За последно се видях с неповторимия Джоко Росич малко преди 80-годишния му юбилей през 2012 г. Голям срам брах, закъснях за срещата ни с 10 минути, а той се извиси над мен и с онзи неповторим глас отсече: “Срамота, един журналист никога не трябва да си позволява да закъснява!”, и добави - “Добре че сте дама, иначе щях да си тръгна на петата минута”.

Каубоят на българското кино не обичаше да дава интервюта. Казваше, че през всичките години на бляскавата му кариера са му задавали все едни и същи въпроси, а той отговаря еднозначно. Но в последните години от живота си прекарваше доста време в малкото кръчме на пазара Ситняково в София. Бях го засичала там, чисто по съседски. И така един ден се съгласи да си поговорим, след като разбра, че “Над 55” е вестник за възрастните хора, просто искаше да има принос към нашите читатели. Такъв беше той - с голямо сърце! 

Джоко Росич е роден от майка българка и баща сърбин на 28 февруари 1932 г., емигрира едва 19-годишен в България, но получава българско гражданство чак след 50 години.

А откъде идва интересът му към киното, може би от детството

“Баща ми беше един просветен човек - той беше педагог, и мама също. Интересно беше, че мама и татко не ни даваха пари за кино. Татко ни водеше на кино или купуваше билет и ни го даваше. Понеже той ни даваше билетите, той подбираше какво да гледаме. Гледали сме огромно количество уестърни. И той е бил безкрайно прав, защото в уестърна няма А и Б, там са черни и бели каубои. Белият е прав.

Малко по-късно, когато започнах да се занимавам с тези неща, открих особен чар в това да правиш отрицателни герои. Аз обикновено влизам в много люти битки с режисьорите, когато правя отрицателен герой.

Защо?

Защото моята теза е, че нито една майка не е родила престъпник. Майките не раждат престъпници, майките раждат бебета

Те сучат така сладко и мило, както сучат всички бебета, а какво ще стане с тях след това, зависи с кого са, къде са, кои обстоятелства и хора ще им влияят. Затова казвам - дайте ми едно момче на три години и ми кажете какво да го направя след 17 години и аз ще го направя.

Когато става дума за филмите, аз това си спомням, че когато бях малък, много съм ходил на кино с брат ми, много филми сме гледали. Възпитавали сме се, гледайки филмите, които баща ни е подбирал, но никога не съм искал да стана киноактьор. Когато бях малко момче, моите родители правеха едни четвъртъци, идваха техни колеги вкъщи. Когато дойде някой нов, който не е идвал още на техните четвъртъци, обикновено питаха какъв искам да стана и аз отговарях - журналист...” 

Джоко бе убеден, че човек при каквито попадне, такъв става. А той попада на невероятни мъже - художника Сашо Дяков, Боян Гаврилов, журналиста Иван Делчев, брата на генерал Стойчев - Джоката Стойчев, и др. От тях получава първата представа за България. Могло е да не стане актьор. Завършил е икономика. 17 години е радиожурналист. Актьор става случайно, когато се снима във филма на Любомир Шарланджиев "Хроника на чувствата”. Но винаги играе във филми, в които има някаква акция.

Не обича думата екшън, предпочита именно акция. Акция, която е свързана винаги с усилия. А сега - екшън, фентъзи, римейк и всичко, взето едно към едно, възмущаваше се той.

Ето какво разказа за нашия вестник през 2012 г. Джоко Росич, който се присъедини към небесната сцена само година и половина след онази наша среща.

Когато навърших осемнайсет, майка ми рече: “Трябва да знаеш нещо, не си роден на 28 февруари, а в три след полунощ”. Било е в олимпийската 1932-ра, която е била високосна. На сутринта свещеникът казал: “Защо детето да няма всяка година рожден ден?”. Така ме записали на 28-и. 

Празнувам на този ден. Но мога да кажа, че не обичам данданиите и няма да правя парти, купон. Първо, не съм суетен. 

И второ - за какъв дявол да се радвам, че съм станал на 80? Да ставам на 18, да се радвам, но на 80

 Помня, когато бях ученик в отделенията, един ден влезе учителката и каза: “Станете, деца, днес кралицата майка има рожден ден” и ние се чувствахме тържествено, защото кралицата майка има рожден ден. Как да го обясня сега на моите внуци, на внучките ми? Трябва да си се родил тогава и там. 

Моята житейска философия се основава на известната българска поговорка "Човек може и с 2, и с 200"

Затова Джоко Росич не се оплакваше от пенсията си, живееше с неговите и 2, и да, смяташе, че е галеник на съдбата. 

“Живял съм страхотно, въпреки че преживях и голямо лично нещастие. Стоян ми е доведен син, но въпреки това го обичах като роден - отгледал съм го от 3-годишен. Възпитавах го спартански, исках да го направя мъж и той наистина беше такъв. Сега много страдам от загубата му. Смъртта му буквално ме съсипа, признава Росич. - Не ми останаха много приятели, но ги имам. Добри са.

