Хилда Казасян е от онзи тип хора, които умеят да усмихват неподправено, непринудено и да задържат хубавия привкус за дълго. Тя пее така, както и живее – с много вкус. И може би това донякъде се дължи и на арменския й произход – арменците са мащабни хора, с вкус към живота. Хилда винаги изглежда като щастие, а от очите й припламват куп нови идеи. Последната за тази година обаче бе наистина отговорна и стойностна – голям концерт, посветен на баща й – Маестро Вили Казасян. „Да, чувствам го като мой ангел хранител”, признава джаз певицата. И споделя с вълнение останалите мисли и чувства:
- Хилда, направихте стоплящ голям концерт в памет на баща си Вили Казасян навръх рождения му ден на 8 декември. Това е своеобразен коледен подарък за него...
- Да, така е и се радвам, че се получи толкова добре. За мен това да организирам подобно събитие за баща си е огромна отговорност, защото той е един от най-скъпите хора в моя живот. Той действително беше една рядко срещана личност, обединяваща толкова много качества. Независимо дали е мой татко или не, поглеждам отстрани и виждам, че такива хора са много, много малко на този свят. Затова и когато правиш нещо за него или с неговата музика, и всичко минава през твоята призма, изключителна отговорност е да усетиш и крайния резултат, достоен за него. Тук не става дума за моята изява, а за това да дам най-доброто за моя татко – и имайки предвид огромната ми обич към него, няма как да е по друг начин.

- Той със сигурност през цялото това време е помагал Отгоре!
- О, да. И аз нямам капка съмнение, че е така. Убедена съм! Той винаги ми помага.

- За какво ви е помагал през годините?
- Ние живеехме толкова пълноценно заедно, че не мога да отделя една или две ситуации. Цялостното усещане, което татко ми носеше към света – превръщаше в празник всеки един ден от съществуването си – и респективно на хората около него – от пиенето на кафе сутрин до всяко друго дребно нещо, което правеше – и създаваше атмосфера, която е абсолютно неповторима. И колкото и да ми е мъчно да го кажа – с цялата ми обич днес на хората около мен – но никой не може да създаде това у мен, каквото създаваше татко. Това е дар от Бога, който той притежаваше. Абсолютно неповторим!

- Самата вие със сигурност продължавате по свой начин много от неговите действия, маниери, жестове...
- Със сигурност нося този ген и благодаря на Господ, че е така. Много неща като усещане, като лекота, като заставане в ситуациите над всички дребнотемия, като широта на духа – имам от него. Всичко това много улеснява живота всъщност.

- А какви съвети ви е давал той в трудните за вас моменти?
- Той не говореше много за тези неща. Но имаше невероятното качество – 

да превръща за 15 минути един проблем в нещо незначително

– който аз на 20-годишната си „зряла” възраст обаче, съм виждала, едва ли не като проблема на света. И даже да гледаме с усмивка на него. Това е талант наистина. Не всеки го може. Свързано е до голяма степен и с това, че беше широкоскроен във всяко отношение. Спомням си, че съм имала тежки за мен моменти, които сякаш като с магическа пръчка се променят само след един обяд с баща ми или един час, прекаран с него. Проблемът после просто изглеждаше нищожен.

- Ако надникнем в неговия живот, в детството, за да разберем как е успял да стане тази човешка комбинация, какво откриваме?
- Със сигурност е минал през какво ли не в живота си. Но може би ще изненадам, като кажа, че на нас не е разказвал нищо, свързано с тези житейски моменти. След това аз, пораствайки, съм си давала сметка за тежки моменти, през които той е минавал. Не знам дали заради някакво подсъзнателно чувство за самосъхранение, но той успяваше доста леко да минава през тежките ситуации – и някак да омаловажава тяхната същност. Някак веднага да ги загърби и да прави нещо, което носи удоволствие – и за него, и за хората около него. Споделял е много, но никога тежки моменти.

- Таеше ли той в себе си някаква форма на разочарование – било то към времето ни, към обществото или към нагласите му?
- Всъщност той не си позволяваше да изпитва такъв тип чувства. Работеше доста активно, докато се случи това кошмарно за мен... нямам думи да го кажа даже... когато го нямаше вече сред нас. До последния момент той беше страшно активен, работеше и някак духът му беше като на 20-годишен човек.

Никога не е зациклял в нищо

И вероятно и заради това му се получаваха нещата. Всички ние знаем, че каквато е нагласата ти вътре, такава правиш и реалността си навън. А аз вече нямам никакво съмнение в това! Но той, без да го е определял така и без да е прочел хилядите книги по темата, които например аз съм прочела, просто носеше това усещане по рождение. Това не му позволяваше застой в моментите.

