В началото бяха разказите на семейството, прадядо ми Костаки Пунев от Пещера беше написал с дребнички букви около един портрет на Александър II свои спомени за посещението на Макгахан в дома му и за англичанката лейди Странгфорд, която беше придружавал до Батак през септември 1876 г., когато тя идва, както бихме казали днес, с хуманитарна мисия за бедстващите българи след турското клане.
В памет на 100-годишнината от трагичната смърт на Макгахан скулпторът Тодор Първанов правеше бюст-паметник за Батак. Вече снимахме документален филм и на 22 юни 1978 г. бях там с филмовия екип от телевизията за откриването на паметника. За моя изненада, батачани бяха поканили внука, д-р Уилям Макгахан. С него разглеждахме прочутата стена в музея с имената на много от жертвите на клането, видях няколко души от моя род - Пуневи, имаше и момиченце на 2 години. 

Д-р Макгахан ми каза: Няма как да не дойдете да снимате в САЩ 

Уговорихме се той да изпрати покана за екипа чрез Посолството на САЩ до директора. Така и стана, всичко се уреди много бързо. Когато трябваше да са готови визите, някакъв глас ми се обади по телефона и ми каза: "Вие няма да се свързвате с посолството". "Нямам такова намерение, има човек в екипа, който ще отиде".
На 22 октомври 1978 г. пристигнахме в Ню Лексингтън с малката количка на журналистката Барбара Джеймс, която списваше местния вестник "Пери каунти трибюн" и беше най-ентусиазираният радетел за това паметта за Макгахан да остане жива. Тя ни срещна на автогарата на "Сивата хрътка" в Кълъмбъс, столицата на щата Охайо, и ни отведе направо в дома си.
С нея пътувахме в красивата есен из заоблените хълмове край Ню Лексингтън. На Гълъбовия хълм, родната ферма, където момчето Дженюариъс Алоишиъс Макгахан се ражда на 12 юни 1844 г., играе и прескача ниските огради на пасищата, имаше само няколко стопански сгради. Иначе тази земя с широки хоризонти беше впечатляваща. 
На гробището, където е паметникът с надпис "Освободител на България", се състоя мило тържество. Сдружението - днес Фондация “Макгахан”, което се създаде тогава, на 8 и 9 юни т. г. организира за

40-и път традиционния фестивал в памет на 
журналиста, който пръв прехвърли мост между
своята родина и поробената тогава България

Нашият път ни отведе и в Сейнт Луис на Мисисипи, където четири години - от 1864 до 1868-а, Макгахан е чиновник в железопътната компания "Пасифик рейл роуд". Имаше нещо останало от духа на онези години - голямата гара "Юниън стейшън", сега в центъра на града. Само година след пристигането му тук завършва Гражданската война, а във Фордовия театър във Вашингтон отеква изстрелът срещу президента Линкълн. Тогава си помислих, че тази публична гавра с раждащата се американска демокрация може би е разколебала надеждите на младия Макгахан и той отправил поглед към Стария континент - Европа, където скоро Парижката комуна щеше да възвести нови надежди.


Варвара Макгахан със сина си

Във Вашингтон, в Националния архив на САЩ, получихме всички книги на Макгахан, много дипломатически документи и писма. За мен изненадата беше Докладът на легационния секретар Юджийн Скайлър от 192 страници до държавния секретар с пълен отчет за извършеното от него и Макгахан разследване на турските зверства. Не го забравих и през 1996-а снимах филм за Скайлър - вече като частна продукция.

След това д-р Уилям Макгахан ни покани да му гостуваме в неговия скромен дом в Помптън Плейнс, Ню Джърси, и отвори един стар кафяв куфар с документи и реликви. Това е семейният архив на фамилията Макгахан - ръкописи, писма, снимки, едни малки очила с метални рамки. Куфарът на Варвара Николаевна Елагина - руската аристократка, свързала съдбата си с младия журналист от Ню Лексингтън.

Особено интересни са два документа - машинописен препис, направен от сина й Пол на нейните ръкописни мемоари от 1886 г., и едни записки, които журналистът си е водил по време на руските военни действия в Туркестан. 

През декември1868 г. 24-годишният Макгахан се качва в Ню Йорк на кораб за Европа, където бушува Френско-пруската война. Лондонското бюро на в. “Ню Йорк Хералд” го изпраща като кореспондент на фронта. В Париж се среща с такива светли умове на човечеството като Виктор Юго, Луи Блан, Домбровски.

Макгахан не е неутрален наблюдател, а участник, 

с перото си прави достояние на света достойнствата на Парижката комуна. От това време е знаменитата му фраза: "Аз избрах да кажа истината, колкото и скъпо да ми струва това".
Варвара Елагина (по-късно Барбара Макгахан) среща за първи път американския журналист през есента на 1871 г. в Крим. Запознанството става край един водопад, където той е изкълчил глезена си, но не приема да продължи до Ялта в каретата на Елагини, а язди на своя кон. Следващите 3 седмици Варвара е неотстъпно до него, през януари 1873 г. те се женят в Париж, а на 13 август 1874 г. в Биариц се ражда синът им Пол.

Вече в Русия, неспокойният му дух го отвежда с руските войски на Изток по време на техния поход през пустинята Казълкум, Амударя и Туркестан - след това драматично пътуване, в което журналистът често е на ръба на оцеляването, се ражда книгата му “Походът към Амударя и падането на Хива”, издадена в Ню Йорк през 1874 г.

