Калин Сърменов е новият стар директор на Сатиричния театър. И въпреки че от назначаването му на този пост са минали едва два месеца и половина, той вече е в познатия активен творчески устрем. Продължава да е онази взривоопасна комбинация – остър език, смели думи, тежък смисъл, от която биха се притеснили не един или двама. Сърменов е от хората, които не цепят басма никому. Актьорът рядко пести мнението си, особено когато става дума за филмово и театрално изкуство, и най-вече когато говорим за култура. Болезнено откровен е и този път!
- Новият стар директор на Сатирата! Паралелът какво е било преди и какво е сега май е неминуем…
- Паралели винаги се правят, въпреки че в този случай не е така, поради простата причина, че е минало твърде много време между първия и втория път. Социалната среда се е сменила осезаемо. Когато тръгнах да си пиша концепцията при кандидатстването, си помислих дали да не си взема старата концепция, но динамиката на живота е такава, че са се сменили приоритетите. Някои са изчезнали, появили са се нови предизвикателства.

- Дай ми пример за такова предизвикателство?
- Например навлизането на интернет технологиите в пространството, които през последните 3-4 години се превърнаха в една повече от задължителна комуникация между хората. Това означава, че театърът трябва да се адаптира към тази ситуация. Затова ми е толкова трудно да направя паралел.

- Но има и друго! Говорили сме си и преди и знам, че си категоричен противник на уравниловката, която в повечето такива ситуации сама налага своите тенденции.
- Права си, да, много права. И продължавам да бъда яростен противник. Не може всички да са равни. Те и не са. Стремежът ми е в следващите години да стабилизирам трупата, а трупата – това са количество артисти, които покриват пълната гама от възрастови параметри, талант и т.н. Това е нещо много важно, защото в течение на времето се появяват роли, които имат своите необходимости. А това кой и как се доказва, е изцяло негов професионален ход. Аз ще дам възможност на всички, с повечето от които вече се познаваме достатъчно добре. Но ето, ще ти споделя нещо, че наскоро 
назначих Димитър Баненкин - един изключителен артист
когото много уважавам. В неговата възрастова група ние нямахме човек. Радвам се, че той прие, присъедини се към нас и това вече не е така. Скоро ще изкарва и премиера. Нека младите да видят, че има едно водещо поколение, което може да дава пример и за тях, за да се развиват.

- Чудесно знаеш, че най-трудно е, когато трябва не само да стабилизираш, но и да балансираш микроклимата в театъра. Всеки има своята гледна точка, нагласа и подход, съответно очаквания. Знаеш, наскоро Нона Йотова сподели в социалната мрежа писмено възмущение заради махнато представление в Сатирата, а нещо подобно със сигурност се отразява на общия привкус за баланс?!
- Важно е да подчертая, че Нона не е в трупата на театъра. Второ – с нея сме колеги от много отдавна, а видях на няколко места, че контекстът на думите й е преиначен. С Нона се видяхме наскоро, поговорихме за бъдещи планове и всичко е наред. С нея се познаваме от години. А това, което се получи сега, е нещо като интернет изстъпление, но аз предпочитам да заложа на диалога с нея, отколкото на нещо друго – то не ми е показател. Всичко е наред. Когато едно представление е преместено за по-нататък, това не значи, че е свалено. Това е част от организационната политика. В момента в театъра има 11 заглавия на Камерна сцена, премиери – всичко е въпрос на планиране.


Най-щастлив е със семейството си – жена си Боряна и дъщеря си Димана

- Кажи ми как те посрещнаха актьорите? Понякога внушенията са способни да бъдат определящ фактор, а всички знаем за отношението ти към предишния директор на театъра…
- Така е, внушенията са страшна сила, но в моя случай е различно, защото се познаваме с всички актьори. Засега няма проблем. Но все пак са минали едва два месеца и половина, откакто съм отново директор и до момента всичко е напълно нормално. Даже изкарахме една премиера, която мина прекрасно. Всички положиха усилие, а за мен добрият краен резултат е по-важен от всичко останало.

- Ами да, ето защо си станал и мотивационен лектор!
- (Смее се.) Да, ходих да се видя с едни млади хора, да поговорим. Влязох в тази роля и ми беше много приятно. Младите хора имат нужда от примери, от някаква вяра, че някой по някакъв начин умее да подрежда приоритетите им, за да има възможност техният труд да бъде оценен подобаващо. Това е много важно. Говорихме си през цялото време за живота чрез театъра.

