Мария Стефанова е бивша медицинска сестра в травматологията в Стара Загора. Близка с Чочоолу, Радой Ралин, Константин Тренчев, Колю Босия... На младини се снимала в българския игрален филм „Хроника на чувствата”. Избрал я режисьорът Любомир Шарланджиев, съпругът на Невена Коканова. Играли заедно с Жоржета Чакърова, Джоко Росич и Йосиф Сърчаджиев. Решила да става актриса, но по време на снимките се случва нещо, което я отказва. Голям и тежък прожектор пада върху главата й и я пробива. Така завършва филмовата й кариера… В любовта нещата са други...
Моята единствена любов беше, е и ще си остане Стефан Продев, макар че никога не сме се виждали казва Мария. Съседка ми донесе нещо за почерпка, завито във вестник „Дума”. Прочетох коментара на Продев, който направо ме порази. Казах си: „Трябва да се видя с този човек каквото и да става!” Събрах кураж и на Стефановден му позвъних. Той не ми отговори. Свързахме се доста по-късно. Казах му, че неговият коментар ме е улучил право в сърцето и че се възхищавам на всичко, което той пише. Така започна нашата телефонна любов, с дълги разговори на различни теми. Той ме нарече „Необичайно явление”. Не бил имал събеседник като мен. Една вечер ми се обади и ми каза сутринта да си купя вестник „Дума”, защото коментара в него е посветил на мен

- И какъв беше посветеният на тебе коментар? 
- Заглавието му беше „Игра на интелектуалци” и до днес го знам наизуст. Беше 17-и брой, от 20 януари 2006 г. Поръчала съм да го сложат в ковчега ми. Това са думи, които удрят през лицето като камшици и може да ги изрече само Стефан Продев. Моя позната ми каза, че той нямал журналистическо образование. Позвъних му и го попитах. Той ми отвърна: „Да, истина е! И какво от това?” Аз сконфузено измънках: „Той и Ботев е нямал образование, но е сътворил класика”...

- Споделяхте ли с него лични неща?
- Говорили сме цели часове с него. Аз по принцип съм си много приказлива, пък на него сигурно му е било неудобно да затвори телефона. Беше деликатен човек. Споделял е с мен, че са му чупили прозорците за публикации, заплашвали са го със смърт. Веднъж ми каза, че приятелка, с която са се целували на младини, го заплюла в лицето заради левите му убеждения. Друг път пред него спира трамвай, ватманката слязла да го прегърне и целуне.


Стефан Продев

- Легенди се разказват за това как си спасила Петър Младенов?
- Петър Младенов си отиде със…сачма в главата. Беше дошъл на лов край Стара Загора, но някакъв пишман стрелец го улучил. Сачмата попаднала в лицето му и заседнала там. Налагаше се спешна операция, за да я извадят. Набързо откриха някакъв коремен хирург. А такава операция на лицевата част от главата се правеше задължително от съдов хирург. Тогава аз работих там и казах на другаря Младенов да се маха бързо, ако не иска да го обезобразят. Послуша ме и тръгна. Но и в София явно никой не се е решил да извади сачмата, защото беше на много опасно място. След доста години видях нещо странно. Работех в една лаборатория, когато ми донесоха да разчета рентгенови снимки от някаква катастрофа. И гледам - череп със сачма в лицето. Това е главата на Петър Младенов, си казах. Точно така излезе. Той беше леко пострадал при катастрофа. Така си отиде – със сачма в главата. Преди това обаче няколко пъти ме кани да отида на работа в София. Не се съгласих...

