Атанас Димитров Буров е смятан за една от най-влиятелните фигури в българския политически живот през първата половина на 20-и век, а заради политическите си речи и въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва е наричан “идеолог на българската буржоазия”.

Той е известен финансист, филантроп, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно от умереното крило на Демократическия сговор. Бил е министър на търговията, промишлеността и труда (1913, 1919 - 1920) и на външните работи и изповеданията (1926 - 1931).

Още в ранна възраст Буров се включва в дейността на Народната партия и от 1899 г. многократно е избиран за народен представител, а в периода 1911 - 1912 г. е подпредседател на Народното събрание. След обявяването на Балканската война през 1912 г. крупният предприемач и банкер ускорено завършва Школата за запасни офицери и е единственият действащ депутат, записал се доброволец за фронта. 

При Чаталджа поручик Буров повежда атака “на нож” и на косъм се разминава с фаталния случай, когато един турски куршум се забива в металната му запалка в горния джоб 

Впоследствие е награден с Орден за храброст. През декември се уволнява и отново поема функциите си на депутат и зам.-председател на НС.

Скандалният политик имал много приключения, но в сърцето си имал само една жена. Нежната сянка, вградена в живота на Атанас Буров, се казва Смарайда Салабашева, наричана от всички Майда. Тя го крепи десетилетия наред здрав, енергичен, всеотдаен в кариерата си и предан на семейството си и на България. От годежните снимки ни гледа красива млада жена с открит, усмихнат поглед и осанка на Юнона. С Буров се запознават на 30 януари 1912 г. на бала в Двореца по случай 18-ия рожден ден на престолонаследника Борис.

Тя току-що е завършила френския колеж в Одрин. За добра слука в тази вечер до Буров е приятелят му Васил Димчев, председател на ХV ОНС. Именно той го представя на семейство Салабашеви и съдейства младият мъж да бъде приет с доверие и уважение от бащата на 17-годишната девойка полковник Стефан Салабашев. През май с. г. правят годежа. За личния живот на банкера и политика и до днес се разказват чудатости и небивалици.

Набеждават го за връзки с известни жени, както и за скандални изказвания относно морала, традициите, възпитанието и пороците на сънародниците му и най-вече на политиците. 

Твърди се, че имал циничен език и арогантно държание, че зад всяка връзка откривал само интереси и корист, глупост и суета. Но запазените писма до Смарайда Салабашева дават прозорче към интимния мир на един човек, който ни затрогва и респектира с обожанието към избраницата на сърцето му. Който не е просто интелигентен и начетен, но има перо и език, подсказващи усет към изкуствата и най-вече към литературата, поезията, театъра... Който е чувствителен и копнеещ за истинска близост с любимата жена.

Първите писма на Буров до Майда свидетелстват, че той се е притеснявал дали годеницата му, двайсет години по-млада, наистина има чувства към него. Дали нейното съгласие не е просто старият български модел на женско послушание и примирение пред избора на родителите.

Той иска една равностойна по сила на чувствата и емоции брачна връзка - “За да бъде пълно щастието ми, необходимо е да ме обичаш тъй, както аз те обичам. Чрез взаимността на нашите чувства ще изградим здраво и непоколебимо щастието на целия ни живот. Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, светостта и чистотата на моята любов към теб”...

Не се знае какво му е отговорила синеоката Майда, но явно нейното писмо е убедително и той възторжено й обещава: “Аз ще те направя щастлива, моя мила Майда, ще те заразя с моята любов и ще видиш какъв чудесен живот ще бъде нашият. Остави само сърцето си отворено, твоето чисто и непорочно сърце, аз ще го напълня с моята любов, то ще почувства към мене това, което аз чувствам към теб, и тогава ще бъдем безкрайно щастливи!”.

 

Почва Балканската война и Буров, единствен от действащите депутати, подпредседател на парламента, без колебание отива на фронта 

Майда го изпраща с подарък - иконка и топло одеяло. Дали ще се видят пак? Той е сигурен: не е възможно съдбата да ги е събрала, за да ги раздели така нелепо. От фронта, в късните нощни часове, на светлината на полусчупено фенерче той пише на годеницата си: “Да ти кажа, че съм щастлив, ще те излъжа: не мога да бъда щастлив далеч от теб... Ти си в центъра на мислите ми.

Ти ми липсваш най-много. Ти би украсила най-много този пейзаж и твоето присъствие би дало смисъл и съдържание на всичко това, което виждам, чувствам и мисля в този момент...” Женят се в края на април 1913 г. Сватбеното им пътешествие е до Париж. В града на неговата студентска младост все още има добри приятели, които ги посрещат с радост.