- Когато ти беше на мястото на тези млади хора преди години, имаше ли кой да стори същото за теб?
- Истината е, че ако човек иска – може да се научи, дори и да няма конкретен човек, който да го вдъхновява за това. Няма учители, има ученици. И 10-те най-прекрасни учители на света да събера, ако ти си гьотферен, няма да стане! Ако не искаш да се научиш, всеки е безсилен. Хубав въпрос задаваш, защото той е границата между онова, което е днес и това, което не сме имали като възможности преди години. Когато аз бях на мястото на тези млади хора, например, го нямаше интернет, нямаше ги възможностите, които предлагат високите технологии днес, нямаше дори достъп до специализирана литература. Какво да говорим… Такива бяха проблемите. Но светли примери винаги е имало и ще продължава да има, въпросът е ти дали искаш да ги видиш. Това е нагласа на човешката психика.

- Първият документ, който си подписал като директор на Сатирата, е хонорарите на артистите, тоест тръгваш с нагласа към хората. Не греша, нали? И колко ще започнат с това на такава позиция?!
- Не грешиш, така е. Когато човек застане на такава позиция, трябва да забрави собствените си представи за света, пристрастията си. Трябва да гледа всички останали, които са там – хората, екипа, театъра. Защото театърът е бил, е и трябва да бъде
Иначе няма как да стане. Ако аз мисля само за себе си, нищо няма да постигна. Джон Ленън е казал, че човек трябва да се отърве от собствените си представи, за да разбере, каквото иска.


С Ваня Цветкова обстрелват с чар

- Имаше голям отзвук от филма „Лили рибката”, даван по кината, в който участваш и ти. Той се появи след едно огромно 20-годишно затишие в детското кино. А ти по традиция си доста критичен към продукцията, която се прави днес...
- Наистина минаха доста години, а имаше глад за хубави филми. Когато един филм е направен добре, хората искат още и още. „Лили рибката” беше направен наистина добре. Цялата приказност и професионализъм, които лъхат от него, впечатлиха много. Хората отново повярваха, че е възможно чудото да се върне така обичаното фантасмагорично, приказно кино, което правехме навремето. „Таралежите се раждат без бодли”, „Изпити по никое време” и т.н. Колкото до критиката – за съжаление продължавам да не мога да кажа нещо оптимистично. Виждам как ние упорито дълбаем в това да не става. Наскоро даже си говорих с едни млади хора, които ходят и гледат всички български филми. Казаха: „Ние напук искаме да подкрепяме българското! Обаче напоследък сме крайно разочаровани и отчаяни и мислим да спрем”. Преди известно време гледах как двама режисьори говорят по телевизията – така се бяха надули, сякаш са въшки, а пък като им видя филмчетата, малко ми става тъжно. За съжаление обаче, това е България! Те повече се правят на режисьори, отколкото са. Повече си играем на такива, а всъщност не сме. Шалчета сложили, бавно говорят, крак връз крак, мъдрени думи с дълги окончания накрая, превод от английски… и после като му видиш филма – тъга до тъга. За жалост всички са един дол дренки.

- Добре, а пример за обратното имаш ли – за качествен филм, направен от доказани професионалисти или за добър актьор?
- Веднага ти казвам – „Малък-голям” е един невероятен филм на Ясен Григоров. Страхотен филм, който така и не видя бял свят. Той е извън държавното финансиране, а аз го гледах на фестивала „Златната роза” преди 6-7 години. И оттогава този филм се скита по интернет, в някакви сайтове и така. Няма разпространение, няма нищо.
Не е взел една стотинка от държавата, а е най-добрият български филм!
По същия начин, по който направихме и „Лили рибката” – ниско бюджетен филм, който няма и 400 хиляди. И в един момент се оказва, че  той е 10 пъти по-талантливо направен от другите, високо бюджетните. Срамота просто! Максимално крадат – това е тяхната цел. Колкото може повече да се открадне, а не да се направи качествен филм. В това да се вземат едни пари са много добри, но в това да правят кино – не!
Ще ти дам пример и за артист. Това момче, което играе във „Възвишение” – Стоян Дойчев, той е изключителен артист. Поканих го даже да дойде, да играе в Сатирата. И ще се радвам много, ако стане част от трупата, защото е безкрайно талантлив. И се оказа, че само аз съм го поканил?! Никой друг! Това ме изуми, защото когато го видях и поисках да дойде в Сатирата, аз дори и името му не знаех. А той отвърна: „Много странно... с вас не се познаваме, а веднага ме каните?!”. Странното е, че съм единствен, който отправя покани към него. Трябваше поне да съм шестият, който го прави… Но в България очевидно нямаме ценностна система, нито професионалисти. Никой не го е поканил за никъде?! Това е просто абсурдно! И прекрасен пример за средата, в която живеем – щастливата бездарност!

