Стефан Мавродиев посрещна своя 75-годишен юбилей на 29 декември в своя, в Младежкия театър и беше почетен от над 100 свои колеги и близки. Любимецът от сцената и екрана често казва за себе си, че е работещ пенсионер - той не спира да играе в Младежкия театър, където и поставя пиеси. Мавро е роден във Варна на 29 декември 1943-та и твърди, че пъпът му е хвърлен на сцената. Не е чудно - баща му е бил учител, но и актьор в театъра, а майка му пеела във Варненската опера. “Да стане артист”, пожелал бащата на новородения си син. На седем години малкият Стефан се записва в театралната школа към Пионерския дом във Варна. И когато му идва времето, Стефан Мавродиев е приет да учи във ВИТИЗ - при Методи Андонов. Завършва през 1967 г.

През следващите години изиграва многобройни роли първо в Пловдив, после на сцената на Младежкия театър, Театър 199, в Сатиричния, в Народния, в киното, в телевизията. Играе в постановки по Чехов, Брехт, Шекспир, Стефан Цанев.

- Как празнува Коледа, Стефановден, Новата година и юбилея, разбира се?
- Празниците си минаха много хубаво, както си трябва. Но забележи, когато се играеше пиесата “Иванов” по моя режисура, залата в Младежкия беше препълнена, а сред зрителите беше и моят внук Стефан. Моят внук, който е на 9 години и живее в Париж, за първи път гледа на живо нещо направено от мен, като режисьор, искам да кажа. С широко отворени очи. Гледаше за пръв път български театър, и то нещо, което не е за неговата възраст, но му беше много-много интересно. Бях трогнат и очарован от това. Нали съм дядо. Само за него, разбира се. Между другото, съвсем скоро ще представим за 50-и път пиесата “Иванов” на нашата сцена. Но ще има прекъсване от месец и половина, защото един от главните изпълнители - Ивайло Христов (който играе ролята на Лебедев, не е, разбира се, Иванов), започва снимките на нов филм, но вече като режисьор. 


Наздраве с колежката Доротея Тончева

- Свикнали сме да те питаме дали репетираш нещо ново пак и пак, но нямаш ли умора бе, човече?
- О, да, две неща, кое ще излезе първо, още не знам, но ще ги видите още през февруари. А тук виждаш, на моята работна маса у дома са струпани куп текстове. Работа ме чака. Едната пиеса, която очаквам, че ще излезе все пак по-рано, е “Лунните деца” на американски автор. А другото е една германска пиеса - “Аз, Фойербах”. Нищо общо обаче няма с известния философ. Но понеже аз съм бил станал на 75 години, да му се не види, така че с нея някак си трябвало да се отбележи със закъснение, разбира се, този маловажен факт. Тия подробности с възрастта слабо ме вълнуват. Искам, пък и се чувствам на 55 г. Кой каквото ще да казва и мисли! Е, от 1952 г. аз съм си професионален актьор и това е важното. А пък от 1972 г. съм си в Младежкия театър. Кой като мен. Знаеш, че играя и в Театър “Възраждане” в една пиеса - “12-те гневни”. 

- Явно продължава да гори в теб интересът към театъра, към сцената, към ролята...
- Изчезне ли интересът, ставаш ненужен някак си, на себе си, искам да кажа. Мисля, че на мен няма да се случи.

- Какво става в твоя театър, има ли катаклизми, както навсякъде всъщност?
- Не-не! Аз поне не се занимавам с неща извън работата ми. Напрегнато ми е. Катаклизми винаги има, а парите винаги не стигат. Не ми се говори за отношението на властимащите към нашата култура, но пак ще кажа, че по време на Възраждането отношението е било много-много по-добро. 
Сега даже не си дават и вид, че се интересуват от култура. Поне това да правят, ама не. Не говоря за нашите малки, жалки заплати, а за онова, което се казва материална база, бюджет на дадено представление и т.н. Хем правят някакви реформи, а май се назлъндисват, само и само да са на власт.

- Е, ти поне не можеш да се оплачеш, нали си работещ пенсионер?
- Наистина има нещо вярно в това. Защото нито само на заплатата, нито само на пенсията човек може да живее. Въпросът е човек да има толкова пари, че да му позволят да се занимава с това, което иска и е предопределен. Говоря за екзистенц минимума, нали, а ако си алчен, никога няма да си доволен, ама аз не съм от тях, како...


В тандем с Павел Попандов във филма "Щурец в ухото"

- Освен че не обичаш думата юбилей, не обичаш и думата равносметка, защо?
- Заради... сметка! Нямам сметки, но имам планове, дано съм добре физически. Лятото беше тежко за мен. Бях малко болен и сега се възстановявам. Ходя отново на фитнес, виждаш тук в хола строените гирички, натоварвам се, но не прекалявам, давам го умерено. Това е положението. 

- Има актьори, които непрекъснато следят реакцията на публиката. Как е при теб? 
- Аз не следя публиката, тя ме следи. Ей! Цялата работа е непрекъснато да я изненадваш, да я объркваш, да я атакуваш. Публиката гледа историята, тя гледа твоя разказ, а не точно твоите красиви думи. Чак като свърши представлението, публиката трябва полека-лека да си даде сметка какво е гледала. Да сътвориш магия, за това говоря.

- Играл си с Невена Коканова, ако не си беше отишла от този свят, щеше да навърши 80 години. Какво те свързваше с нея?
- Играхме с нея една пиеса на Нил Саймън - “Затворникът от второ авеню” - през 1992 г. Жестока пиеса, много остра, харесваше се на публиката. Ние не бяхме много близки, просто сме участвали в няколко представления... Коканова беше изящна, с особено въздействие, убедителна, омагьосваща, хубава жена... магнетична. Щом тя се появи, ти става интересно някак си... За мен тя беше световно явление. 

- Пишеш ли стихове сега?
- Не-не. Не се сещам. Кой пише стихове, като има да учи, да зубри 50 страници текст сега? Ха-ха! Може и да напиша нещо, но стиховете си идват спонтанно. Абе, шантава работа. Но ще продължавам - кога, как и защо, не знам. Каквото каже Господ, а и докторите ме наблюдават все пак, нали ти казах, че имах доста тежко лято, но сега вече влизам във форма. 

- Какви са ти очакванията за 2019 година?
- Ако спечеля от тотото, имам няколко идеи за представления, искам да ги поставя на наша сцена, ама как ли? Няма да си купя червено ферари, това е сигурно. Какво ще правя с него? Виждаш каква война се води по нашите родни пътища, избиват се като луди. Не разбирам! Това ли е свободата бе, Санчо!

- Кажи последно за нашето ново кино, харесва ли ти? 
- Слава Богу, в момента има работа за актьорите в телевизията благодарение на сериалите. А киното ни издъхва, с малки изключения. Не му е намерена цаката как да се финансира. Има хубави постижения, които, за жалост, минават метър, не се забелязват. Примерно “Докато Ая спеше”, много сериозен филм. 
Навремето имаше киносистема, всеки град имаше кино, после ги превърнаха в бинго зали. Защо? Пак се ядосах. Аз ли? Искам да играя, ама някой трябва да ме покани. Трябвам ли на някого е въпросът. Отговорът засега е неясен. Важното е, че съм свободен от ограниченията на обикновения живот, от бариерите му. Актьорите понякога сме крайни, но какво лошо има в това да сме интересни на внуците си!

Елена КОЦЕВА 
/вестник "Над 55"/