- Със сигурност обаче, както при всички хора, и той се е сблъсквал с обстоятелства, с хора или събития, които съвсем не са в негова полза...
- Така е, но е по-особено, когато говорим за творчество. Там принципът е друг. Там е мястото, където ти, необременен от нищо, даваш наистина душата си. И в крайна сметка – какво става с това нещо след това, не те интересува до такава степен, защото си си свършил добре работата – в неговия случай – си написал една страхотна музика. Това е важното. В случая дори не го правиш на всяка цена, даже и не, за да направиш някаква кариера. Сега, през последните три месеца например, в които с Христо Йоцов се ровехме в архивите на БНТ и на БНР, установихме, че има изключително много негова музика, която ние самите не сме чували. Изключителна музика, която бе голяма изненада за нас. И това е просто потвърждение на всичко, което казах досега – че татко, заставайки толкова нашироко, в хубавия смисъл е неглижирал и от нас даже – това, което е правел. Не ни е занимавал с това.



- Какво открихте по-точно в тези архиви?
- Такава филмова музика, която спокойно мога да твърдя, че в България лично аз друга такава не съм чувала. На абсолютно световно ниво е. И това е страхотно богатство. Сега подготвяме чисто технически концерта от 8-и за излъчване по БНТ – навръх Коледа от 20 ч. вечерта. Всъщност

това, което открихме в архивите, наистина бе голяма изненада

за нас, но баща ми на практика не е криел никога нищо, просто си е вършил работата.

- Талантът на Вили Казасян наследствен ли е?
- Нито баба ми, нито дядо ми са музиканти. Но цялата ни фамилия винаги е била много артистична. И баба ми, на която аз съм кръстена – майката на татко – рисуваше фантастично. Имаше страхотно усещане за красота, за естетика. Но никой от тях не е бил музикант.

- А има ли такова нещо, че по препоръка на баща си в началото сте избрали барабани?
- Ако трябва да бъда съвсем честна, по негова препоръка аз не трябваше да стана музикант (смее се). И затова благодаря изключително на милата ми майка, която ме помъкна на уроци по солфеж и пиано, когато бях на 6-годишна възраст. Дори сега, преглеждайки архивите, попаднахме и на едно интервю, в което баща ми казва – че е толкова труден и невъзнаграден трудът на творците в България, че той самият е искал да ме предпази от това. Но Слава Богу, че не е станало – защото в противен случай аз бих била най-нещастният човек на света, ако не се занимавах с музика.

- А когато все пак направихте първите стъпки в музиката, каква беше реакцията му?
- Е тогава вече беше щастлив, да. Дойде веднъж на една от моите продукции в музикалното училище – и когато се убеди, че имам този талант, вече се успокои, че самият той знаеше, че това е моят път. Беше доволен, че съм там, където ми е мястото.

- Вили Казасян е помнен не само с хубавата музика, но и с изключителния си жизнен хумор – който нерядко е бил и черен хумор...
- Да, беше едно фантастично чувство за хумор, но не такова беше за мен. Това по-скоро тълкувах като страхотната усмивка към живота, която той имаше – със страхотните самоирония и интелигентност. Това не е онова чувство за хумор, при което сядаш на масата и разказваш някакъв виц – то е усещането към света, усмивката към всичко наоколо, прибавено към много бърза мисъл и ум. Комбинацията е наистина изключителна и е едно от най-характерните неща за него.

- Какво самоиронизираше той най-често?
- Това да не се взимаш насериозно. Да се забавляваш със себе си – едни много важни неща.

- Всъщност вие цял живот, търсейки точния мъж за себе си, сте търсили съзнателно или не – качествата и поведението на баща си, нали така?
- Мисля си даже, че няма момиче, което да не търси качествата на баща си в мъжете – стига, разбира се, да има щастливи отношения с него. Това твърди и психологията. А когато пък имаш човек с такива качества, такава изключителна личност – просто няма как да не търсиш същото. И да, то става подсъзнателно, не толкова на съзнателен принцип. И даже не да търсиш точно тези качества в друг, а да ти липсват – когато ги няма. Но аз, Слава на Бога, срещнах човек, който притежава много от тези качества, и съм щастлива. Мисля си даже, че когато човек си мечтае нещо, то в крайна сметка се случва.



- Изобщо няма да се учудя, ако баща ви има пръст и в това?
- И аз не бих се учудила (усмихва се). Защото, освен всичко друго, той беше и много деликатен човек. Докато беше в нашия, земен живот – много внимаваше например да не прави нещо за мен, да не би да си помислят хората, че ме лансира по някакъв начин. Но в момента, в който се случи най-страшното за мен с него, имам чувството, че

Отгоре, като с магическа пръчка, започна да прави най-доброто за мен

Животът ми започна да се преобръща по възможно най-добрия за мен начин – във всяко едно отношение. Сякаш Отгоре с диригентската си палка перфектно подрежда нещата за мен.

