Трудно е да напишеш уводни думи към интервю с човек, когото буквално всички познават. Започваш текста и веднага го изтриваш, защото все ти се струва, че не звучат достатъчно достойно, силно и уважително. “Да те жадувам”, “Може би”, “Спри се”, “Липсваш ми”, “Сбогом” - едва ли има някой от вас, който поне веднъж в живота си да не е чул тези песни, дори и да не е фен. 

Той е Данчо Караджов, фронтменът на група “Сигнал” - емблема, символ, вдъхновение за няколко поколения българи. Нашият разговор не беше за музиката, а за човека и човещината, за мечтите, емоциите и бъдещето.

- Г-н Караджов, тази година навършихте 70 г. Рано ли е за равносметка?

- Аз не обичам думата “равносметка”, защото тя значи, че идва някакъв край. Още повече в момента съм много активен музикант заедно със “Сигнал” и дори не ми е минало през ум да тръгна да правя равносметка за каквото и да е - дали за музика, дали за живот, дали за всичко останало, което ни заобикаля.

Може би ще я направя някога, когато сляза от сцената и си кажа: “Йордане, хайде сега да видиш какво е било, та дори и да го разкажеш на някого, та дори и да напишеш книга”. Но като казвам книга, човек трябва да пише книга едва когато започне да прави анализ на живота си. А не като някои мои “колеги”, които написаха по 16 тома, и какво от това. Шегувам се, разбира се (смее се). Това е моето разбиране за равносметката: твърде рано е. 

- Какво още искате да ви се случи оттук насетне? За какво си мечтае Данчо Караджов?

- През живота ми много мечти са се сбъднали. Данчо Караджов е един много, много обикновен човек. В никакъв случай никога не съм искал повече от живота, отколкото смятам, че ми се полага. Както за моите близки, вече и за моите внуци - три на брой. 

Човек колкото е по-скромен в желанията си, независимо за какво, толкова повече го спохождат хубавите неща

Някои казват: “Аз управлявам съдбата си!”. Никой не си, за да управляваш каквото и да е! Смятам, че колкото човек се чувства по-обикновен, но значим по някакъв начин за околните, толкова по-добре. Така е при Данчо Караджов.

- Сега от позицията на времето и годините, като погледнете назад, бихте ли променили нещо? Данчо Караджов преди 50 години, но със сегашните ви разбирания и акъл - какво би се случило?

- Не бих променил каквото и да е. От малък животът ми тръгна с музиката. Тази музика толкова много ми даде, че ако заживея след време нов живот, бих предпочел отново тази професия. Защото няма нищо по-хубаво от сцената. Тя носи толкова много: много радост, та ако щеш и много болка, защото аз не мога да се оплача от неуспешна музикална кариера, но има мои колеги, които са малко недолюбвани от публиката, въпреки че са много кадърни. Явно не само едно или две качества трябват, за да бъдеш обичан от нея.

Спокойният живот, който имам вкъщи, също е важен фактор. Със съпругата ми Мариана сме 52 години заедно и тя е един стожер на всичко това, което става с мен като музикант. Тя ми е коректор, винаги ми казва нещата право в очите, ако нещо не й хареса. Аз й вярвам, защото тя от малка до ден днешен е почти навсякъде с мен и знае как съм се развивал във времето. Нищо не бих променил!

- Казахте, че музиката много ви е дала. А взе ли ви нещо?

- О, да, разбира се. Безброй безсънни нощи, милиони километри, както в България, така и по света. Но цената не е толкова голяма, при положение че наистина ако направиш някаква равносметка на случилото ми се като музикант, плюсовете са много повече от минусите.

- Споменахте сцената. Какво минава през главата ви, когато ви предстои да излезете на нея? Емоцията променила ли се е през годините?

- Слава Богу, не се е променила. Все още имам сценична треска 

Все още преди да изляза, надниквам зад завесата да видя състоянието на публиката какво е. Имам претенцията да съм добър психолог, който управлява много от емоциите си правилно. Притежавам една стратегия, която всъщност докара група “Сигнал” до 44 години дейност. И то, бих казал, много желана от публиката група все още.

- Вие сте много положителен като човек. Какво бихте искали да посъветвате хората от вашето поколение, чийто живот не е лесен?

- Най-вече бих ги посъветвал да искат по-малко. Може би ни е заложено в природата да сме лакоми, да сме хора, които искаме все повече и повече, но това води до лоши последици в живота на всеки човек. Свидетели сме на някакви милионери, милиардери, които имат огромни проблеми в сравнение с бедняка. Така че трябва да водим живот, пълен с корекции, и то корекции, които в края на краищата да са плюс за всеки жив човек.

- Как виждате младото поколение и какво бихте искали да спестите или да дадете на вашите внуци например?

- Много ми е трудно да говоря за тях, защото аз съм почти 70 г. по-голям от моя най-малък внук Матео, който е на 2 години и половина 

Един Господ знае какво ще стане след време, нямам никаква идея. Пожелавам им да израстат в прекрасно детство, но те няма да имат същото като нас, защото самите години се промениха много. Липсват им днес детските игри, на които ние играехме.

Сега с тези смартфони и компютри дотолкова се обуначиха, че забравиха за всичко, което ги заобикаля, и много съжалявам, че тези технологии навлязоха толкова бързо, защото младото поколение идва неграмотно. То не може да чете, не може да пише, независимо че ходи на училище. Аз гледам по моята голяма внучка, която вече е 5-и клас. Тя самата ми казва: “Дядо, много зле стоят нещата в училище. Никой не се интересува от това, което учим, никой”. Затова мисля, че ще изкарат едно скучно и материализирано детство, което ще ги превърне след това в едни не много истински хора.

- Какво да очакваме от група “Сигнал” занапред?

- Нищо повече от това, което е било досега. Концерти, концерти и пак концерти!

- Вашето пожелание за читателите на в. “Над 55”!

- Естествено, това, което пожелавам на себе си. Ние всички сме хора на таз земя и това, което се отнася до мен, се отнася и за съседа ми, и за приятеля ми, и за този, когото не познавам. Да са живи и здрави и когато идват на наши концерти, да знаят, че идват при приятели!

Валентина НЕНОВА