Ани Върбанова е певица с изключителни гласови възможности. Нейният специфичен, дрезгав глас, опасните височини, които достига, характерната й стойка и мизансцен са наистина покоряващи.
Сигурна съм, че читателите на “Над 55” не са я забравили и ще се радват да прочетат разговора ни с нея дни след рождения й ден.

- Ани, харесвате ли датата, на която сте родена? След толкова много празници, 2 януари много често е първият работен ден на годината и хората са настроени на делова вълна.

- Е, никой не си избира датата на раждане. Това е просто една случайност. Аз се радвам, че съм родена на този ден и един след друг следват празник след празник за мен. Като започнеш от 9 декември, когато е Света Ана и имам имен ден, минеш през Рождество и Нова година, та до рождения ми ден. И съм вечно под пара. (Смее се.) Доволна съм както от рождения си ден, така и се радвам на името, което са ми дали моите родители.

- Като ви слушам, имам чувството, че много обичате да празнувате...

- Много! Обичам празниците, обичам хората, обичам да се събираме.  И винаги при мен купонът е голям 

Тази година беше малко по-различно, заради пандемията, но иначе и на моя, и на рождения ден на мъжа ми се събираме най-малко по 30 души и става голяма веселба. Идват колегите ми, пеем, страхотно минава. Този път се събрахме в по-тесен кръг, но нямаше как.

- Родена сте в Бургас. С какво си обяснявате, че в този град се раждат толкова талантливи хора?

- Като се замисля, наистина много талантливи личности са излезли от Бургас. Сред тях са Апостол Карамитев, Хиндо Касимов, Кичка Бодурова, моят братовчед Недялко Йорданов, с когото поддържаме връзка и тук, в София... Много са известните хора. Не знам, може би морето играе голяма роля. 

- Понеже започнахте да изброявате известни личности, нека ви попитам за Емил Димитров, с когото сте работили заедно. За него е изписано много, но какво не знаем за него?

- Изключителен! Толкова тежко преживях, когато той си отиде от този свят. Защото с него съм работила 5 години, имахме турнета в България и в Съветския съюз. И накрая двамата завършвахме концертите с “Моя страна, моя България”.

Емил беше един от най-прекрасните хора, с които съм имала честта да работя - приятел и колега. Прекарвахме си великолепно, просто нямам думи. С моята група “Студио В” и с Вили Казасян също много се разбирахме. Бяхме интелигентни хора, нямаше разправии помежду ни, много се уважавахме. И това за мен е много важно - хора, които работихме заедно, останахме големи приятели и до ден днешен.

- Миналата година имахте двоен юбилей. За съжаление, концертът ви “45 години на сцената” се отложи. Дали тази година може да се състои?

- Аз искрено се надявам този концерт да се състои. Дай Боже всичко да се оправи и да мине пандемията. Защото 30 процента зрители в залата не е работа. Няма ли я публиката, няма смисъл и от концерта. Той беше подготвен с балет, с много интересни детайли, положихме доста труд и... една седмица преди датата дойде забраната за публични изяви. Дори афишите бяха готови, но за съжаление така стана. 
Победителка в “Златният Орфей”

​​​​​​​- Вие дълго време липсвахте на българската сцена. Защо?

- Ами защото 30 години бях в чужбина. После се омъжих в Италия и на 60-годишна възраст се върнах в България. Като се прибрах, ме поканиха да преподавам поп и джаз пеене в Музикалното училище “Любомир Пипков”. Известно време бях преподавател. И сега реших да се върна към певческата кариера, тъй като не съм загубила гласа си, напротив. Винаги съм пяла в групи, там е по-различно. 

​​​​​​​- А как се срещнахте с вашия съпруг Алберто?

- Стана случайно, като повечето хубави неща. Имах договор в Италия, където работих в един пиано-бар, аз съм и пианистка, и певица.

Той беше приятел на собственика и една вечер дойде в заведението

Алберто е много музикален. Аз там изпълнявах джаз, а той харесва джаз и като ме чу да пея, пожела да се запознаем. Така стана. Започна да идва всяка вечер и малко по малко се влюбихме. 

​​​​​​​- Тоест не беше любов от пръв поглед?

- Напротив, от пръв поглед беше, но ухажването му продължи близо година. Аз съм човек, който на мига разбира, когато пред мен застане специалният човек. 

​​​​​​​- Ох, че хубаво...

- Понякога е хубаво, понякога не. (Смее се.) И предишните ми бракове пак бяха от пръв поглед, но не бяха много успешни. После Алберто дойде в България, много я хареса. Живяхме и в Италия, но на мен ми липсваха моите приятели. И когато той си продаде бизнеса и се освободи от всичко, ме последва тук, което много малко хора биха направили.

​​​​​​​- Сигурно защото е влюбен във вас...

