя“, докато моите връстници и ученици лирици не я усетиха, защото преживят славата и сламата на културната рамка. Но поет не е професия, а призвание, затова не аз, а бъдещето ми, съдбата сама ме избра да стана и станах журналист, публицист, есеист, преводач…   
- От кого се учихте? Добър ученик ли бяхте? Какво не научихте?
- До осми клас бяха отличник, сетне добър 3.80, но като среден техник по промишлена електроника се дипломирах отличен 5.53. Благодарение на учителката ми по математика, която в дипломата вместо тройка ми писа четворка по милост. Харесваше публикациите ми във вестниците. В литературата минах през различни влияния - от Лорка и Елиът до Уолт Уитман, Константинос Кававис. От българските Дебелянов ми е любим, от съвременните школувах при Левчев – докато бях в казармата, а като студент открих Коста Павлов и досега съм прехласнат по необикновената му поезия. Недостъпна за мнозинството, привикнали на културни стихосложения. 
Дали съм бил добър ученик в литературата – не знам. Времето ще покаже. Но имам собствен профил и това не е малко. Не можах да се науча да пиша едно и също стихче цял живот, вечно да пея на три ноти, не можах да се помиря със себе си и продължавам да търся нови форми и непознати духовни територии… 

- Преди години сте били разочарован от обществото. Защо? 
- Да, вярно е. Днес у нас живеят три-четири поколения съвсем различни българи, които формално имат общ език, но нямат обща национална идея. Няма задружност, няма солидарност дори между онези, които имат общи разбирания за живота и смъртта. Възпитан съм като идеалист, никой от рода ми не се е борил за себе си, в никое време не сме били егоисти, по-скоро много скромни и дори чисти до наивност са хората в моята голяма фамилия. Дълго време милеех за моя народ, но той се оказа в преобладаващата си част не на висотата, която очаквах. От турско време досега мнозинството от този народ е едно и също. И това мнозинство няма нищо общо със „своите“ герои, които туриха десниците си в огъня и не гъкнаха, докато кътниците им не станаха на пепел… 

- Пак в недалечното минало споменахте нещо за нуждата от танкове, в решаването на някакви проблеми на държавата?
- Не съм споменал думата танкове, просто призовах военните да вземат властта от Костов, да затворят всички политици от 1990 на стадионите и да ги оставят три месеца без покрив, на вода и хляб и без тоалетна хартия. Това ми донесе изпъждане от всякъде, два пъти привикване в цивилната и военната прокуратура, дълго време без работа и месеци без една стотинка приход. Сега всеки ден се чуват подобни призиви от вбесени слушатели на националните радиа, пишат го във фейсбук, но никой не им обръща никакво внимание. Народът е превърнат в тълпа и вече му е все едно дали ще мучи, дали ще блее или ще квичи. Инак отдавна съм се отрекъл от всякакво насилие и революционни действия, само святата еволюция и вярата в Светлите небесни сили е решаваща за личната ни и обща праведност. Но българинът като цяло е тотален атеист, тоталитарен егоист и думата Бог му звучи като бля-бля… Но ще дойде време, когато ще съжалява за всичко, за което днес му е оттук, та оттатък. 


Константин Павлов,  Йордан Радичков, Румен Леонидов и Анго Боянов

- Вие сте рицар на книгата. Защо? Не е ли по-добре да сте рицар на финансите?
- Дон Кихот на книгата звучи по-добре. Това е почетно звание, получих грамота и диплома заради два сайта, в чието създаване имам персонално участие – Лира.бг и Факел.бг. От години сам поддържам втория сайт, стотици автори са преминали през него, хиляди книги, стихове, разкази, отзиви, есета, статии-позиции, но нито един финансов рицар не се сети да ми даде едно рицарско рамо, та карам само на своя Росинант и разчитам само на острото си индивидуално копие. През малкото ми издателство са минали едни от най-качествените български автори, но нито един от тях и до ден днешен не е удостоен със „Златен век” или друга национална награда. Иначе не спира раздаването на „Златни пера” от патки и кокошки, всякакви награди и наградки на културно пишещи ,оценявани от културно мислещи. Цялата тази сюрия обаче ще изчезне мигом, както след 10 ноември приживе умряха десетки автори със статута на големи писатели. Но е добре, че отдавна съм над тези суети, несправедливости, мании, защото знам, че националните стойности са други величини, а до тях не се стига с властови ухажвания и тъпоъгълни кръгове… 

