Документално е доказано, че по време на Втората световна война 5% от съставът на Вермахта се състои от съветски дезертьори. Преминали са на другата страна генерали и дори двама летци Герои на Съветския съюз. Но историята на 19-годишната рускиня Антонина Макарова (наричана Тонка Картечарката) е по своему уникална – тя разстреляла с картечницата си като палач на затвора в малкото градче Локот в Брянска област няколкостотин души, повечето руски партизани.
Всъщност Тонка избягала от мизерията в дома си и тръгнала с отстъпваща медицинска част. През октомври попаднали в обкръжение край Вязма. Събрала се с друг боец и два месеца се промъквали към неговото село. Когато пристигнали, той й признал, че е женен и дори има деца. Казал й кратко: „Благодаря за компанията, а вече се спасявай сама.”
Тонка започнала да скита. Установила се село Красний колодец и помолила Пелагея Комарова да я приюти. Нямало с какво обаче да си плати наема. Заловили я да краде картофи и я отвели в полицейската комендатура в малкото градче Локот. Приела да работи обща работа – да пере, да чисти картофи в кухнята срещу 30 марки месечно. Дали й униформа с ботуши.
След седмица докарали 18 окъсани хора. Комендантът на градчето,немския офицер Вили ги разпитвал цяла нощ, а на сутринта накарал Тонка да ги разстреля с тежка картечница „Максим”. За кураж тя обърнала чаша алкохол.
Вили започнал да я обучава да си служи с пистолет. А вечерта я оставил да спи при него. Сутринта стреляли по празни бутилки от шнапс.
След още една седмица докарали семейство, приело партизани – четирима възрастни и три деца. Накарали Тонка да ги застреля с „парабелум” в тила. Представяла си, че стреля по бутилки.
Оказало се, че стреля прекалено отблизо и капки кръв попаднали върху униформата й. Вечерта я прала до късно – прането се оказало по-трудно от разстрелите. Дошъл Вили и й възложил, докато е на вечерна проверка с войниците, да снеме пръстените от двете жени. Изпълнила и това поръчение. Този път Вили останал при нея.
Започнала да разстрелва пленниците от разстояние 4 крачки и вече си опазвала униформата чиста. До 16 души ги убивала с два пълнителя с „парабелума”, а когато били повече, ползвала тежката картечница „Максим”. Тогава минавала в повалената редица и доубивала все още живите с изстрел в главата от „парабелума”.
Дневният й режим станал постоянен: По обед тя разстрелвала осъдените. След това перяла ризите на Вили и миела пода. Вечер по тъмно скрито отивала да свали от убитите златните им украшения (пръстени и обеци), а часовниците давала на войниците срещу хранителни продукти. После Вили оставал при нея един час. След това идвал по един немски войник на вечер. Сутрин недоспалата Тонка почти я изнасилвал преводачът Игор (руски войник с майка немкиня).
И тъй като руснаците в този пущинак не били богати откъм накити (или успявали да ги предадат на близките си), Вили я научил да отваря вкочанените уста с нож и с плоски клещи да им снема златни коронки.
Привикнала да пие преди и след екзекуциите. Обичала да танцува вечер на гуляите на немците. Изглеждала добре - тъмноока, стройна, с къдрави коси и нови ботуши. Имала си всичко, което другите нямали - цигари, одеколон, сапун…И най-важното - била жива.
След два месеца тя навършила 20 г. Подарили й две консерви и кърпа за главата.
Бившата й хазяйка от Красний колодец Пелагея Комарова веднъж закъсала за сол и отишла да си изпроси от немците. Попаднала на Тонка, която я поканила в квартирата си. На Комарова й направило впечатление, че в ъгъла са натрупани дрехи и попитала чии са. Тонка чистосърдечно признала, че разстрелва хора и ги съблича. Комарова се отказала от солта.
Оказало се, че едно малко детенце оживяло и селяните го прибрали заедно с труповете. Слухът достигнал до Вили и той заповядал на Тонка да разстрелва децата с пистолет отделно от родителите им.
С разрастването на партизанското движение се увеличавали ятаците. Броят на арестуваните растял. Понякога немците просто вземали заложници. Натъпквали ги в пустееща конюшня, останала от най-известния в Русия конезавод в имението на княз Михаил Романов. Тонка все по-често прибягвала до картечницата.
За 21-ия си рожден ден тя не получила подарък и проумяла какво представлява в очите на немците.
През лятото на 1943 г. започнала да злоупотребява с алкохола. След като Вили си отидел тя мародерствала труповете, Тонка обръщала две водни чаши самогон. Тогава пристигали немските войници и й се изреждали до 8 души на вечер.
