Тази година, когато почитаме един век от рождението на големия артист Георги Парцалев, спомените ме връщат към първата и последна среща с него. От тогава са изминали 43 години. Мястото е хотел “Тунджа” в Ямбол, веднага след новогодишната нощ, в която той весели града.
Тогава нямаше касетофони, а в апарата на прекрасния фоторепортер Костас Анастасиу имаше само една лента. Току-що навлизах в професията на журналиста. Бях притеснен. Днес не бих задал точно тези въпроси, но това не може да се промени. Предлагам интервюто без никакви промени, точно така, както излезе в “Макове”, притурка на вестник “Сливенско дело” за литература и изкуства. Датата е 28 януари 1982 г.
Точно в 17,30 ч. на 1 януари (б. а.: 1982 г.) почукахме на вратата на хотелската стая, в която беше отседнал заслужилият артист Георги Парцалев. Носехме фотоапарат с току-що поставена лента и бележник, на който бяха изписани първите 3 листа. На тях отбелязахме 22-та въпроса, които искахме да зададем на актьора. В най-оптимистичните си предположения допускахме, че ще останем при него около половин час. Още повече знаехме, че му предстои участие в новогодишните балове.
Разделихме се след два часа. Фотоапаратът запечата 20 момента от нашата среща. Бележникът бе изписан наполовина. Към предварително подготвените въпроси прибавихме още няколко. После като препрочитахме написаното, видяхме, че в своя разказ Георги Парцалев бе отговорил на всичките ни въпроси, с изключение на един: Колко интервюта е дал досега? Това той не си спомняше. Изобщо, оказа се, че актьорът няма слабост към статистиката. Той дори не знаеше броя на играните от него роли, не украсяваше стените със свои театрални снимки.
А за подреждането на архива си смяташе, че ще има достатъчно време тогава, когато завинаги напусне сцената
Стори ни се малко странно. Един актьор в зенита на славата си да говори за това време. Може би затова започнахме от там:
- Мислите ли вече за края на артистичната си кариера?
- Все още не, но зная, че рано или късно ще дойде и този час. Един актьор, освен всичко друго, трябва да знае и кога да се прости със сцената Аз искам добре да усетя и да не пропусна този момент. Навремето ние изместихме една група много силни актьори. Естествено е сега на наше място да дойдат по-млади. Аз следя и се радвам на техните успехи. Зная колко трудно се постига всичко, но няма случаен успех.
Затова той трябва да бъде оценен. Но често пъти критиците пропускат да направят това. И невинаги са обективни. Аз обикновено не вземам под внимание казаното от тях. Защото и 10 критици да ме хвалят, сам най-добре съзнавам какво правя. Кое е хубаво и върху кое още трябва да се работи. Човек добре трябва да знае възможностите си и да има вярна представа за това, което върши. А не, както често се случва, да живее с мисълта, че е много способен, но непризнат. И да седи и чака признание.
- Какво най-често ви питат журналистите?
- Питали са ме какво ли не. Дори един ме пита какво ям. Друг - какво пия. Но никой не се позаинтересува какво чета.
А книгите са моята най-голяма страст
Имам богата библиотека, край която прекарвам по-голямата част от свободното си време. Едва ли има автор, от който да не съм чел поне едно произведение. Разбира се, имам си любимци: Йордан Йовков, Елин Пелин, а от съвременните Николай Хайтов и Йордан Радичков. Те са най-земни и затова най-близки до моята същност. Обичам поезията на Дамян Дамянов, с когото ме свързва старо приятелство. Дори в чест на една моя годишнина той ми посвети стихотворение, което аз много харесвам. Но честно казано, почти никога не рецитирам стихове. Просто се страхувам да не проваля някой поет.
Наскоро на една литературна сбирка в къщата на Яворов, когото обожавам и съм рецитирал още от дете, станах и изпълних стихотворението “Арменци”. Отначало присъстващите започнаха да се смеят, но после се умълчаха. Изглежда им хареса.
Понякога се опитвам да пиша разкази, засега безуспешно. Може би защото използвам дълги изречения. После се захващам да изчистя излишните думи и става така, че фразите губят аромата си. Накрая вземам написаното и го хвърлям. Стана ми ясно, че да пишеш е нещо различно.
- Винаги ли е весело около вас?
- Когато човек се занимава и живее с хумора, тогава у него се създава другото усещане - за нещо тъжно.
Аз съм чувствителен човек и винаги търся живота
В ролите искам да постигна освен смях и още нещо. Историята на киното познава десетки гениални комици, които носят дълбоко в себе си тъгата. Неповторимият Чарли Чаплин например. Аз също съм успявал да разплача публиката в някои от моите филми. Постигал съм това и на сцената. В момента в “Театър 199” играя в пиесата “Играта Джин” от Колбърн. Тя е спечелила голяма награда през 1979 г. Моя партньорка е народната артистка Иванка Димитрова.