- Малцина знаят, че преди да преоткриеш киното и театъра, си бил художник…
- Да, вярно е. Завърших и Художествената гимназия. Но аз много държа на изобразителното изкуство, защото благодарение на него започнах да виждам света и да забелязвам неща, които човек обикновено подминава.


С Алекс Сърчаджиева бяха страхотен тандем като водещи на танцовото шоу „Денсинг старс”​​​​​​​

- В предварителния ни разговор ми сподели, че работиш по един международен проект с голяма ценностна значимост. За какво по-конкретно става въпрос?
- Започваме да работим по един международен, балкански проект, базиран на пиесата на Христо Бойчев „Зорба Гъркът”. В годишнината на нашето европредседателство аз бях в Македония. Срещнах се с Плевнеш (Йордан Плевнеш, македонски поет, драматург и дипломат, б.а.) – голям техен интелектуалец. Ходихме до Румъния. Пак ще ходим, а също и в Сърбия, Гърция. И искаме под шапката на Сатиричния театър да направим тази пиеса. Получава се така, че български драматург прави гръцка тема, в която има албанци и сърби, изобщо цялата емоция на Балканите, събрана на едно място.

- Това звучи дори като една чудесна политическа стратегия, вплетена в театрално представление, защото говориш за емоцията на Балканите, където и досега правим опит за поне частично обединение на ценности и нрави. Ама засега не се получава...
- Разбира се, как. Онзи ден нали гърците обясняваха, че Македония е гръцка?! Имаше протест. И тепърва ще ескалират такива неща. А всъщност ние сме едно. И когато видях каква пиеса е написал Христо Бойчев, първоначално казах: „Ти си направил пиеса за гърците?!”, но после си дадох сметка, че ние сме едно. Тази мощна емоционалност, на която именно „Зорба Гъркът” е чудесен пример.

- В такъв случай какво мислиш за онази едновремешна идея да бъде създаден аналог на Европейския съюз, само че Балкански?
- Ооо... това навремето искаше да направи и Георги Димитров. И една от версиите е, че той си отива именно заради тази идея. Защото Тито също е искал да направи Балканска федерация и да бъдем отделно от останалите. Склонен съм да вярвам, че Георги Димитров е имал сериозни проблеми точно заради тази идея. Но през 2018 година вече ми звучи малко утопично хората да превъзмогнат дотолкова собственото си его. Но пък не е утопия, ако започнат да работят заедно. Ако постоянно се караме, какъв е смисълът да живеем в Европа?! Нали трябва да сме едно цяло. Наскоро говорих с директора на театъра на хумора в Македония, защото обмисляме съвместен проект съвсем скоро. Мисълта ми е, че ще работя много в тази посока – Балканите да се съберем и да започнем да мислим заедно. Да си помагаме.
 

„Само вкъщи сме силни и смели”

Актьорът се е занимавал близо 10 години с рок музика, но днес по негови думи, „правим само сурогати”. „Нито рокендролът ни е рокендрол, нито поп музиката ни е поп музика. Някакви полумъже и полужени, хора, които не знаят да пеят и само си натамъняват думички... Нашето поколение имаше страхотни групи Милена, „Ера”, „Ер малък”, „Нова генерация”, „Контрол” – и какво направихме – нищо. Нямахме съпротивителни сили, нямахме мозък, който да подреди в новите условия правила и логика, върху които да стъпим, за да се изградим нататък.
Преди години, когато се занимавах с рокендрол, направихме една песен, в която се казва „само вкъщи сме силни и смели”. Това е една характерна черта на българина. За мен България е Отечество, смисъл да бъдеш смел, логика, която те кара сутрин да станеш и да поведеш битката. 


Интервю на Анелия ПОПОВА