- Съпругът ми е влюбен и в страната ни. Той държи на България повече дори от някои българи. Даже се е карал с хора, които говорят против нея. Харесва българите и живота тук. Наскоро ми сподели -
ако ми кажат да се върна в Италия, никога не бих го направил

​​​​​​​- Казвате за Алберто, че е вашата голяма любов. Значи е вярно, че за любовта никога не е късно? 

- Абсолютно съм сигурна, че за любовта няма възраст. Дори поддържам една стара връзка, която е отпреди 40 години. С един унгарец, с когото сме пели заедно в “Мелодия друзей”. Това е може би една от най-големите ми любови. И досега си пишем, в което няма нищо лошо. Така че, убедена съм - за любовта няма възраст.

“Студио В” - преди...     и в зряла възраст
​​​​​​​
​​​​​​​- А не е ли трудно да се напаснат характерите, когато хората се събират в зряла възраст?

- Да, трябват компромиси, защото италианецът има съвсем друга нагласа, по съвсем различен начин приема нещата, въпреки че българи и италианци сме много близки. Аз съм с него повече от 30 години и си признавам, че съм много доволна. След 2 неуспешни брака бих казала, че той наистина е любовта на живота ми, защото с него съм прекарала толкова и хубави и не дотам хубави моменти, но ние сме все още заедно. След всичко, което ни се е случило, Алберто никога не ме е подвеждал и винаги е бил до мен. Знаеш ли, животът е като една гара, на която всеки от нас чака своя влак, но не е важно колко влака минат, а колко ще останат. Той е до мен всичките тези години и съм щастлива, че го срещнах. 

​​​​​​​- Ани, италианската кухня е много хубава, нашата - също. Коя предпочитате във вашето семейство?

- Естествено, италианската, защото у дома готви Алберто. Аз нищо не мога да правя, а той е перфектен кулинар, защото във Флоренция имаше 3 ресторанта и се е учил от неговите готвачи. Моите приятели винаги са поканени на нашата маса и казват - италианецът да сготви. (Смее се.) Аз си харесвам българската кухня и когато ходим на заведение, си поръчвам само такова меню. Приятелите ни, когато ни канят, също ми доставят това удоволствие. А Алберто съм го научила как се правят някои български ястия и той ги приготвя само за мен.

​​​​​​​- Около рождения ден човек обикновено си прави равносметка. Кое е било по-важно за вас - сцената или личният живот?

- Сцената винаги е била на първо място за мен, без значение дали ще пея в заведение или на концерт, за мен публиката е най-важното нещо. Не да кажа - сега ще го претупам, защото отивам да пея в това село. Няма такива неща при мен! Винаги съм изпитвала една тръпка на сцената, която никой не може да ми отнеме. Все едно излизам за първи път пред публика. А когато срещнах Алберто, животът ми тръгна по друг начин.

​​​​​​​- Нека завършим с вашето пожелание за хората над 55?

- Пожеланието ми е да се пазим много сега, когато ни дойде на главата този коронавирус. Да бъдем преди всичко здрави, защото здравето е на първо място. Всичко останало може да се оправи по някакъв начин, но здравето е номер 1.

Щрихи към портрета

Ани Върбанова, сега Пачини, е родена на 2 януари 1950 г. в Бургас. Завършва музикалното училище в родния си град (със специалност контрабас), а по-късно и Естрадния отдел при БДК със специалност пеене. Началото на кариерата й е в “Тоника”, която баща й създава заради нея. По-късно попада в “Студио В” на Вили Казасян заедно с жена му Надежда, Стефан Димитров и Петко Петков. За почти десетгодишното съществуване на групата певицата пее сопрановите вокални партии, като в голяма част от песните, сред които “Слънце, слънце”, “Твоето име”, “Ръка подай”, “Насам-натам”, “Гургулица” и много други, е и солистка. След 5 години става солистка в джаз-квинтетите на Райчо Иванов и Симеон Щерев.

През 1977 г. печели голямата награда на “Златният Орфей”. Следва първа награда на “Гала’83” в Куба. Година по-късно Ани е първа и на “Шлагерфестивал” в Дрезден. Изнася концерти в Полша, Германия, Чехословакия, Съветския съюз, цяла Скандинавия, Алжир, Япония. Осъществява две концертни турнета в Русия (едното с Емил Димитров). Композиторът Виченцо Коро създава специално за нея две песни, които записва и биват излъчени по “Теле Италия” заедно с най-популярната й българска песен “Не приемай чужди съвети в любовта” по музика на Зорница Попова. Има издадени стотици плочи за българското радио и телевизия, “Балкантон” и др. Записала е около 17 песни и вокализи, включени зад кадър в много български анимационни и игрални филми, като “Баща ми бояджията”, “Пет чужди дни”, “Изкуствената патица”, “Дами канят”, “Га”, “Нефт” и много др.

18 години пее в скандинавските страни, Швейцария, Германия, Италия. Свирила е с китариста на “Джипси кингс” Тони. Съпругът й Алберто - трети поред, е флорентинец. 

Валентина ИВАНОВА