На връщане спират във Виена и тук Буров е настигнат от телеграмата, която го уведомява, че е включен като министър на търговията в кабинета на д-р Стоян Данев. Оттук нататък Атанас Буров, през всички свои житейски и политически премеждия, никога няма да бъде сам, дори и когато е далеч от дома си. 

През 1913 г. е назначен за министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев. През 1919 - 1920 г. оглавява същото министерство в кабинета на Александър Стамболийски. При следващото правителство на Стамболийски през 1923 г. 

Буров е обвинен от Народното събрание, че е изменил на отечеството с това, че е продължил Междусъюзническата война

След Деветоюнския преврат през 1923 г. Буров се включва в Демократическия сговор и наред с Андрей Ляпчев, оглавява неговото умерено крило. Той е министър на външните работи и изповеданията в трите правителства на Ляпчев (1926 - 1931). 

Запитан кое е най-ценното качество на един народ, Буров отговаря: “Труден въпрос, много труден. Аз мисля, че най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството. Не скромността. Не честността. Не и трудолюбието. Защото се доказа, че най-трудолюбивите народи най-често стават плячка на негодниците, като асирийците и немците.

Последната война го доказа. Аз живеех с мисълта до вчера - до май 1940 г., че на света има три страни, само три страни, които са готови да умрат, да загинат, но да не превият врат и коляно пред противника си, пред своя враг. Русия, Англия и Франция. Обаче като видях, че Франция преви врат и коляно пред немеца, загубих тази вяра в нея. За мене французинът не е това, което съм си го представял.

Само Русия и Англия са двете страни на света, които са готови да умрат, да загинат, но да не позволят враг да се гаври с тях. Защото с победения винаги се гаврят. Ебат му жената, изнасилват му децата - той мига и мълчи. Душат го, бесят го, колят го - той пак мълчи. Изземват му всичко, дори децата - той пак мълчи. 

Няма нищо по-страшно от това да те победят. 

Само Русия и Англия не позволиха на Хитлер да се гаври с тях. И затуй аз най-много уважавам тези два народа 

И ценя най-високо това тяхно качество - родолюбието, гордостта на нацията. Нация без гордост не е нация. Никой друг народ, освен английския и руския, не застана пред немеца и не му стовари юмрука си в зурлата. Само тези два народа казаха “Стой. Дотук”. И му превиха врата. Казвате трудолюбието...

Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари - това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив”. 

През 1950 г. е арестуван и на 13 ноември 1952 г. е осъден на 20 години затвор, след като е признат за виновен по три обвинения - че е работил за “събарянето и отслабването” на правителството, че през 1946 г. е обещавал създаването на чужда военна база във Варна и че е подбуждал “други държави и обществени групи в чужбина” към враждебни действия срещу България. Излежава присъдата си в Шуменския и Пазарджишкия затвор. Присъдата е отменена посмъртно с Решение №172 на Върховния съд от 1996 г.

Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г., в Пазарджишкия затвор. Когато получават известието, жена му и дъщеря му заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че в края на арменските гробища са погребани затворници. Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден отиват да си вземат сбогом. Съпругата - с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята - със своя баща, когото цял живот ще носи в сърцето си. Намират мястото изравнено с булдозер и трамбовано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат сили дори да заплачат. 

През 60-те години на 20-и век децата му успяват да напуснат страната с помощта на френския премиер Жан-Жак Делмаз, съратник на генерал Дьо Гол и един от ръководителите на френската съпротива срещу нацистката окупация на Франция. Самият Делмаз е бил преследван от Гестапо и намерил укритие във вилата на Атанас Буров във Варна. 

През 1983 г., когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му Недялка пренася това, което е останало от тленните му останки, в София и ги погребва в гроба на майка си. Стефан и съпругата му Цветанка имат дъщеря Елена Бурова - Младжова, която живее в Сан Франциско. Недялка се омъжва първоначално за Иван Михайлов, но впоследствие се развежда и се омъжва за Димитър Велев. Има дъщеря, Магдалена Каблешкова, омъжена за потомък на един от родствениците на Тодор Каблешков, която живее в Шотландия.

Паулина БОЯНОВА

 В статията са ползвани цитати от “Из “Атанас Буров. Живот за България”, книга, написана от Жоро Цветков по документи и спомени на роднини.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук