Обикновено зад създаването на тези чудовища стои истинска човешка история.
Това каза в интервю за "Марица" авторът на нашумелите книги "Мамник", "Лехуса" и "Аждер" Васил Попов.
Ето какво казва още той:
- Г-н Попов, непрекъснато се срещате с читатели в цялата страна. Няма как да не Ви попитам - повече Ви изморяват или обратното - още повече Ви зареждат с положителна енергия?
- И двете. Със сигурност те изморяват и зареждат подобни срещи. Но по-скоро те зареждат, защото така си даваш малко сметка и за мащаба на това. В социалните мрежи хората харесват, пишат и така нататък.
Но на живо като дойдеш, е различно - когато ги усетиш, когато ги видиш. Хубаво е да видиш как това, което си създал, вдъхновява хората след това да създадат нещо друго. На мен това много ми харесва в жанровата литература. Сега някой рисува картини, друг прави сериали, трети е написал някаква песен или е изпял нещо само по себе си. Това е жестоко.
Така че хубавото натежава, чисто физически. Не можеш да се телепортираш, имаш нужда и от малка почивка, да се прибереш. Не можеш само да обикаляш България непрекъснато. Но самият факт, че хората имат желание да се срещат на живо с мен, е страхотен. Не отказвам покани. Просто им казвам, че трябва само да намеря време. Може да е малко по-нататък, но ще отида.
Ходя и по села, навсякъде. За мен никога не е било важно това колко хора точно ще се съберат на дадена среща или представяне на книга. Ходил съм на срещи, особено в началото, когато са били по десетина души. И пак са ставали супер, защото е важно да си говорим. Просто време трябва да се намира.
- Кога разбрахте, че „Мамник“ не е само книга, а любима книга?
- „Мамник“ първо излезе на аудио в Storytel. Имаше период, в който все още не съществуваше на хартия. Тя си набираше популярност постепенно. Хората в платформата Storytel си коментират, но ти не си се срещал още с читателите, не знаеш това слуша ли се, не се ли слуша, харесва ли им на хората.
Започнах да си давам сметка за популярността на книгата чак когато започнаха продуценти да ме търсят с предложение за екранизацията. Защото аз, като писах книгата, си мислех: „Това в България не може да се случи. Никой няма да обърне внимание.
Фентъзи, с чудовища…“. Изведнъж най-големите продуценти в България започнаха да проявяват интерес. Бях изненадан, казах си: „Ок, може би е придобила някаква популярност тази книга, което е супер“.
Много се радвам от това, че стана много естествен процес. В началото нямаше някакви рекламни кампании, за да стане популярна книгата. Хората просто си я препоръчваха. Това е най-хубавата реклама. Не е имало абсолютно някакви мащабни рекламни кампании.
- Как дойде идеята за „Мамник“ и колко време мина от идеята до нейната аудио и книжна реализация?
- Всичко започна с конкурс на Storytel. Идеята се роди тогава. Така ми хрумна, бях попаднал на информация за мамника в една книга на Димитър Маринов. Лека-полека започна да се ражда това нещо.
Тогава конкурсът беше само за един пилотен епизод. Кандидатствах и го спечелих само с пилотен епизод. Веднага след това започна работата. Самото написване на книгата не е толкова времеемко, колкото това да си направиш синопсисите и да си измислиш самата история.
Може би 4 месеца съм работил само по синопсисите и по самата история, след това още 3-4 месеца за написването на книгата. По-малко от година ми отне цялото нещо.
- Персонажът Кузман от книгата „Пермафрост“ всъщност е проекция на Вас, изградили сте го така, че да сте си почти лика-прилика. Но извън „Пермафрост“ с кого от персонажите в поредицата „Мамник“, „Лехуса“ и „Аждер“ имате най-много допирни точки и общи черти?
- Някои неща може да не са много съзнателни, но със сигурност си вграждаш по нещо малко във всеки герой. В Кузман има много - наука, интереси, страхове и така нататък.
Със сигурност това е персонажът, с който бих се оприличил най-много. Заради интереса му към науката и това, че се занимава с фотография, ходил е на Антарктида, както и аз - така че вече още повече си приличаме с него.
Мисля, че една немалка част от причините хората да се занимават с писане са някакви комплекси, които някой избива по някакъв начин и си мечтае да бъде някой. Кой не мечтае да бъде Лазар. Ама не мисля, че съм като него (смее се).
- Кога идва вдъхновението? Някои творят рано сутрин, на свежа глава, други пък пишат цяла вечер. При Вас как стоят нещата?
- При мен вдъхновението идва по-скоро от музика. Аз знам каква емоция се опитвам да задържа, примерно, за някоя сцена. И си пускам много често някаква музика, която да им помогне да задържа тази емоция за по-дълъг период.
