На входа на Автогара Юг, точно върху "У"-то от надписа "БУРГАС", бяха кацнали Руси и Желязко. Птиците мълчаха в онзи тежък, почти екзистенциален размисъл, в какъвто само един добре охранен бургаски гларус може да изпадне, пише „Флагман“.
– Жека, разбра ли, че общинските съветници пак се занимават с нас? – изграчи Руси с онази леко дрезгава интонация, останала му от миналото лято, когато се беше задавил с хавлиена кърпа на украински турист.
– Разбрах аз. Недялко ми каза. Онзи, дето виси като кукувица на покрива на Общината и чака някой да мине с дюнер в ръката. Каза, че в дневния ред сме били точка пета – "Мониторинг и редуциране на популацията на морския гларус (Larus burgasis vulgaris)".
– Всяко лято едно и също! Миналата година ни броиха с дронове, по-миналата се канеха да ни хранят с хляб със стерилизиращи хапчета в него, а преди това поставяха плашила със снимки на Искра Фидосова. Ужас!
– Руси, брат, стига сме траяли. Време е… да отвърнем на удара.
Руси наклони глава с любопитство.
– Какво предлагаш, Жека? С човките напред и по главите?
– Ти луд ли си? Не искам да си цапам човката с тях. А и те само това чакат, за да ни обявят за агресивни! Не. Трябва да действаме с finesse, както казваха едни белгийци, чиито пържени картофки откраднах на „Богориди“.
– Казвай!
– Заседанието на местния парламент е на 24 юни. В Дома на нефтохимика. Идеален терен. Ще съберем избран елит – аз, ти, Недялко, Митк Попчето, Цецо от Морската и оня побъркан гларус, дето живее зад бл. 15 в „Зорница” и мяука, защото се мисли за котка.
– Брутален е той.
– Слушай сега: на 24-ти сутринта се набухваме стабилно с развалена риба, престояли на слънце миди и гнили домати.
– Комбинация за масово унищожение!
– И когато започнат да пристигат за сесията – пикираме! От въздуха, братле! Имаме перото, имаме точния мерник и... съдържание, което не се измива дори с белина!
– Ама… по всичките ли ще стреляме? И по жените?
– Караме наред. Те жените са даже по-озлобени от мъжете. Миналата седмица една ме замери с термос.
– Жека, а ако… ако отмъстим по-детайлно? Да ги проследим къде живеят и да атакуваме... домовете им, децата им?
Желязко го погледна строго, като директор на глаРуската гимназия.
– В никакъв случай! Децата няма да закачаме. Ние не сме хора. Имаме чест, имаме код. Ние сме… бургаски гларуси!
Те се спогледаха. В очите им проблесна решимост и блясък от мазната скумрия, която бяха изяли по-рано.
Някъде в далечината една чайка изпищя, като че ли усетила бурята, която се задаваше.
В Бургас нещо се готвеше.
И този път не беше цаца плакия.