Когато някой ми каже “Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. България се пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в лайната, в утайката. 

Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката

И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мен са купища от добри хора. Човек трябва да си отвори очите да вижда и ушите да чува. 

Възрастен човек съм и помня много. След Втората световна война цяла Европа беше кръгла нула, някои бяха даже минус! Германия - изравнена, Полша - изравнена, Русия - изравнена, Сърбия - изравнена. Всичко бомбардирано, изгоряло, убито. И всичко почва от нула. Сега ние отиваме там, щото другите били добре. Ами, направили са го. Плюли са си на дланите и са го направили. Та сега и аз се надявам, че ние българите ще направим от България райски кът”.

А колкото за ролите си, той каза: “Умирал съм 30 пъти на екрана, но така и не изиграх един любовник”.

Той може и да съжалява, но едва ли неговите фенове биха го приели като сантиментален любовник. Защото за всички той е мъж с голяма буква - препуска като вятъра, стреля без грешка, а специфичният му дрезгав глас кара всички да настръхват.

Джоко Росич никак не обичаше да го наричат каубой и поясняваше: “Много пъти у нас са ме отъждествявали, казва той, но кои са били каубои в Америка? Отишли са там ирландци, англичани, германци, българи, руснаци, поляци и са се хващали на работа. Който каквото е можел, това е работил. Ония, които са били на коне и са гонили говедата, са били каубои. Значи са били наши хора. И защо той може да бъде такъв в Америка, а аз да не бъда в България? На шега и майтап казвам какво е каубой - да имаш отношение към оръжията.

А дал Господ, аз имам - това ми е хобито, това ми е болката”. Защото обича остриетата от съвсем малък. Първия си нож получава от баща си, когато е едва на 6. Убеден е, че човек цял живот гони детето в себе си. “В края, в който съм роден, има неписан обичай, спомня си той. - Когато момчето навърши 6 години и тръгне на училище, бащата му подарява първото ножче и казва на сина си: “Мойто момче, детството беше дотук. Оттук започват отговорностите”. 

И да, той има 112 роли в киното, но за ролята си в италианския филм “Мария Венера” е убеден, че я е направил добре. Там играе сицилиански аристократ, стар, западащ, с титла, но без пари. Дядо е на една мома, а момата играе Оливия Маняни, внучка на голямата актриса Ана Маняни. Приятен филм, в който няма мафии, няма убийства. За първи път “умира” през 1963 г.

Съжалява, че никога не е имал щастието да играе любовник, а се е разминал само с една целувка. Не сме го виждали обаче на театрална сцена. Аз съм добър за кино, отсича. Това е като ездата и шофирането - едното няма нищо общо с другото. Макар че определено е изключение - добър е и в двете. 

Може би защото е бозал от три майки - от българка, сръбкиня и циганка 

В ония години жените не са ползвали отпуск по майчинство. Майка му е учителка и на 40-ия ден след раждането тръгва на работа. Наела една циганка, Фата, да върти къщата и понеже и тя имала бебе, случвало се да го нахрани. Често го кърмела и сестрата на баща му. Та така, наистина е бозал от българка, сръбкиня и циганка. Има и циганско мляко. Може би това е и причината да е сред малцината, които обичат циганите. Заговори ли за тях, очите му светват - циганите ги обичам, казва. Това е невероятно жизнен етнос. Това е сила... 

Повече доброта и повече сърце ще усетиш в тия, дето ги наричат малките хора, 

в обикновените хора. У тях търси доброто. У такива като моите приятели от пазарчето на Ситняково, с които съм по цял ден. Там има и полицаи, и шофьори, и продавачи на пазара. Това е малкият парламент. Ами на Бойковец, до моето “ранчо” - все перфектни хора са. Добрите хора, човеците, както казваше бай Данчо Радичков, не са на свършване. Има ги. Навсякъде.

Стане ли дума за любов, заявява, че обича жените! Мъж, за когото жената няма значение, е кретен. Аз си обичам моята Лиляна, споделя той. Страшна опора ми е тя. Нормалният човек без жена е никой. Мъжът винаги иска да се хареса. Иначе за чий дявол ми е да направя каквото и да е в този живот, ако няма една жена, която да ми каже: “Евала, страшен си!”. 

Легендата казваше още: “Има много кал и по нашите улици, и по институции, но трябва да бъдем наясно със себе си. Ние всъщност живеем в един нормален период от развитието на страната, безкрайно нормален. Всички тези страни, които ни дават акъл непрекъснато какви трябва да бъдем, са минали през това нещо. За техен късмет и за тяхно щастие те са го минали отдавна. Това, което ние преживяваме последните години, е онзи процес, който се нарича първоначално натрупване на капитала. Всички държави, които съществуват на този свят, минават през този период първоначално.

Ние защо така болезнено го преживяваме? В България натрупването на капитала е мръсно. То е свързано с престъпления, с кръв, с далавери, с корупция...”

Паулина БОЯНОВА

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук