Някога, преди да се яви плугът и преди да се построят железници и пристанища, Добруджа била девствено поле. Ниви имало малко, но пасбищата били обширни и безкрайни... В селата на тоя край е разпространено едно предание: “Ще ви разкаже някой стар човек, че тук е бил чифликът на много богат бей. Имал си и камили”.

Скотовъдството е преживяло тук златния си век. Само това далечно време знае великолепните бели сюреци - стада от по няколкостотин глави рогат добитък, охранени и красиви животни, недоверчиви и плахи като дивеч. Само това време знае и големи хергели - полудиви коне, свободни и лете, и зиме.

Една съвсем особена порода: коне с дълги и гъсти гриви, наплъстени и пълни с бутрак, с опашки, които стигат земята, стройни и гъвкави като змии, тъмни като кадифе или с лъчистия блясък на злато. Тия коне не знаели ни седло, ни юзда. Под мелодичния звън на големите железни хлопки те се скитали из високата трева, лениво и спокойно, но подплашени от нещо или подгонени от коняря, тичали из полето с бързината на вятъра.

Фамилията Холевич била една от най-богатите в този край. Захарий Василев Холевич от село Белгун притежавал 300 овце, 12 червени племенни коня, 10 крави, 2 телета, 6 камили и 12 вола.

Според експертната оценка отпреди 1945 г. всичкият добитък на фамилия Холевич струвал 2,082 милиона сегашни лева 

Само една камила е оценена на 64 хил. лева, а шестте - на 384 хил. лева. Съдът тегли чертата и след прилагане на редукционния коефициент решава да овъзмезди седмината наследници на най-богатия чифликчия от Белгун с общо 48 589 лева под формата на компенсационни записи.

Шестте камили били национализирани и продадени в цирк и зоопарка. Синът на дядо Захария - Петър, тежко преживял раздялата с двугърбите и една нощ през 1954 г. грабнал младата си невеста и тръгнали за София да видят камилчето Васко. “През решетките на зоопарка съпругът ми го повика на име, камилчето дотърча и когато го погали, то се разплака”, разказва преди години пред “Стандарт” Любка, майката на ексдепутата от СДС Захари Холевич.

Д-р Холевич от баща си знае, че азиатските животни били паметливи, привързани към стопаните си, но и понякога доста отмъстителни 

“Нас, децата в селото, ни плюеха, когато ги дразним, спомня си 78-годишният Ангел Демирев от Белгун. - В двора на дядо Захария гледаха камилите като домашни животни, не ги използваха за нищо, а така ги държаха само за радост на селото”, пали се старецът, който чел някъде, че ги впрягали за оране. Той помни 4 камили от времето, когато заселили семейството му тук от Северна Добруджа.

В големия чифлик на дядо Захари имало и палми, добавят белгунци. А в съседното село Септемврийци в двора на другия Захари Холевич, първи братовчед на дядо Захария, направили първия инкубатор за пилета не само в Добруджа, а и в цялата страна, ровят се в спомените си хората. Фамилията обработвала близо 30 000 декара земя. 

Холевич доставят първи в този край модерни трактори и вършачки

Камилите остават емблема на рода Холевич, твърди краеведът Г. Топалов и цитира списание “Целина”, което посочва, че през 1894 г. в чифлика на братя Холевич в с. Септемврийци е имало 18 камили. Най-много от тези животни е имало през 1908 г. - 46 броя. През 1935 г. в Белгун има пет камили.

В тази група е и едно мъжко животно, докарано от друго място. С това се е целяло опресняване на кръвта и избягване на кръвосмешението, както и опасността от израждане. Развъдните камили в чифлиците на Холевич са от азиатската двугърба порода “Бактриана”. По-късно тези животни излизат от работния процес и остават обект за любителските очи на гостите на чифлика. Г. Топалов разказва, че през 1935 г. в селото е организирано посещение за запознаване с камилите.

По този повод Р. И. Калинеску дава подробно описание на това посещение, като пише: “Въпреки толкова скромната местност, известността на малкото селце Дуранлар (Белгун) е толкова голяма, че е минала границите на окръг Калиакра. Много автомобили спряха в Дуранлар и много официални лица слязоха от тях в тази затънтена местност, за да видят нещо толкова рядко в Румъния - камилите “Бактриана”. Развъждането им тук се налага от качествата им като домашни животни.

Те се използват за вълна, мляко и месо, но основното им предназначение е жива теглителна сила

Тези са едни от домашните животни, които твърде рядко боледуват, съвсем невзискателни са към храната, даже се задоволяват само с тръни, един чифт камили заменя два чифта волове. Много добре служат за обработване на земята и особено за засяване, понеже се движат много равномерно.” Камили в Белгун има до 1946 г.

Моят прадядо хаджи Гено Холевич е имал 40 камили, с които обработвал земята в чифлика в Септемврийци, обяснява д-р Кунчева от Добрич. Майка й разказвала как като деца дразнели камилите в чифлика, а те ги плюели, чак ги обливали. След връщането на Добруджа към България през 1940 г., когато съм ходила в чифлика, камили вече нямаше, обяснява д-р Кунчева. От тези екзотични животни имало запазени само в чифлика в Белгун. Съпругата на Петър Холевич от чифлика в Белгун разказвала, че

когато отишли в зоологическата градина в София, камилата там познала стопанина си и сълзи закапали от очите й 

Но дори и камилата да не е плакала, сигурна съм, че Петър Холевич е плакал, обяснява д-р Кунчева.

Чифликът в Септемврийци бил обявен като най-добре уредения за времето си. Никола Холевич бил депутат и чакал Фердинанд да му дойде на гости, но Балканската война започнала и това осуетило височайшето посещение, обяснява д-р Кунчева. Тя споделя, че 

след национализацията връзката на хората от рода й със земята е прекъсната и сега никой от тях не се занимава със земеделие 

Камилите от вида “Бактриана” живеят до 35-40 г. Използват се за месо, мляко и вълна. Женската дава на лактация 700 до 800 литра мляко с 5,4 процента мастни вещества. От камилите се получава и висококачествена вълна, посочва Г. Топалов. Именно тези характеристики на камилите - издръжливи на безводие и силни като впрегатни животни, се оказват особено подходящи за тогавашна Добруджа. Те са влезли в историята на българското земеделие и са своеобразна емблема на рода Холевич.

Добрин Добрев - ДОБРУДЖАНЕЦА

Бел. на ред. За написването на статията са използвани материали от Държавния архив - София, източници на Йордан Йовков, личен архив, снимки на ФА ”Тодор Славчев” и ДФА-София