- Фамилията може да бъде нещо наистина много тежко и предполагам, че първоначално, когато още са свързвали името ви единствено с това на баща ви, не ви е било никак лесно?!
- Разбира се. Даже в училище – защото ние живеехме в различно време – усещах от някои хора и завистта, и всичко останало. После обаче, в мен дойде едно чувство за страхотна отговорност към това да не изложа името на баща си. Това стана, когато стъпих на сцената. От друга страна обаче, тежката фамилия може да има и безценни преимущества – например това, че съм имала възможност от бебе да израсна в една приказна среда, каквато беше нашата. Това малко хора го имат. И ти дава един страхотен старт – и като усещане, и като познаване на средата. Да не говорим, че това да имаш късметът да слушаш тази музика, с която се занимавам в момента, от една абсолютно несъзнателна възраст, от бебешката количка още, също е едно страхотно натрупване. Дава чудна плътност на всичко, което правя в момента.

- Кои бяха големите приятелства от гилдията на Вили Казасян? Чувала съм например много топли думи от страна на Богдана Карадочева.
- О, да, Богдана всъщност е откритие на баща ми. Освен това двамата впоследствие станаха и много близки приятели. А иначе хората са страшно много, страх ме е да ги назовавам поотделно, за да не пропусна някого. Имаше много добри отношения с 80 % от хората в тази гилдия – да не говорим, че е помагал на страшно много хора, давал им е шанс – особено на кадърни хора. Васил Петров например, е такъв човек. Освен много близък мой приятел, той беше и човек, когото баща ми безкрайно харесваше и уважаваше. Почти нямаше концерт, който да е бил без Васко. Просто баща ми, по един наистина невероятен за мен начин, успяваше в онази отвратителна система, с онзи вкус, който тя налагаше – да дава абсолютно различно усещане на музиката – във време, в което тя даже беше забранена, ако трябва да бъдем докрай честни. Това е и една от най-големите му заслуги, свързана с музиката.

- Самата представа за това, че такъв тип музика може да бъде забранена, днес звучи нереално...
- А това, че той направи Бенда като един самостоятелен артист, за който всички знаеха и обичаха – да се слуша само тази музика, това беше изключително.

- Сънувате ли го често?
- Преди година-две го сънувах почти всяка вечер. А сега, последните три месеца, прекарах времето си в две, абсолютно паралелни реалности – бях през цялото време с него, затова и не съм го сънувала. А иначе, когато идваше в сънищата ми, го правеше така, както си съществувахме и когато си беше сред нас. Нищо специално. Не е имало знаци или нещо конкретно. Просто ми показваше, че сме заедно.

- Талантът, който сега виждате и в дъщеря си Надежда-Мари – която свири много хубаво на пиано – вероятно също е вид помощ от баща ви Отгоре?!
- Сигурно, изобщо смятам, че близките ни хора много силно ни помагат. И са с нас във всички моменти. Те просто не си отиват и мисля, че вече всички сме наясно, че животът не свършва с нашата физическа смърт. Мисля, че тези хора много работят за нас и много ни помагат. Иначе съм оставила дъщеря си абсолютно самичка да реши и да избере с какво да се занимава. Тя има една фантастична учителка по пиано – проф. Ганка Неделчева, която се превърна в абсолютна нейна музика – също както бе за мен проф. Палиев. А ако щеш ми вярвай, но през последните три години, в които тя свири, защото тя не свири много отдавна, не е имало случай, в който аз да й кажа: „Седни на пианото”. Така, както са ми казвали на мен и мъката, с която го правех всеки път. При нея това го няма. Толкова е зряла и отговорна, и целеустремена, че мисля, че тя ще намери най-добре собствения си път. Дала съм й пълна свобода. Разчитам и на Господ да е с нея – за мен е важно да е жива и здрава, и щастлива.

Приема Маги Халваджиян като част от семейството си

В екипа на Маги аз се чувствам така, сякаш съм у дома си. Там го има същото усещане, каквото съм имала и вкъщи – на обич. Без обич просто нищо не се получава истински. Маги го носи, затова и всичко, което прави, е качествено и различно. Чувствам се прекрасно там, мисля, че добре си върша и работата. Щастлива съм, че съм част от всичко това. А закачките със Зуека и Рачков наистина са искрена забава, ние наистина се забавляваме, не е поза, не е сценарий. Чувстваме се добре заедно.

Интервю на Анелия ПОПОВА