С един мъдър мъж, който отбелязва 80-годишен юбилей, има много неща, за които да поговорим. А когато той е и журналист, обиколил най-горещите точки на света, автор на 40 книги, човек с интересна лична съдба, разговорът наистина може да продължи дълго.
За жалост, вестникът е формат, който не го позволява. И все пак, опитах се да подбера най-интересното от всичко, което си казахме с Георги Найденов.
- Господин Найденов, неотдавна празнувахте 80-годишен юбилей. Как отбелязахте този хубав ден?
- Осемдесетият ми рожден ден, който отбелязах на 11 септември т.г. в читалня № 2 на Народната библиотека “Иван Вазов” в Пловдив, бе своеобразна добавка на още едно число в личната ми карта, още една обиколка около слънцето. За мен този септемврийски ден не бе просто броене на годините, които съм живял, а по-скоро усещане за потока на времето, в което се намирам.
Рожденият ми ден бе още една възможност да усетя връзката между това, което съм сега, в какво съм се превърнал благодарение на пътя в журналистиката, по който съм вървял, и къде искам да стигна следващото девето десетилетие.
- Направихте празника си още по-хубав с последната си книга.
- Да, акцент на юбилея бе премиерата на най-новата ми книга “Триизмерен живот”, която представи пред почитателите ми - съграждани пловдивчани, литературният критик, писателят - историк и редактор на книгата ми Асен Димитров.
Благодарен съм за спонтанните и емоционални поздравления на мои колеги, приятели, гости на събитието. Това направи срещата задушевна и никой, дори от правостоящите, не бързаше да си тръгне
Поднесени ми бяха много поздравителни адреси. Най-топли поздрави и благопожелания от Република Турция ми изпрати Мелтун Кадъоглу - композитор и диригент от град Бурса. Той сподели: “Макар и разстоянието да ни разделя, а здравето да ми пречи да бъда редом с теб в този тържествен момент, духом съм до теб и се радвам заедно с всички, които те обичат и ценят. Ти не си само блестящ журналист и писател, а човек с необикновена душевност, с голямо сърце и мъдрост, който с перо и слово е оставил ярка следа в културата и обществения живот. За мен е чест, че животът ни срещна, че споделихме красиви мигове и че мога да те нарека приятел. Нека годините пред теб бъдат озарени от здраве, духовна светлина и нови творчески вдъхновения!”.
- Кажете, много или малко са 80 години?
- Когато сумата от спомените у човека е по-голяма от сумата на мечтите, тогава той е стар. А когато сумата от мечтите е по-голяма от сумата на спомените му - тогава той е млад. Аз съм от първата категория.
- Рано сте останали сирак, отгледан сте от баби и дядовци.
- През 2011 г. в Израел - Йерусалим, след участието ми в Международния форум на тема “Светът и човечеството”, аз и колегите ми Мария Василева, Кирил Илиев и Веселина Димитрова от фондация “Помогни на нуждаещите се” преминахме по прочутата “Виа Долороса” с поклонници от 37 страни, за да се слеем с миналото, и извървяхме Христовия път до Голгота, накрая - до гроба Господен.
Пътят по тясната уличка на страданието бе за мен една своеобразна ретроспекция на живота ми след смъртта на моята майка Миля Балева - Найденова, която живя само 27 години. Тя бе стройна като бреза и много женствена. Имаше красива черна коса - не много дълга, а кафявите й очи винаги са били ясни и приятелски настроени. Майка ми е била много търпелива, мила, весела, енергична, уникална. Всички са я обичали и уважавали. По професия е била начална учителка - будителка, а баща ми - прогимназиален преподавател и директор на училището в Стрелча - селище от някогашната Панагюрска околия. След като прекара цели 3 години, без да се вдигне от болничното си легло, на 3 декември 1948 г. в три часа след полунощ топлите кафяви очи на мама Миля, пълни с неизразима мъка, угаснаха. Баба ми Донка ги затвори. Останаха моите с мъката за мама. Те са ми като наследство - да гледам с моите очи и да чувствам света с нейната мъка...