Преди пишех предимно през нощта, просто защото вечер, като си легнат всички, има по-малко разсейващи фактори. Не само в обкръжение, ами чатове, телефони не ти звънят, а не заради атмосферата и мрака. Напоследък се налага да пиша през деня, защото трябва и да се спи. Има много пътувания, трябва да съм свеж. Така че не е свързано с времето.
Не обичам да пиша пролетта и лятото, защото харесвам много да съм на планина, да скитам и да съм навън. Когато стане хубаво времето, не ми се седи на лаптопа изобщо. Правя го, налага се, разбира се, но есента и зимата, когато е гадно времето и с удоволствие си стоиш вкъщи на чай и на кафе, от време на време на топличко, е супер.
- Вашето тълкуване на „... зад всяко чудовище стои човешка история“?
- Това правило, ако може да се нарече такова, го спазвам във всичките книги. Всяка една от книгите носи заглавие на чудовище, т.е. ти разбираш още от заглавието какво е точно чудовището. За мен не е интересно в една такава история да се залага само на чудовището и на митологичното. По-интересното е да видиш какво е довело до създаването на това чудовище.
Обикновено зад създаването на тези чудовища стои истинска човешка история. Донякъде си обяснявам успеха на книгите именно с това, че дори хора, които не харесват фентъзи, те ги харесват, защото вътре имат една истинска човешка история.
Още от „Мамник“ историята със Западните покрайнини, пък и в сериала този епизод, който е ретроспективният, той може спокойно да си съществува като един отделен филм.
Мисля, че по-страшното е човешкото, което се е случило. Така си го бях поставил като цел с написването на „Мамник“ - да напиша една история, която започва с чудовище, но накрая да се окаже, че най-страшното е реалното, което се е случило на тези хора. И ти чак можеш да забравиш за това чудовище.
- Това "правило" важи ли сега, в реалността?
- Според мен да. Това е най-отчайващото. Героят Митко казва, че според него това е най-отчайващото - че мамника, чудовището можеш лесно да ги различиш, да ги убиеш. А злото у хората е малко по-трудно да го разпознаеш и да се бориш с него. И това е някаква битка, която е цял живот.
- Кой от персонажите Ви беше най-трудно да изградите?
- Бранимир, святочерът, от продълженията, защото той е много сложен като персонаж. Той, за разлика при Лазар, който е само добър, носи вина и е интересен като персонаж.
Но при Бранимир нещата не са черно и бяло. Той е герой, който е живял в различни епохи и да ги разкажеш тези епохи, е голямо предизвикателство. Както и това да разкажеш как преживяното в тези епохи му се е отразило на него и го е променило. Сложно беше.
- Кога хората ще могат да прочетат продължението на историята, която носи заглавието „Караеврен“?
- Продължението ще излезе първо като аудиокнига. Очаква се през юни, Владо Пенев още го записва. И може би в края на годината ще могат и на хартия да го четат.
- Как се стигна до реализирането на сериала "Мамник", и то точно от Виктор Божинов?
- Много дълъг път. Първо това да изберем правилните хора и продуценти, беше сложно, защото в България никой досега не е правил нещо такова. Трудно беше като решение, но на етап, когато се водеха преговори, все още не се знаеше кой ще бъде режисьор.
За да се стигне до реализацията на такъв проект, се минава през кандидатстване в НФЦ, в БНТ, там са комисии, които я те одобрят, я не. Така че е една голяма въпросителна дали едно такова нещо може да се случи. Процедурата е бавна, но на мен ми се стори, че всичко се реализира доста бързо.
- Вие сте били на голяма част от кастингите за сериала. Йордан Ръсин, който изигра служител на реда - Камен Почекаин, стана любимец на публиката. Казахте ли си, че той е точният човек, когато се появи на кастинга, разпознахте ли Камен в него?
- Той се яви на кастинга и в момента, в който излезе, си казахме, че е той, нямаше нужда да продължаваме кастингите за тази роля. Ръсин на този етап все още не беше чел книгата и Виктор Божинов се опита да му я разкаже накратко.
И актьорът попита дали може да вкара пернишки диалект. Отговорът беше: не просто може, а трябва. Ръсин беше от актьорите, на когото Виктор даде зелена светлина да импровизира малко повече, да не кара само по сценарий. Това понякога може да помага, но за монтаж после е сложно. Другите актьори си имат едни реплики, а той им отговаря три пъти по три различни начина.
- Кое е най-хубавото и кое - най-странното нещо, което сте чували за творчеството Ви като мнение на читатели?
- Понякога книгите, които пишеш, имат ефект, за който ти въобще не подозираш. На премиерата на „Аждер“ в София при мен дойде едно момиче.
То разказа емоционално как благодарение на моите книги, понеже била на кръстопът и се чудела дали да напусне страната и да замине някъде, решила да остане в България. Каза, че не съжалява за това решение, разплака се, докато го разказваше, което беше много емоционално. Макар че не разбирам как точно книгите са й повлияли. Нещо й е подействало.