По време на военните операции Макгахан се сприятелява с много руски офицери и от особено значение е запознанството му с генерал Скобелев, с когото дели една палатка.


Гробът на Макгахан в Ню Лексингтън, Охайо

Собственикът на “Ню Йорк Хералд” Джеймс Бенет обаче не го оставя на мира, през 1875 г. Макгахан е изпратен на една експедиция в Арктика с кораба “Пандора” и точно когато завършва новата си книга - “Под северното сияние”, в Париж през пролетта на 1876 г. и се кани да поживее няколко спокойни години с Варвара и малкия им син, “до нас достигнаха слухове за събитията, станали в България, и този път Макгахан бе призован за кореспондент от лондонския “Дейли нюз”, пише по-късно тя в мемоарите си.

Той пристига в Цариград и след кратък престой на 25 юли вече е в България. Всъщност групата е от 5 души, в нея влиза легационният секретар Юджийн Скайлър, без чието присъствие и дипломатически имунитет разследващата мисия на журналиста не би била възможна. Двамата се познават още от Санкт Петербург, където Скайлър е работил в посолството на САЩ преди това.

На 28 юли от Пловдив Макгахан изпраща първата си кореспонденция: “Преди 3 дни пристигнах тук с разследваща мисия. Пловдив... е единственият източник, в който може да се получи достоверна информация относно зверствата, възбуждащи понастоящем всеобщо възмущение в Европа. Едва започнах разследването и изработеното мое поведение, което бях решил да следвам при всеки случай, рухна изцяло. Страхувам се, че не мога да бъда безпристрастен и сигурно е, че не мога да бъда повече хладнокръвен. Има неща, които не могат да бъдат обследвани в трезво състояние на разума. Съществуват факти, които карат кръвта да кипне гневно, а мускулите да се свиват в пристъп на ярост. Истина е, че никой друг народ в света, освен българския, не би търпял нито един ден изнудванията, грабителствата, насилията и тиранията, на които той е подложен от векове...”

И така в десет кореспонденции, като разказва педантично за всичко, което е видял, чул и преживял, 

Макгахан рисува ужасяващата картина на турските зверства, потопили в кръв и печал българската земя, 

но заедно с това не пропуска да очертае образа на българите, загубили всичко - деца и дом, но решени да бранят достойнството си. Едни от най-светлите редове са посветени на Райна княгиня: “Лека фигура на момиче пристъпи и застана на вратата... Нежни и грациозни форми прозираха през нейните мизерни дрехи... Тънка и слаба, тя една се държеше на крака, а младото девиче лице имаше отчаян и разбит поглед, покъртителен за гледане... Тя прекарала два месеца в затвора, като през цялото време не получавала нищо освен хляб и вода... Тя едва издържаше на дългия разговор с нас и г-н Скайлър й каза, че ще се опита да я освободи” (което той успява да направи скоро).

По-късно той пише: “Аз мисля, че хората в Англия, и изобщо в Европа, имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Вярвам, че повечето от моите читатели ще се учудят, като научат, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. 

Няма българско дете, което да не знае да чете и пише 

И накрая процентът на грамотните в България е толкова голям, колкото в Англия и Франция”.

И така американският журналист превръща лондонския в. “Дейли нюз” в основния надежден източник на информация за случващото се в България и разбива лицемерното мълчание на английската върхушка, покровителствала неотстъпно до този момент “болния човек - Османската империя”.

Но дълбоко личният му ангажимент към българската национална кауза не свършва тук. 

Той се присъединява към руската освободителна армия и присъства на сублимния момент - подписването на Санстефанският мирен договор:

“3 март 1878 година, подписването на мира се очакваше всеки момент. В една вила, разположена на брега на Мраморно море, секретарите на двете дипломатически тела бяха цялата нощ заети с преписването и подреждането на документите. Най-после търпението ни беше възнаградено. Една каляска излезе от селото и се отправи към нас. От нея излезе граф Игнатиев, приближи се и каза: Имам честа да поздравя Ваше височество с подписването на мира. Последва високо и продължително “ура”. Мирът се сключваше при живописна обстановка и драматични условия - загиваше една империя. Двете армии стояха една срещу друга при гаснещата светлина на деня, чуваше се плискането на вълните и тържествените песнопения на свещениците. Стройните минарета на “Света София” се издигаха високо в небето...”

На Варвара не е съдено да го види повече - 
Макгахан се разболява от тиф и умира в една болница в Пера - 

на азиатския бряг на Цариград, на 9 юни 1878 г., няколко дни преди да навърши 34 години. Има нещо наистина съдбовно животът му да свърши точно тук, където е изживял най-голямото си тържество - краят на Османската империя и началото на възродена България.

През 1884 г. по нареждане на ген. Филип Шеридан, по онова време военен министър, военният кораб “Паутхатън” отнася тленните останки на Макгахан в родината и той е погребан в Ню Лексингтън. 
През 1993 г. на 81-годишна възраст почина д-р Уилям Макгахан, който за последен път беше в Батак на честванията, когато се запознах с него.
----------
От издадените в България книги за делото на американския журналист основен източник е книгата на дългогодишния зам.-директор на библиотеката на ООН в Женева, историкът Теодор Димитров - “Макгахан 1844-1878”, издадена през 1977 г. с много факсимилета на документи и снимки. Една улица в София, в квартал “Хаджи Димитър”, носи името на журналиста. Дали е достатъчно?

Анна ГЕОРГИЕВА