През 80-те години на моя живот, в които ми липсват 77-те на майчина топлота и доброта, се убедих, че времето не лекува. То само покрива леко раната. Почувствах колко бързо минаха 77-те години от твоята кончина, колко много видях и преживях през годините, Мамо! Тялото остарява от годините, а душата - от болката.
Животът е личната ми “Виа Долороса” и когато извървя земните си крачки, според това как съм ги изминал, мога да се надявам, че ще стигна до небесния Йерусалим, където е записано, че когато човеците възкръсват, те се превръщат в Ангели
Майко Миля, знам, ти си моят Ангел Хранител и пътеводител в живота ми!
Прекарах едно тъжно и нерадостно детство. Години наред сутрин и след обяд с баба Донка ходехме до гробищния парк “Св. Архангел Михаил”. Баба ми Донче поливаше цветята, запалвахме свещици, погалвахме снимката на мама върху кръста. Сълзите на баба бликваха и ги закриваше с престилката, за да не ги виждам. Такова беше ежедневието ми, докато стана първолак.
За мен мама Миля не само е човекът, който ми е дал живот, но и който най-много ме е обичал. Всеки път когато си помисля за майка си, нейният образ се появява пред мен. Спомням си най-топлите и кратки мигове и големите й кафяви очи, които до кончината й винаги бяха пълни с доброта. Затова искам всяко дете да обича и уважава своята майка.
- Г-н Найденов, вие сте химик и доктор по право, а половин век сте отдали на журналистиката.
- Журналистиката е древна творческа професия. Журналистът е източник на новини за събития, които се случват по света. Журналистите работят не само във вестници и списания, но и в телевизионни и радиокомпании, както и в пресцентрове и PR агенции. Професията на журналиста се счита и за опасна, тъй като са възможни командировки до “горещи точки”, т.е. в зони на военни конфликти, бедствия и кризи, където се изисква неистов темп на работа, физическа издръжливост и аналитични способности, мобилност и въображение. Данни на ЮНЕСКО, публикувани по повод на Международния ден за прекратяване на безнаказаността за престъпленията срещу журналисти, потвърждават факта, че журналистиката е една от най-опасните професии днес. През последните 10 години на всеки четири дни по един журналист в различни точки на света губи живота си. Независимо че броят на убитите журналисти леко е намалял, по данни на ООН, все повече медийни служители умират в мирно време.
По-старото поколение предпочита вестниците или други печатни публикации, за да бъде в крак с всички събития, да прочете последните новини, да разбере прогнозата за времето през седмицата или да гледа по кое време ще се излъчва любимото му телевизионно предаване. През целия ден човек по един или друг начин се сблъсква с журналистиката, без да я забелязва, и не си представя живота без нея.
Затова съм убеден, че журналистиката е безсмъртна професия,
тъй като интересът на хората към всичко, което се случва по света и около тях, никога няма да изчезне. Колкото по-развито става обществото, в което живеем, толкова по-широк е диапазонът от интереси на потенциалните зрители, слушатели и читатели, толкова по-търсени стават професионалните журналисти.
- Като споменахте за опасностите в професията, в коя точка на света сте преживели най-вълнуващите събития?
- По време на пребиваването ми в Афганистан, в началото на 80-те, в една от бойните части на царандой (така се наричаха силите на местната жандармерия) бяха заловили група от така наречените “душмани” (по-известни като “талибани”). Сред тях имаше и един образован бунтовник, който освен че можеше да пише и да чете, говореше и чужди езици. Неволно дочух разговор, че заловеният А. К. е един от ръководителите на душманите в Северен Афганистан, който усилено се издирва. До последно А. К. отричаше самоличността си. Наложи се с военен вертолет да докарат майка му от един далечен кишлак (село). Операцията продължи почти половин ден. Когато жената го видя, пророни нещо тихо като “сине мой” и понечи да го прегърне.