- Казват, че си излекувала и брата на Фидел Кастро - Раул?
- Да, истина е. Той страдаше от псориазис и единственият човек, който можеше да му помогне да се отърве от досадния сърбеж, бе горублянският свещеник. Той собственоръчно правеше някакви мехлеми. Уредих лична среща на Раул Кастро с лечителя и така той бе излекуван. После изпратих подаръци на Фидел Кастро по известната по онова време партийна лидерка Соня Партизанката. Тя беше важен фактор при комунистическото управление. Пътували заедно с Лили Иванова и оркестъра й. Рекламата за турнето на Лили била направена, организацията перфектна, билетите разпродадени, хотелът ангажиран и изведнъж ни в клин, ни в ръкав тя поискала два пъти по-голяма от предварително уговорения хонорар. Иначе нямало да пее. Но Соня Партизанката си беше дръпната и на никого басма не цепеше. Дори моят приятел Чочоолу се страхуваше от нея. Изправила се тя срещу Лили и тропнала с крак: „Или ще пееш за колкото пари ти кажат, или няма да видиш сцена не само в чужбина, но и в България!...” И Лили свила опашката и пяла, разбира се... Срещу Соня никой не можеше да се изправи…По нея Фидел Кастро ми изпрати много красив и скъп сувенир с благодарност, че съм помогнала на брат му. Пазя го и до днес. И него поисках да сложат в гроба ми…

-  Каква дружба те свързва с Радой Ралин, с Кольо Босия, с Константин Тренчев…
- У Радой Ралин съм ходила на гости и съм седяла в краката му. С него е невероятно да се общува. Сега обаче пиша епиграми и чувам хората да казват, че съм ги била взела от Радой Ралин. За Кольо Босия и Константин Тренчев не искам дори да чувам. И двамата ме предадоха. Босия съм го хранила и поила месеци наред в дома си. Знам какъв дисидент е, не ми се говори за това. А Константин Тренчев си пишеше статиите на моята пишеща машинка. У дома. Когато дойде демокрацията, аз стигнах дотам, че да ме вкарат в Старозагорския изтрезвител съвсем трезва. При това не можех да ходя, защото си бях счупила крака. Един адвокат си е харесал апартамента ми и иска да ме изгони оттам, след като отказах да му го продам, за да си направи мезонет. Той организира и подписка в блока за изгонването ми. Обявиха ме за общодържавно издирване, а аз не можех да изляза от дома си заради счупения си крак. Освен че ме изкараха алкохоличка се опитаха да ме вкарат в лудницата. Добре, че психиатрите ми дадоха документ, че съм напълно здрава и с акъла си. Много се надявах и на Константин Тренчев, и на Кольо Босия да си спомнят как съм ги поила и хранила, как съм ги приютявала, и да ми помогнат да се защитя. Уви! Днес и двамата се правят, че не ме познават. За Тренчев знам за какво ми се сърди…

- За какво?
- Защото издадох тайната му, че е осиновен. И това не можа да ми прости и до днес. А за Босия мога да кажа само едно: той стана дисидент, защото не става за нищо друго… Преди години една вечер ми позвъни на вратата, защото нямаше къде да спи. Жена му го изгонила. Още като дойде, си поиска ракия. Купих кило домашна и той взе, че я изпи всичката. Падна като вдървен на леглото, а аз цяла нощ умирах от страх. Мислех си, че няма да се събуди. Босия не признаваше ни баща, ни майка, ни сестра. Опитаха се по онова време да го научат да работи и го пратиха да сглобява мебели, но и досега не съм чула да е сглобил някаква мебел. Иначе родителите му са толкова свестни хора.

- Знам, че се познавате и с Ренета Инджова?
-  Аз познавам не само Ренета, а и майка й още от времето, когато живееха в Стара Загора. Сигурно никой не го знае, но аз бях първата манекенка в Стара Загора, намерила смелостта да тръгне да показва нова мода по подиума без ничия подкрепа. Дотогава новите модели се представяха от роднини на моделиерите, които невинаги имаха подходяща фигура за това. Аз и Ренета стъпихме на подиума, отговарящи на всички условия. Хората ни харесаха, харесаха телата ни… Бяхме млади, бяхме красиви, нахакани, но неопитни. Тя беше упорита, решена да постигне целта си на всяка цена. Дори веднъж ме избута от подиума да падна, за да тръгне първа, но аз не се сърдя. Времената бяха такива, че всеки искаше да е първи. Пък и Ренета доказа, че е имало за какво да ме избутва тогава…Струвало си е…

Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА, Стара Загора