Ако сте пътували през Искърското дефиле, със сигурност сте забелязали паметника на Дядо Йоцо, а може и да сте се отбивали на това чудно място. В началото на пътя към Очин дол Огнян Петров е построил заведение и е почти единственият работодател в селото.

Той е на 65 години, родом е от Очин дол, но живее в с. Зверино. Семейството му пътува до тук всеки ден - съпруга, дъщеря Биляна и син със старо име на български воин - Ханко. “Обичам българските имена, всичко да е българско”, признава Огнян. 

Те идват, за да посрещнат всеки, решил да посети това невероятно кътче, и да го нагостят с вкусни български гозби. 

Огнян е дал поминък на младите хора, които работят тук

А иначе мястото е отлично за селски и планински туризъм, припомня ни чудната история, която познаваме от разказа на Иван Вазов “Дядо Йоцо гледа”. Там, в началото на пътя за селото, Огнян е създал и малък парк с алпинеум, а в средата му се издига високо статуята на Вазовия Дядо Йоцо. Всеки, който се е отбил тук, отнася със себе си вълнуващи впечатления от природната красота наоколо, зарежда се с български дух и гордост. 

От пътя нагоре, до подстъпите към Врачанския балкан в района на Очин дол, земята е в “Натура 2000”. На тази база се развива и районът, поддържат се ливади и пасища. Има и малка ферма с около 20 крави. В заведението на Огнян “Дядо Йоцо гледа” се предлагат местни ястия. Струва си да опитате например “Мара Врачанска”, чудесно подправено месо с дъх на ароматни билки. 

Местните хора берат дъхава мащерка, районът ухае на тази омайна билка. Силният й мирис се усеща навсякъде, в коктейл от множество други полезни треви. 

- Ей там е маточината, има най-различни билки за чай, какъвто предлагаме в механата, но по-важното е, че ги има в изобилие в района - казва Огнян. 

Той е издигнал със свои средства паметника на Дядо Йоцо през 2005 г., поръчал го на двама скулптори от Враца. Създател и реализатор е на идеята за целия туристически комплекс. Построил го на мястото на стара къщичка, а наоколо било обрасло с храсти. 

Някога Иван Вазов срещнал своя литературен герой по тези места по време на посещението си по Искърското дефиле. Писателят събрал образа от няколко местни жители. Класикът бил разочарован от това как българите приемат свободата. Обикаляйки района, в него се оформя образът на стария човек, посрещнал с възторг новото, което дошло с нея - влакът, който Дядо Йоцо не виждал, но чувал. 

Развявал калпака си за поздрав и се радвал на нова България

Така посрещал всеки ден вълнуващите звуци от прокрадващата се по дефилето току-що построена жп линия. Тук преди било пустош, без пътища, нищо не се случвало. И Дядо Йоцо разбира, че нещо се променя. Грохотът на влака долу в дефилето събужда възторга и надеждата му за бъдеща България.

Той започнал да излиза всеки ден на една скала, откъдето да слуша как работят хората. После тръгнал и влакът, той знаел кога ще мине и махал с шапка да го поздрави. Хората, пътуващи в трена, питали кой е този човек, който ги поздравява. 

Това е идеята, която е реализирал и Огнян на това място. Това трябва да преведем на чужденците, които идват дотук, пък и да кажем на младото наше поколение как Дядо Йоцо “гледа” в бъдещето! Слепотата и днес е метафора за някои хора.

Съвременният човек не вижда предимствата на новото. Идеята на паметника показва как един човек посреща новото в свободна България. Ние като че в последните години все не виждаме промяната. Хората живеят по един и същи начин, в борба с природата за оцеляване и заради поминъка си. Но мечтата на Огнян е всеки - и млад, и стар, да вижда добре, да има очи за новото

 

Всяка година той правил фолклорен събор през май, идвали хиляди участници от цялата страна. Искал да се веселят и празнуват с родния фолклор. Уви, пандемията прекъснала тази добра традиция. Хората обаче запазват желанието си да я продължат в бъдеще. А мечтата на Огнян е “Тук да стане един културен и образователен център, защото с възрастните идват и много деца.

Ние сме направили много повече за идеализирания герой на Дядо Вазов. Няколко години провеждахме национален литературен конкурс за разказ “Дядо Йоцо гледа”. Бяхме стигали до 150 творби, но вече го няма. Не намерихме подкрепа. 