Пленникът се отдръпна и продължаваше да отрича, че той е А. К. Тогава попитаха възрастната жена да не би случайно да се е припознала? Тя се обърна към най-старшия офицер и заяви, че това наистина е синът й. Когато го родила, той е имал белег на бузата и бенка на лявата ръка. Военният лекар веднага потвърди казаното. А. К. продължаваше да отрича. Възрастната жена се наведе и с мокри очи прошепна нещо като на себе си, а преводът, който чух, бе: “Господин офицер, аз съм го родила и аз съм му майката. Щом той казва, че не съм му майка, разрешете да му избода очите!”.
Последното, разбира се, не се случи. Под конвой А. К. бе отведен до вертолета и оперативната група пое с него към щабквартирата на Туркменистански военен окръг, под чието командване бе 40-а армия в Афганистан.
Случката е останала в съзнанието ми като един печален житейски факт - може би, без да осъзнава, една жена погубваше сина си
Или може би го жертваше, желаейки да запази достойнство и себеуважение.
- Не се ли бояхте от случващото се в някоя от страните, където сте били кореспондент?
- Спомням си и за командировка от Москва до столицата на Киргизстан - Бишкек (по съветско време - Фрунзе). Там, със съдействието на местни журналисти, посетих единствената в Средна Азия ферма за отровни змии. В нея при постоянна температура се отглеждаха предимно пепелянки, но имаше и кобри. Шестте хиляди змии даваха годишно около 2,5 литра отрова, която за нуждите на фармацията се изсушаваше с калциев хлорид за 10 денонощия. Пет пъти олекнала, вече във вид на кристали, отровата се изпращаше на фармацевтичните заводи за производство на препаратите “Випросал”, “Випросал - В” и “Випросин”. От 460-500 г суха отрова се приготвят около 5 милиона туби “Випросал - В”, които се използват за лечение на нервни и сърдечно-съдови заболявания, на ишиаси, радикулити и др.
Да считаме ли, че работите на сантиметър от смъртта? - попитах главния зоолог Сударев - един от шестимата херпетолози във фермата. Той леко се усмихна: “От смъртта? Не, макар нашата работа да не е съвсем безопасна. Никой от нашите специалисти тук няма гаранции, че няма да бъде ухапан от змия. Аз също съм хапан от змии, и то неведнъж. Помагали са ми бързата медицинска помощ и серумът от същата змийска отрова”.
По време на снимките главният ветеринар изтърва едно от влечугите. То бързо се насочи към мен, но той го хвана с пръсти и го уви около ръката си. А снимката, която показваше “доенето” на змията, се получи малко разфокусирана. Признавам, че се развълнувах - по-точно се изплаших, а моят легендарен фотоапарат “Старт” безпристрастно бе регистрирал “непрофесионалното” ми поведение. Юрий Сударев обаче ме успокои, че змиите не са агресивни, не нападат първи и не хапят, ако не им бъде причинена болка или силна уплаха.
Направих голям фоторепортаж със заглавие “Херпетолог - една необикновена професия”. Както впоследствие научих, материалът е бил препечатан и в чужди издания. А като агенционен журналист съм посещавал също Монголия, Афганистан, Китай, КНДР.
- А какво мислите за войните, които днес се водят по света?
- Войната е едно опустошително явление в нашия свят, но и лицето на мира, явяващо се след нея, е сложно и трудно за изграждане и оформяне. То не е свързано само с щастливи фиести, а с много труд за, така да се каже, “разкрасяването му”. Нужни са много труд и усилия за подобряване стандарта на живота и развитието на дадено общество. И така, стигнахме до извода, че за да имаме едно щастливо и усмихнато лице на мира, е нужно да вложим цялото си търпение и интелигентност, за да го изградим в различните условия на дадена епоха. Но едно е ясно - при военни условия се вижда истинското лице на така жадувания и дългоочакван мир
Войната според историците е неизбежна част от човешкото съществуване и възниква още с появата на хората. Историците са изчислили, че в цялата човешка история за последните 5500 години е имало приблизително 14 500 войни. От раждането на Христос до наши дни не е имало и една година без война никъде по света. Военните сблъсъци се провеждат с цел изземване на чужди човешки, технически, природни ресурси и територии. Докато има хора и държави с различни интереси, дотогава ще има нужда от поддържането на армии, а след като интересите на държавите са вечни, то и войната ще бъде вечна.
