Чудесната Катя Филипова пееше някога за нещо, което “... всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава...” Как да забравя оня 10 октомври 1967 г., когато два червени автобуса отнасяха от Плевен към Свищов стресирани бъдещи защитници на Родината?
Имаше едно време такава родина, която обичахме и не напускахме, която също ни обичаше и ни правеше мъже. Имаше една Българска армия, която се казваше н а р о д н а, хранеше ни, обличаше, топлеше и възпитаваше безплатно. И ни плащаше малко, но от сърце: 1,50 месечна заплата на редник, 2 лв. на ефрейтор, 5 лв. на младши сержант. Малко, но все пак даваше, а най-хубавото беше, че ни даваше старта към... пенсията - 

двете години в казармата се зачитаха за трудов стаж!

И друг път съм описвал патетично и героично какви похвални дела сме сторили ние от моя набор и какво себеотрицание и героизъм нашите наследници в Свищов след смъртоносния земетръс. 
Сега искам с усмивка на уста да си припомня нещо от първите дни и месеци, когато свиквахме с тежките цинтови обуща, с жулещите кафяви вълнени куртки и клинове и с онова “успокоително” заради гаджетата ни умотворение на “старите кучета”: Зайци, забравете за писма от любимите - войник и умрял кон се помнят 40 дни...



Не ни беше толкова до гаджетата, колкото до усмивките, с които ни гледаха иззад оградата на казармата войниците от стария набор. 

Слизахме цивилни от автобусите, в очите ни се набиваше голям лозунг “Добре дошли!”, а иззад оградата приветливо шепнеха: “Добре дошли, новобранки, дупе да ви е яко...”

Да започна с мен, наивника на млада възраст. Явих се на 10 октомври във Военното окръжие в Плевен съгласно повиквателната. Някакъв офицер ми кресна: “Марш веднага да се острижеш!”. 

Наивно си мислех, че машинката ще запее в поделението, но уви, в Плевен не ми пропя петлето... Още едно петле повече нямаше да пропее в село Стежерово, защото лекомислено се затича да спре автобуса и попадна под него, даже и за чорба не ставаше вече. Като ни водеха в лечебницата в поделение 80750, за да проверят да не сме донесли някоя шпионска въшка, старите кучета ни подбъзикваха. И тогава един симпатяга до мен, Георги Кантарджиев от Плевен, нахлупил тарикатско панамено бомбе върху остриганото теме, ги “затапи” с умели лафове.

Спечели възхищение от нас, а от младши сержантите привилегията всяка сутрин при определяне на задачите да чуваме: 

Николаев и Костов на алеята, Кантарджиев - на розите! 

Ако се чуди уважаемият читател защо и тримата не сме заедно на алеята с розите, ще поясня: на алеята имаше рози, но ние с Николаев отивахме там с метли, а Кантара вземаше кофа и отиваше да полива... близо 20 кабинки в казармената “тоалетна”.


Полковият командир Васил Йотов кумува със съпругата Мариана на бившата си “свръзка” Костов, Бургас, септември 1974 г.

За важността на клозета в настоящето и бъдещето на всяка армия се е изказал категорично хумористично и големият Хашек в “Приключенията на добрия войник Швейк”. Ето защо всекидневната грижа на Кантара за “розите” трябва да се приеме като негова безспорна заслуга за спокойствието ни. Особено след като облизвахме чиниите от най-сладкото ни вечерно меню: зрял боб и компот от сливи.
Още в първите часове ни заведоха около щабната сграда да почистваме отрязан клонак. Впечатли ни някакъв редник, който се разпореждаше: “Новобранка, това вземи оттук, новобранка, занеси онова там!”. Разхождаше се като гаулайтер с ръце в джобовете, намразихме това “старо куче”, което ни действаше (на казармен език!). А дали го заобичахме на вечерната проверка на ротата, когато видяхме тоя цербер къде?

Във второ отделение на моя първи взвод, и той бил заек! После всички заобичахме тоя чешит, имаше добро сърце и лек недъг - замяташе единия крак, казваше се Паскалев от Баниска, Русенско...
След шестмесечна школа станах ефрейтор, командвах моите набори, пратени за обучение от южни инженерни поделения. 

Дойде колега ефрейтор, май беше от Огняново, Пазарджишко. Играеше вълшебно футбол, но играеше и с бутилката. Една лятна вечер се заиграва с двамата си приятели Йотов и Стоименов извън поделението в свищовските лозя. Ефрейторът и Йотов правят “полегнала е Тодора”, а Стоименов допълзя някак на вечерната проверка. 


Арестантин мете плаца под зоркото око на бойните другари...

Старшината Милко Флоров чете от списъка Стоименов, оня клатушкайки се в строя, съобщава “Аз”. След това на името Йотов пак откликва “Аз”. Когато се обади и вместо ефрейтора, старшината загря по метода “веднъж стомничка за вода, втори път пак, ама на третия...” 

Среднощна търсаческа акция

намери заспалите в лозята и ги настани на хотелски начала в ареста.

Най-хубавото бяха фестивалите на художествената самодейност. Идваха както артистки, така и танцьорки, ученички със съблазнително “дишащи” бели блузки и предизвикателно накривени баретки с монограми на училищата им. 

С тях поставих и играхме комедия от Нушич, гостувахме в околни села. Веднъж в поделението в препълнения салон правехме отборно и индивидуално състезание с отговори на интересни въпроси. 
Имаше три варианта, удря гонг и вдигаш табелка с номера на отговора. Моят отбор спечели, но с библиотекаря ефрейтор Камбуров водехме битка рамо до рамо за индивидуалния приз, осигуряващ два дни домашен отпуск.



Едва при последния въпрос проумях как съперникът ми се движи с мен. Още като чувах въпроса, и посягах към табелката. Прибягнах до военна хитрост: при последния въпрос хванах табелка 3, същото направи Камбуров. Гонг, пуснах табелка 3 и вдигнах правилната с номер 1. Измамата ми беше коварна, но справедлива - спечелих!

Нагоре по стълбата на войнишката кариера: ефрейтор, младши сержант, създател и редактор на циклостилния ни вестник “Дунавски воин”, свръзка на полковия командир Йотов, изтеглен по-късно генерал в отдел “Военен” на ЦК на БКП. 

Имах уважението на моите прекрасни политически командири Първанов, Йолов, Игнатов, военните историци Митев и Камбуров (по-късно в МНО). А един тих и интелигентен политически офицер, тогава капитан Ерменков, се издигна до висш военен и политически кадър на БНА и България.

БНА. Имало едно време, което е останало у нас и след половин век...

Борислав КОСТОВ