Роден е в Ловеч през 1909 г. По професия е ветеринарен лекар. От 1942 г. публикува в периодичния печат разкази, пътеписи, откъси от романи, драми. През 1964-1966 г. е председател на Съюза на българските писатели.
Сред най-известните му творби са романите “Поручик Бенц”, “Осъдени души”, “Тютюн”.

Приживе, когато нашумя първото издание на романа “Тютюн”, имах късмета да се срещна с него с предубеждението, че мога да го интервюирам и да впиша в личния си бележник познанството с него. С лек военен автомобил трябваше да го превозя от гара Левски до град Свищов, където служех като офицер, за участието му в среща-разговор като автор на “Тютюн” в читалището в града на Алеко. 

Предварително бях си намислил въпросите и с тръгването внимателно и без да прекалявам с оценките за интереса в обществеността от появата на книжния пазар на “Тютюн”, подчертах, че за свищовлии неговото гостуване ще се запомни като интересно събитие в културния живот на крайдунавския град. От коментара му по повод на току-що казаното усетих, че не се впечатлява толкова.

А към някои мои думи за традициите в Свищов да се отнасят с интерес към всяка значима творба от съпротивителното движение сподели, че това зависи от съдържанието на творбата. Към репликите ми, с намерение да тръгне разговор, не се получи както очаквах.

Приех, че не съм попаднал на “ключа” да отвори приказката ни, както очаквах. На практика такава беше обстановката и в препълнения читалищен салон, където в повечето случаи отбиваше не малкото критични бележки, особено цитираните оценки, намерили място в публикуваната критика. 

Отиваме през 1966 година в Хисаря

Поредното ми лечение е във военния санаториум. Този път, по какви причини не помня, но бях настанен в една по-голяма стая заедно с писателя Стоян Ц. Даскалов. Той в голямото помещение, аз в преддверието. Съжителството не беше нов момент. Познавахме се и се тачехме като земляци, защото родното ми село Върбица и неговото - Лиляче, са във Врачанска област.

А познанството ни бе в известна степен продължение на това между него и баща ми, с когото бяха почти набори. Освен това Стоян Ц. Даскалов, като автор на големия роман “Път“, имаше претенциите да познава някои от моите съселяни, участници в съпротивителното движение 1941-1944 г. 

Така че “стайното” съжителство не беше скучно, освен това той бе приказлив и интересен като събеседник

За разлика от неговия шеф на СБП Димитър Димов - писателят с перото на класик, и неслучайно беше председател на творческия съюз. И тъкмо когато ние със Ст. Ц-то почивахме и се лекувахме, по БНР съобщиха, че шефът на българските писатели Д. Димов внезапно е починал в Букурещ по време на съвещание на ръководните дейци на творческите съюзи на двете страни. Веднага отидох при Ст. Ц-то и му разказах какво съм чул по румънското радио за Димитър Димов. 

“Нали знаеш, нищо че е 1 април, какво може да ти се случи за пускане на такъв слух” - веднага ме репликира Ст. Ц-то. Повторих му тъжната вест и го уверих, че не е първоаприлска шега, и след размишления, по негово предложение, се насочихме към станцията на писателския съюз, за да проучим достоверността на тъжната вест.

Пътьом до там бай Стоян не спираше да ми внушава какво ще ми се случи, ако... Само че това “ако” отпадна, след като и от станцията потвърдиха радиоинформацията от северната ни съседка. 

Христо ЦЕКОВ