Съвременната война не се изразява само с бойни действия на фронтовите линии. Модерната война прилича на радиацията - не се чувства, но я има. Така в историята на човечеството са изчезнали много народи.
- Обиколили сте много страни по света. Къде възрастните хора са най-щастливи? А къде животът им е най-тежък?
- Считам, че възрастните хора в Швейцария са сред най-щастливите. Обгрижва ги обществото, а здравните грижи към тях са нещо като еталон за целия свят.
Срещал съм се и съм сътрудничил в сферата на бежанците с компетентни и добронамерени хора както в Женева, Цюрих и на много други места. Труден и тежък е животът не само на възрастните, но и по-млади хора в Афганистан. Тяхното оцеляване понякога е благодарение на случайността.
- Коя е страната, в която ви се иска отново да се върнете? А защо не и да останете по-дълго?
- За мен, като български гражданин и журналист, далечна Аржентина е една страна с красиво име, католическа по дух, с испански начин на изразяване на мисли и европейска по стил на живот. Когато си спомням за нея, си спомням и мисълта на Айнщайн, че логистиката може да ни отведе от точка А (Ag) до точка Б (Bg), а въображението - до всяко място на духа.
Навярно след като се затвори и последната страница на книгата “Сребърна земя”, си струва човек да помечтае за бъдните дни... независимо от възрастта. Като цяло съвременна Аржентина се слави с хуманитарни либерални ценности и закони. Тук дискриминацията и расизмът не се насърчават по никакъв начин. Гражданското общество в Сребърната земя е развито, но то не се е появило магически, а е продукт на доста дълъг труд, борба и взаимодействие между обществото и държавата.
Останах с впечатлението, че Аржентина е страна, в която хората постоянно са в диалог и в някакъв вид политически дебат. От ранна възраст голямо влияние върху тях оказва така нареченият Аржентинидат. Запомних аржентинците като големи патриоти и родолюбци, защото смятат родината си за най-добрата държава в света. Този възвишен, но романтичен аржентински национализъм, по-известен като “аржентинидат”, не позволява на аржентинците да говорят за родината си непринудено, а по-скоро със суперлативи.
- Имате вече и правнук. Какво бихте искали да му завещаете?
- Правнукът ми Пепко е едва на четири години и половина. Пожелавам му скоро да се сдобие с братче или сестриче. Казвал съм го на моята внучка Камена - неговата майка, и на неговия татко Питър, който работи като специалист в авиацията, че без едно дете може, но само с едно не бива...
- А какво пожелавате на себе си за годините, които са пред вас?
- Лично на себе си в бъдното девето десетилетие си пожелавам здраве и успехи във всяко добро начинание. Има още какво да се даде на обществото. Нека не забравяме, че думата “човек” произлиза от църковнославянския термин “целовек”, т. е. един век...
Тъй като съм от поколението на работохолиците, а и прекарал преди близо 15 години инфаркт, моята лечителка ми препоръча да се трудя, като пиша, и от Великден да съм на открито в двора на офиса, а на Димитровден да се преместя в кабинета
Досега го изпълнявам безупречно и редовно пия предписаните ми лекарства.
- И на края на нашия дълъг разговор, моля ви за едно послание към читателите на в. “Над 55”.
- Вестник “Над 55” според една дългогодишна продавачка на печатни издания в Пловдив го купуват и четат както млади хора на четвърт век, така и възрастни, защото винаги намират в броевете неща, които ги интересуват или вълнуват... Желая на читателите на вестник “Над 55” здраве, за да устояват на всички бури, които ни поднася 21-вото столетие!
И да помнят, че войната е толкова стара, колкото и самото човечество, но мирът е модерното изобретение...
Валентина ИВАНОВА
