Ако някой твърди, че не е гледал руска анимация, значи или лъже, или много е пропуснал. Опитвам се да обясня на внуците, че квадратните гащи нито са гащи, нито са квадратни, че детските филмчета трябва да са красиви, забавни, ама те - не.
Искат си зомбита, духове, ръбати типове, дето не можеш да разбереш от добрите ли са или от лошите.
Е, ние нямахме този проблем. Гледахме и “Уди Кълвача”, и “Бъгс Бъни”, и “Мики Маус”,... ако ни ги пуснеше Кеворкян. Но с особен интерес следяхме вечното “надцакване” между Вълка и Заека в знаменитата поредица “Ну, погоди!”. Не че беше нещо по, просто имахме възможност да го гледаме по-често. Сигурна съм, че всеки над 55 си спомня поне един епизод, поне една мелодия, поне една дяволия.
Създателят на този успешен проект, творец с нестандартното име Вячеслав Михайлович Котьоночкин, е роден на 20 юни 1927 г. в Москва. Баща му, който бил счетоводител, починал от туберкулоза малко преди Великата отечествена война. Майка му - Евгения Андреевна, била домакиня. Интересен е произходът на фамилията. Далечен прародител на дядото на Вячеслав се казвал Кошкин. Когато му се родили близнаци, ги наричали “котенца”. Оттам идва и рядкото фамилно име Котьоночкин.
От ранно детство момчето обича да рисува. Но любовта му към анимацията започва малко по-късно
През 1938 г. посещава новогодишното тържество с елха в Колонната зала на Дома на съюзите. Стигането до там се смята за невероятен късмет и чудо. Това могат да направят както деца на държавни служители, така и най-добрите ученици от Москва и най-близките училища. Именно там Вячеслав Михайлович за първи път гледа анимационни филми. Той е във възторг и се записва в художествено студио в Дома на пионерите.
По време на Великата отечествена война Вячеслав учи в противотанковото артилерийско училище в Пенза, което завършва през 1945 г. Но не забравя детското си хоби. На 17-годишна възраст гледа анимационния филм “Бамби”. Според него именно впечатлението от анимационния филм е изиграло решаваща роля в избора на професия. Вячеслав Михайлович често се шегува, че лекомислената му фамилия го е довела до анимацията
След демобилизацията през 1946 г. Котьоночкин отива в “Союзмултфилм” с намерението да се запише на курсове. Първоначално студиото е създадено като съветски аналог на американския “Дисни”, но в следвоенните години започва преход към собствени методи на анимация и отказ от копиране. След като разглежда работата на Вячеслав Михайлович, Борис Дежкин - вече известен режисьор на анимация, съветва младия художник да зареже всичко и да отиде в зоологическата градина, за да рисува животни - да се научи да пресъздава движението им.
През 1947 г. той завършва курсовете по анимация в “Союзмултфилм” и започва работа в студиото, първо като аниматор, а след това като художник-постановчик и режисьор. От момента, в който завършва курсовете, до появата на “Ну, погоди!” ще минат повече от 20 години
Вячеслав Михайлович участва в създаването на повече от 80 филма. Обича да “анимира” ритмични, “бързи” епизоди. Като режисьор често снима истории за кинохроника “Фитил”.
Но истинската слава идва при него през 1969 г. след създаването на анимационния филм “Ну, погоди!”. Идеята е предложена от директора на студио “Союзмултфилм” Михаил Волков, който поставя задача пред млади писатели-хумористи да измислят нещо забавно за деца. Сценаристите са наясно, че най-забавни са анимациите с преследване. И от различните варианти за преследвач и преследван се спират на Вълка и Заека като най-популярните герои на руския фолклор.
Измислена е и заканата, която трябва да се превърне във връзка между епизодите - “Ну, погоди!”, което на български звучи като “Е, само почакай”. Единственият режисьор, който се съгласява да реализира идеята, е Котьоночкин - останалите я намират за повърхностна. След време Вячеслав Михайлович ще си спомня: “Ами, нарисувах Заека доста бързо. Той веднага се оказа някакъв пълничък, с розови бузки, със сини очи, като цяло много позитивно зайче”. С Вълка не било толкова просто. За да го нарисува, Котьоночкин се гледал в огледалото.