Пипнала венерическо заболяване. Очаквала да я ликвидират, защото за немците човешкият живот нямал стойност. Напротив, изпратили я в тила да я лекуват.
В началото на март 1944 г. медицинската част, където се лекувала Тонка, била застрашена от напредващата Съветска армия. Тя решила да вземе съдбата си в свои ръце и избягала.
Решила да заживее нов живот, да има съпруг, деца и внуци. Предстояли й 34 години, 8 месеци и 4 дни. Постъпила в дошлата Съветска армия като медицинска сестра.
През април 1945 г. тя се запознала във военната болница в Кьонигсберг (сега Калининград) с оздравяващия след раняване сержант Виктор Гинсбург. Веднага приема предложението за женитба и след смяната на моминската фамилия на Гинзбург тя започва нов живот.
Тя уговорила съпруга си да заживеят далеч от големите градове. Избрали си малкото беларуско градче Лепел. Тя и мъжът й работели в шивашка фабрика, ходели на манифестации, отглеждали децата си. “Семейство фронтоваци” - с уважение говорели за тях познатите и приятелите им. Макарова била отличничка в производството, мъжът й много я обичал.
Антонина започнала да забравя миналото, струвало й се като кошмарен сън. Отдавна се била успокоила, че ще я открият. Но всъщност започнали да я издирват веднага след войната. Повечето свидетели от Локот обаче, които си спомняли за девойката, разказвали за нея като “Тонка-картечарката”, “Медицинската сестра”, “Московчанката”, но никой не си спомнял името й.
Минали десетилетия - делото „Садистка” за издирване на Антонина отивало в архив, после пак изплувало. Докато най-сетне шефът на локотския затвор си спомнил фамилията на момичето-палач. Това помогнало на следствието да стигне до следите й в Беларус.
Неволен принос в откриването на убийцата има и един от братята й, живеещ в Тюмен. През декември 1976 г. той трябвало да пътува в чужбина и на летището прилежно попълнил анкетна карта с всичките си живи роднини. Всички били с фамилията Парфьонови, а само едната му сестра – Антонина Макарова (при записването й в училище, тя не се сетила за фамилията си, децата казали на учителката – тя е Макарова, баща й е Макар, така си и останала до омъжването през 1945 г. – Макарова).
Всъщност именно тази грешка дава отсрочка на Тонка Картечарката. Целият СССР е „пресят” и са открити 250 жени с име и фамилия Антонина Макарова, докато нейното фамилно име всъщност е Парфьонова.
През 1977 г. тя е сложена под наблюдение. Същата година е опозната при едностранна очна ставка от хазяйката й в Красний колодец Пелагея Комарова и бившата затворничка в локотския затвор Олга Панина. На 2 юни е опозната от трета жена от Локот.
Когато през юли 1978 г. милиционерите се приближили до нея и настойчиво я поканили да седне в колата за разговор, тя поискала цигара. Никакъв страх, никакво вълнение, никакви сълзи - до последната минута. Не поискала да си вземе сбогом с близките си. От следствения арест не праща нито едно писмо на мъжа си и двете си вече големи дъщери, които едва сега научили за Тонка-картечарката.
Съпругът-фронтовак за една нощ побелял, като научил, че досега е живял с германска проститутка и масов убиец. След това цялото семейство се отрича от нея и напуска Лепел.
По време на разпита на 4 юли 1978 г. Антонина признава: “Всички затворници бяха еднакви за мен. Само броят им се сменяше. Иначе всичко се повтаряше. Заповядваха ми да убия поредната група, изкарваха ми картечницата на мястото на разстрела, лягах и стрелях. После си тръгвах. Не се опитвах особено да запомня подробности. Нито аз ги познавах, нито те мен, важното е, че ми плащаха.”
По време на следствието е доказано, че Антонина Макарова е разстреляла 168 души с установени имена - предимно партизани и семействата им. (Според публикации във в. “Московский комсомолец” неидентифицираните жертви на девойката-палач са около 1500 - включително жени, деца и старци.)
Съдебното дело е гледано в Брянск. Осъдена е на смърт на 20 ноември 1978 г. като военен престъпник.
Следващата 1979 г. е обявена за Година на жената и Макарова се надява да бъде помилвана. Молбата й не е удовлетворена. Картечарката всъщност очаквала най-много 3 г. условна присъда и недоумявала за какво могат да й дадат по-голяма. Антонина Макарова-Гинзбург е разстреляна в 6 часа сутринта на 11 август 1979 г.
“Невъзможно е да се страхуваш постоянно - заявила тя по време на следствието. - Първите 10 години очаквах всеки миг почукване на вратата, а после се успокоих. Няма такива грехове, които да мъчат човека цял живот”.
/По материали в интернет/
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