В социалните мрежи една жена беше споделила наскоро, понеже Божана е с две различни очи, с хетерохромия, и има този комплекс. И една жена във Фейсбук беше споделила как тя самата има хетерохромия и е израснала с такъв комплекс, цял живот е носила лещи. Сподели тази история, искаше да благодари за това, че чрез моята история не се чувства странно и е свалила лещите за първи път, както Божана в сериала преодолява комплекса си.
- Любовните сцени в „Аждер“ са повече в сравнение с тези в „Мамник“ и „Лехуса“. Чувствахте ли се по-странно, докато ги създавахте?
- Не, защото те не са самоцел в историята. Това е история за змей, за една токсична любов. То и във фолклора е така. И Яворов в своето стихотворение „Демон“ много хубаво го е вградил този фолклорен мотив.
Във фолклора змейовата сватба и сватбата със змей винаги означават метафора за смъртта. Той в стихотворението казва: „Ще бъдеш ти с орел могъщ, с орел орлица…“. Тоест те ще бъдат само за миг заедно и след това тя ще умре.
Някак естествено стана, не се чувствах странно именно заради това, че не е самоцел. И освен това мисля, че е сравнително обрано. Единствено ме притеснява понякога, защото виждам, че тези книги се четат от деца. И аз непрекъснато се опитвам да предупреждавам родителите, но те казват, че ги четат заедно и нещата, които не са за малки, ги прескачат и ги преразказват.
- Да чакаме ли историята да продължи на малкия екран?
- Няколко пъти на премиерата на „Лехуса“ в София Маги Халваджиян каза, че се надявал да напиша продължение, за да се екранизира. Все още не сме започнали работа по това, но се надявам да се случи.
- Как се чувствате в Пловдив? Харесва ли Ви тук?
- О, да. Пловдив е един от любимите ми градове. Имам много хубави спомени тук. С удоволствие се връщам всеки път. Наистина го казвам. Искрено. Виждам, че градът се развива и всичко става все по-хубаво. И в Стария град е много красиво.
- Осъзнавате, че с книгите си накарахте много хора да четат и да започнат да пишат. Как се чувствате от този факт?
- Това много ме радва. Виждам, че се създаде глад за такъв тип книги и истории. И издателствата все повече търсят нещо подобно. Това е супер, показва, че има глад за нещо, което е базирано на фолклор, без да залага на псевдопатриотизъм. А пък това, че пишат повече хора, е още един плюс. Вдъхновяващо е.
- Каква е ролята на писателя извън това просто да напише една книга?
- Зависи какъв тип литература пишеш. Поставил съм си за цел хората да изпитат нещо истинско. В моите книги бягам от това да давам акъл как да си живеят живота, да няма насаждане на някакъв вид морал.
По време на литературни срещи са ме питали дали мога да прочета откъс. Извадено от контекста, няма какво да прочета, това не е книга с мъдрости, не са басни. Просто трябва да прочетеш тази книга. Но искам да накарам хората да изпитат нещо, да науча хората на емпатия, на някакво съчувствие. И това не е само роля на писането. Това е ролята на киното, на театъра, на всякакъв вид изкуство. Няма друг начин, така си мисля.
- Стигнахте до Антарктида. Събрахте ли там вдъхновението за продължението на „Пермафрост“?
- Събрал съм и идеи, и вдъхновение, и всичко. Само време трябва да има. Може би догодина ще започна да го пиша.
- А не ги ли е страх учените, които ходят на Антарктида, след като са прочели книгата?
- И аз си помислих, че може да има този ефект. И даже с полярниците се шегувахме. Проф. Пимпирев каза, че след моята книга никой няма да иска да отиде на Антарктида. Надявам се да няма чак такъв ефект (смее се).
- За какво мечтаете?
- Честно казано, голяма част от мечтите ми се сбъднаха. Всичко стана изведнъж покрай „Мамник“. На този етап си мечтая и мисля, че не е чак толкова неосъществима мечта книгите да бъдат преведени на други езици. Да излезе малко историята извън България. Пък и сериалът също. Да получи излъчване и ефир на други места.
ВИЗИТКА
Васил Попов е роден през 1990 г. в София. Завършил е екология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, след което три години работи за телевизионния канал „Нешънъл Джиографик“. Страстта му към фотографията го води на впечатляващи места из цяла България, а интересът му към българската природа и фолклор застава в сърцевината на бъдещия му творчески път.
През 2020 година печели първия конкурс за оригинален аудиосериал, организиран от Storytel Studio. Така на българския литературен пазар се появява „Мамник“ - произведението, което променя историята на жанровата литература у нас и продължава да разкрива пред хиляди читатели енигматичните лица на българското народно творчество.
Автор е и на книгите „Вълчи разкази“ (2022), „Пермафрост“ (2023). „Лехуса“ (2025). "Аждер" е най-новият му роман.