14 години връчвахме награда за родолюбие “Дядо Йоцо гледа”, имахме много талантливи носители, но трудно намирахме спонсори

Много ни се иска да продължим тази инициатива, заради нас и заради другите, които се стремят да запазят българщината и родолюбието в сърцата си”, казва Огнян и продължава: “Посещават ни и много известни личности - спортисти, фолклорни изпълнители, идвали са Кристалина Георгиева, Меглена Кунева. Посадили са свое овощно дръвче” - показва ми и ореха, посаден от Кубрат Пулев. Кристалина посадила върба, Николина Чакърдъкова - кестен. 

“На нашите фолклорни фестивали пристигат пълни автобуси с певци, инструменталисти, хороводци. Извиват се дълги хора. Давали сме награда и на Илия Луков за идеята за най-дългото българско хоро. 

Комплексът “Дядо Йоцо гледа” е от 2008 г, но продължаваме да имаме много разходи за обществена дейност.

В селото има къщи за гости. Отдавна няма училище, нито детска градина. В бившата училищна сграда обаче по проект “Врачански балкан” е създадена нова база за отсядане на деца и младежи с ползване на екопътеки наоколо. Има 30-ина легла, целогодишно се използва”, обяснява Огнян.

“Искаме разбиране и подкрепа от общината в Мездра. До нас трудно стигат, но защо да не се възползваме от директните плащания, да имаме повече пасища, които да обработваме. Трябва да има и някакви приходи, за да съществуваме. Това е добър район, който може да се разработи още, за да се използва по-добре. Но няма хора, в селото постоянните жители са 120 души, и то възрастни. Имаше едно-единствено дете, което пътуваше за училище в Зверино всеки ден, но и то вече е в града.

Преди имахме металургично предприятие в Елисейна, но от 25 години го няма. Затова природата ни е чиста. Преди десетилетия са работили и мините, но отдавна вече не работят. Искаме да развиваме туризма, имаме възможности за рафтинг по реката. Туристи и алпинисти могат да катерят скали, подготвяме младежи да се пускат по реката с лодки. Има гъби в района, сърнели, печурки, челядинки”, допълва Огнян.

“Що се отнася до животновъдството, все по-малко са хората, които се занимават с него. Останало е едно селско стадо от около 50 кози, отделни хора гледат по десетина овце, трима гледат крави. Млякото не е достатъчно и не се изкупува тук, то е само за домашно ползване. Липсата на работна ръка ни спира да произвеждаме повече”, твърди Огнян. 

Той е общински съветник и се бори за възможности в селото да се задържат хората, да има работа 

Ние опитахме сиренето от стадото на Огнян, малкото млечно производство се предлага в механата, кисело мляко “Дядо Йоцо” е местен хит. А домакинът ни уверява: “Имаме всички дадености за т. нар. екологичен, природен, планински, селски туризъм”.

“В района, за съжаление, има и дърводобив, това е, което най ни натъжава - споделя Огнян. - Режат дърветата, имаме хубави букови гори, създадени с десетилетия, по екопътеките имаме заслони. Хората могат да се любуват на запазената ни все още природа.

Съществуват села, където никога вече не могат да се върнат нещата. Този дълъг преход изтощи хората, те тръгнаха по света, изоставиха домовете си, а трябва да се връщат пари и към селата”, допълва още Огнян.

“Когато кандидатстваш по програма, например за селските райони, те наистина да идват за тяхното развитие, а не за курортните места например. Идеята беше да се съживят тези селца. Ние искаме да направим още къщи за гости, самата държава да направи необходимото.” 

Огнян е единствен предприемач в селото и е много тъжен, когато казва: “И в Зверино всичко запада. Има само една оранжерия. Няколко човека работят като железничари по линията, другите са в механата, в комплекса “Дядо Йоцо”. Хората се разбягаха, сега дори и да има работа, няма кой да работи. Ако се благоустроят селата, ще се увеличат и жителите им. Ние сме на 70 км от столицата, която е с милион население. Трябва всичко в тези села около дефилето да цъфти. Има чудесна природа наоколо!”. 

Така завърши тъжната си изповед един силен човек, решил да даде всичко от себе си, за да запази духа и живота на родния край. 

Дора НИКОЛОВА