Актьор, режисьор, играе в театъра, обича страшно много да пътува и да ходи пеша и е част от обществото на Поетите. Няма кола. Оптимист в света на песимистите и не се отказва. Държавата му гласува пожизнена награда в размер на 700 лв. за принос към българската култура. За началото на актьорската си кариера и емоциите в живота си Владо Пенев разказва в интервю за Ютуб канала ToTo Yotov.
- Разкажи ми как се насочи към актьорството?
- Кандидатствах във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, след като завърших гимназия. Тогава по времето на комунизма беше задължително да отидеш войник веднага след училище. Излизаш седмица - две преди останалите, като представиш документ, че си приет да следваш. А бяха ме приели вече история в Софийския университет, това си ми беше основното, аз исках да стана археолог
Това във ВИТИЗ беше леко несериозно, а и го направих, за да преодолея срамежливостта си. Бях жестоко срамежлив, изпотявах се, не можех да гледам хората в очите. Не се обичах много, не се харесвах - това беше проблемът. И ме приеха от първия път. Ако не беше от първия път, аз повече никога нямаше да ида да кандидатствам, толкова унизително ми се видя. И ме приеха и на двете места, но си мислех, че археологията натежава. Даже не отидох сам да си подам документите във ВИТИЗ, а пратих сестра ми, светла й памет.
- И какво направи финално?
- Застанах пред къщи на улицата и си казах, че трябва да премеря разстоянията. Защото аз съм учил винаги в училища на 200-300 метра от нас. Премерих колко крачки са до ВИТИЗ и след това тръгнах до Софийския. И на опашката на коня свършиха крачките на ВИТИЗ. Казах си, съжалявам, довиждане, и така стана моят избор. Тези 30 крачки натежаха.
- В казармата как беше?
- Като се върнах от казармата, тотално бях подивял. Две години бях в Нова Загора, не знаех на коя земя съм. Беше отвратителна казарма, не мога да кажа, че съм прекарал прекрасно. Един път за това време се върнах в София. Бяхме свързочен батальон или както там му казват. Като се върнах, аз не знаех защо са ме приели актьор, първата една година във ВИТИЗ бях тотално заникъде.
Очевидно ще ме махат, мислех, че не ставам за актьор. И се замислих като ме махнат, какво мога да стана, пак там. Оператор ми се виждаше по-лекичко, интересно. Взех си един апарат и започнах да снимам, като открих, че имам око за това. Обаче те взеха, че ме пуснаха, та минах във втори курс и не се прехвърлих в друга специалност. И тогава ме удари някаква сачма и изведнъж разбрах, че всъщност мога.
- Какво се отключи в теб?
- Мисля, че много се наблюдавах, много се контролирах и много не се обичах.
Не се харесвах такъв, какъвто съм
Професорът ми Николай Люцканов, светла му памет, ми беше дал да правя един монолог на Ричард III, което е много тегава и трудна роля, дълбока, сложна. Във втори курс това ми се виждаше невъзможно. Но като че ли ме засмука една фуния, нещо се случи. И след този мой монолог пред преподавателя и колегите ми аз всъщност разбрах какво мога и докъде мога да стигна.
- А сега как е, когато ти се налага да влизаш в роля?
- Аз съм пенсионер вече, имам над 40 години трудов стаж в тази професия. Всяка следваща роля в театър, в кино ми е абсолютно за първи път и за последен. Никога не ползвам някакъв натрупан опит или някакви хватки, които знам. Трябва да вляза много бавно, много мъчително и трудно, невинаги е успешно, но си минавам през мой път, който понякога ме докарва донякъде, докъдето не съм предполагал, че ще стигна.
- Ставаш първият свободен артист у нас. Как се случи?
- През 1997 г. бях в Канада за проект и стоях там един месец. Тогава един ден видях голяма дъга. И си помислих: няма по-важно нещо на този свят от свободата. Свободата е по-важна от всякакви битовизми и уют. Аз през това време бях вече в Народния театър, имах си гримьорна, почнах ”гнездо” вече да си правя там. Живеех през няколко къщи от театъра, аз съм си там от дете. И съм на 30 и няколко години и си казах, че това не може да продължава така. Всички ми казваха да изчакам, тогава беше 97-а година - хората само се мъчеха да отидат някъде на щат да се хванат да работят, да имат някакъв доходец. Аз казах, че няма да го направя това и да остана - и напуснах театъра.
Станах първият свободен артист в нашата държава, и то в най-неподходящото време
Това решение съм го взел не защото съм имал самочувствие, че аз съм страшен артист. Взех го, защото си казах: това е много хубава проверка.
Ако театърът и киното имат нужда от мен, аз ще продължа да бъда артист. Ако нямат - ще спра и ще намеря нещо друго да правя, което ще го мога и в което ще се чувствам удовлетворен, но ще бъде навреме. Не исках да седя в Народния театър и да чакам да ми дадат някаква роля. Искам да ми дадат роля, която е само за мен, и ще я направя по начин, по който никой друг няма да я направи.
- Как разбра, че театърът има нужда от теб?
- Излязох на свободна практика и приемах всякакви работи. Тогава много дублирах, участвах в дублажи, играех в частни проекти, успоредно играех и няколко представления в Народния театър. И така седем години бях свободен артист. Системата не ме изхвърли и ми показа, че съм нужен.
- Защо имаше нужда да изпиташ това?
- Аз винаги се стремя да бъда нещо повече от това, което знам, че съм.
- С Марта Вачкова сте били заедно във ВИТИЗ, а тя е твоята най-добра приятелка, нали така?
- Да, така е.
- Аз си мислех, че сте мъж и жена? Извинявай...
- Хората много си мислят такива неща, но ние не сме. Няма защо да се извиняваш. Ние сме били с Марта гаджета, живели сме заедно, баща й още беше жив. Но се разделихме преди много години и всеки си има своя живот. Тя си има дете от друг човек, аз бях женен и си имам дете от друга жена. Но останахме приятели, аз, общо взето, поддържам приятелства с жените, с които съм бил.
Не съм от тези, които се карат завинаги
Мисля, че когато човек е имал романтична връзка и е прекарал добре това време, е глупаво да го зачеркне, да го махне и да го превърне в нещо некрасиво и недобро.
Йонислав ЙОТОВ