Вълкът заимствал походката и жестовете си от художника
Външният вид - разкопчана риза, китара и цигара - е взет от крайните улички на Москва. Първоначално Вълкът е трябвало да говори с гласа на Владимир Висоцки, но кандидатурата му не е одобрена от ръководството на “Союзмултфилм”. Първият епизод е пуснат на 1 януари 1969 г.
Със сина си
Никой не очаквал славата, която връхлетяла създателите на филма. Градските улици опустявали, когато по телевизията започвало излъчването на следващия епизод. Дори партийният елит бил сред феновете на анимационния филм. Последният епизод от каноничния сериал с Анатолий Папанов излиза на 2 септември 1986 г.
Първоначално Котьоночкин планира да заснеме три епизода. След това е решено цикълът да приключи с четвъртия епизод, но поради многобройните молби на зрителите, сред които не само деца, но и възрастни, е решено сериалът да продължи. Отделни епизоди на анимационния филм са продадени в повече от 100 страни.
Котьоночкин е смятан за богат човек, но в действителност това съвсем не е така. За “Ну, погоди!” той не получава никакво материално възнаграждение - 90% от приходите отиват за държавата, а други 10% за студията
Но Котьоночкин се отнася към живота с лекота и оптимизъм. Той е взискателен и строг режисьор, но неговата непринуденост и естественост привличат хората. Той предпочита да решава работните си въпроси на масата, става център на всяка компания и има много приятели. Успоредно с плодотворната си работа, той е чест гост в ресторант “Спорт”. Там се слуша добър джаз и се танцува много. Младият художник не е особено дисциплиниран и обича да се забавлява, така че един ден е близо до уволнение. Спасява го изявление, написано по оригинален начин: “Моля ви да ме уволните, а ако е възможно, да ме запазите“
Вячеслав Котьоночкин има два брака. Първия път се жени малко след войната, но бракът е неуспешен. Дори раждането на дъщеричката Наталия не успява да спаси семейството.
Втората му съпруга е Тамара Петровна Вишнева, балерина. След сватбата се установяват в комунален апартамент в къща на улица “Горки”. Три семейства живеят в стая, разделена със завеси. По-късно се местят в просторен апартамент. Вячеслав Михайлович много цени мнението на съпругата си и винаги чете сценариите за бъдещи анимационни филми на нея и на сина си.
Малко хора знаят, че вдъхновението за всички танцови сцени в неговите филми е съпругата му 90-те години на миналия век се оказват фатални за по-голямата част от по-старото поколение художници. Не може да се каже, че Котьоночкин изпада в изолация. Често дава интервюта, ходи на срещи, канен е и на фестивали. Дори и тежко болен, не спира да създава анимационни филми, на които посвещава почти целия си живот.
Аниматорът Фьодор Хитрук си спомня, че любимата фраза на Котьоночкин била: “Защо сме толкова щастливи? Защото сме талантливи!”. Но здравето на Котьоночкин постепенно се влошава.
“Колко жалко - тъкмо започнеш да разбираш живота и той вземе, че свърши”
Думите са на Ози Озбърн, а той знае какво и защо казва. През последната година художникът почти не става от леглото и през цялото време гледа телевизия. Случва се така, че през цялата тази година “Ну, погоди!” върви по всички канали. Синът му винаги го заварва да го гледа - вероятно целият му живот се е въртял в съзнанието му като на кинолента. Приятели, хора, филми... Големият творец умира на 20 ноември 2000 г.
За работата си в киното Вячеслав Михайлович Котьоночкин получава много престижни награди и титли, но може би най-ценната за него е Международният детски орден, с който майсторът на анимационната комедия е удостоен в Полша. Титлата “Кавалер на Ордена на усмивката” напълно съответства и на характера, и на творчеството, и дори на милото и хумористично фамилно име на Котьоночкин, който изповядва идеалите за доброта и човечност както в живота, така и на екрана.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