- Защо Радичков е на главната снимка на страницата ви във фейсбук? 
- Защото е единственият, на когото до неговата кончина говорих на Вие. В последните години от живота бях между най-близките му приятели. Прозата му е поезия за духа, както поезията на Коста Павлов. И двамата, Бог да ги помилва, са земята и небесата, между които съществувам. Те са ми алфата и омегата на личния пример и личната участ. От живите обичам Рада Москова, писателка с висок морал и с духовна мая, както и поета Борис Христов.


С приятелите кандидат-президенти Кулеков и Бойчев

- С кого от известните наши писатели и поети най-много обичахте да си говорите? Какво научихте от тези мъдри хора?
- Към изброените по-горе трябва да добавя Радой Ралин, Невена Стефанова, Иван Динков, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Биньо Иванов, Станислав Стратиев, Първан Стефанов, Любен Дилов. Липсват ми Иван Методиев, Николай Искъров, Жоро Рупчев, Добри Тонев, изпитвам нежност към Станка Пенчева, Любен Петков, Йордан Василев. От живите обичам Миряна, Иван Теофилов, Иван Цанев, Кирил Кадийски, Неда Антонова, Георги Борисов, Любомир Николов, Палми Ранчев, от сравнително по-младите - Елин Рахнев, Людмил Димитров, Асен Валентинов, много талантлив е Васил Славов. Сигурно пропускам някого…

- Кое в литературата от последните години ще наречете явление? 
- Неда Антонова, която преживява истински ренесанс, сътвори книгите за царица Елеонора, за преподобна Стойна, за Венета, любимата на Ботев, и за първия след Бога – Васил Левски. Владо Зарев също показа как трябва да се пише, много се радвам на „Камбаната“ на Недялко Славов, която изми лицето на нашето поколение. Романът „Калуня-каля“ на Георги Божинов доказа, че и след физическата смърт големият писател оживява и влиза в сърцата на следващите поколения читатели.

- Уволняван сте шест пъти. Какви са били прегрешенията ви?
- Прегрешенията ми са, че имам луксозно поведение – казвам онова, което мисля. А това е лукс, абсолютен лукс, но го осъзнах, едва след като го дефинира умната ми дъщеря Румена. 

- Членували ли сте в партия? 
- Членувал съм в една-единствена партия „Гранит”, която отдавна не съществува. При това бях лидер, ха-ха-ха. Оттогава членувам в партията на Господ и само той може да ме изключи от нея.

- Какво бихте казали пред евродепутатите, ако ви допуснат до трибуната в Брюксел?
- По едно стихотворение от Ботев, Дебелянов и Коста Павлов.

- Съпругата ви - известната журналистка Вивиана Асса, написа есе. 40 години с Румен. Как се живее 40 години с една жена?
- Виви е велико момиче, тя не само ме изтърпя като македонски характер и свободолюбив чешит, но придаде на децата ни онази допълнителност към природата им, без която днес не мога да си представя. Тя е прекрасна журналистка, беше водещо име във в. “Ние, жените“, има потенциал за белетрист, доказателство са публикации в авторитетни литературни списания, както и отличията, които получи. Но тя е лишена от онази капка свята амбиция и светла суета, която превръща егото ни в осъществена същност, тя жертва засега таланта си, за сметка на грижите за околните - деца, внуци и болни родители. Благодаря на Бог, че свърза живота ми с нея, колкото повече приближавам до срещата с Него, толкова повече осъзнавам каква благосклонност съм получил от Негова страна. Виви е най-големият ми късмет в този живот. В другия – ще видим…

Исак ГОЗЕС