На мнозина това творческо сътрудничество се стори доста странно. Иванка Димитрова е изявена драматична артистка, а аз съм комик. Но въпреки всичко съвместната ни работа беше истинско удоволствие. Получи се един много хубав спектакъл. Видях зрителите на първите редове да бършат сълзите си, когато аз съм на сцената. Само че този път не от смях.
Много по-трудно е да разсмееш хората, отколкото да ги разплачеш. Обратното казват тези, които не разбират публиката. Но добрият актьор трябва да умее и двете. Защото в живота смехът и тъгата вървят ръка за ръка. Моят ден минава между много хора. Най-голямото удовлетворение и радост за мен е тяхната любов, с която ме даряват непрекъснато. И аз се стремя да им отговоря със същото. Вече казах, че не държа да ме хареса критиката. За мен по-важно е да ме харесат хората. Аз съм обикновен човек. Коренът ми е селски. И не мога да изменя на своята душевност. За някои казват, че се правят на артисти. Много по-важно и по-трудно е да останеш обикновен и искрен в изкуството и в живота. Да бъдеш такъв, че да ти вярват.
Няма значение какво ще правиш на сцената, ако трябва да ходиш и на ръце, но трябва да го правиш искрено
Само тогава публиката ще те разбере и ще дойде успехът.
- Вие играете в театъра, снимате се в киното, появявате се на телевизионния екран и на естрадния подиум. Къде се чувствате най-добре?
- Навсякъде. Киното например създава популярност. То просто е една индустрия. В него сълзата може и да се създаде изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последното действие трябва да воюваш още от първото. Телевизията дава възможност да играеш това, което не си могъл в театъра. А за естрадата трябва друга нагласа. Тя много помага в работата ми над останалите жанрове. При нея трябва да можеш да превземеш залата, а това не се удава на всеки.
- Страхували ли сте се някога от публиката?
- Вече доста години минаха от първото ми излизане на сцената. Трудно ми е да кажа колко пъти съм заставал пред публиката. Но независимо от това срещите със зрителите винаги са ме вълнували много. Не помня някога обаче да съм изпитвал страх от тях. Все пак усетя ли поне веднъж, че хората в салона са сдържани и не приемат играта ми, дори няма да изчакам края на представлението и завинаги ще се простя със сцената.
Мисля, че независимо от професията си, човек трябва да умее да върши добре това, с което се е заел. Когато вече не може, по-добре да се откаже. Няма хубави и лоши, срамни и благородни професии. Всяка работа е приятна, след като е нужна, но трябва да се обича. Театърът е да възпитава хората, да ги прави по-добри. И затова аз се чувствам най-щастлив тогава, когато с играта си допринеса да бъде така.
- Мислите ли за старостта?
- Не. Питали са ме не се ли страхувам от нея. Преди години смятах, че моите учители са стари хора. Въпреки че те са били много по-млади, отколкото съм аз в момента. Сега съм на мнение, че всяка възраст си има своята незаменима красота
За актьора 50 години е възрастта на творческата зрялост, когато всичко е вече овладяно и осъзнато. Разбира се, най-много са радостите в младостта. Тя е, така да се каже, най-хубавото качество. И колкото по-дълго човек го запази, толкова по-щастлив е той. Аз никога не упреквам младите. Защото не забравям, че съм бил като тях. На младостта са присъщи грешките. Сега, преди да предприема нещо, дълго го обмислям. Но за нищо, което съм правил на младини, не съжалявам. Лошо е, когато грешките се повтарят
- Коя ваша изява смятате за връх на творческата си кариера?
- Участието си в пиесата “Михал Мишкоед” от Сава Доброплодни, поставена преди около двадесет години в Държавния сатиричен театър от режисьора Методи Андонов. С удоволствие играх в “Ревизор” на Гогол на сцената на същия театър.
Ще запомня и първата награда, която получих преди години за изпълнението на мъжка роля на Кинофестивала в Карлови Вари. Тогава в конкурсната програма участваха над 30 филма. Конкуренцията беше много силна. Нашата кинематография представи “Сиромашко лято”. Наскоро подарих на музея на киното наградата, заедно с работната си книга и два афиша от филма.
- Има ли роля, за която сте мечтали, а все още не сте изиграли?
- Да. Дон Кихот. Преди известно време бях в Мадрид. Отидох пред паметника на Сервантес. Седях там около два часа. Тръгнах си и като че ли завинаги се простих с този много благороден и малко смешен рицар. А бях мечтал за него цял живот. Струва ми се, че ако сега ми предложат тази роля, ще откажа.
Нека накрая ви разкажем още нещо за заслужилия артист Георги Парцалев, научено от другите. В един окръжен град възникнала интересна идея. За да се върне публиката в опустялата театрална зала, предложено било да се връчат на актьорите поръчения с една точка: Да играя на сцената като з. а. Георги Парцалев. Идеята се харесала на всички. Остава реализацията. Възможна ли е тя? И на този въпрос нашият събеседник не отговори.
(Бел. а.: Благодарим на д-р Росица Василева, директор на Регионалната библиотека “Сава Доброплодни” - Сливен, за любезното съдействие.)
Интервюто взе Исак ГОЗЕС, Снимки Костас АНАСТАСИУ
