С три документални филма в Дома на киното тържествено бе отбелязана 85-годишнината на "най-смешния сериозен човек" - Джони Пенков. Джони отпразнува поредния рожден ден, но е все така жизнерадостен и игрив, какъвто е и на младини. По думите му, в живота си е имал проблеми единствено "с тежките хернии и с леките жени".

Джони се ражда като Георги, на 27 ноември 1933 г. в София, в семейството на художника Иван Пенков. Изявява се и като актьор. От 1960 г. озвучава филми. Член е на Съюза на българските филмови дейци. И до днес този невероятно талантлив човек съвместява дарбите си във всички посоки и работи, докато се забавлява. 

Започнах от Съветската армия - през 1944-та ни евакуираха в Панчарево, където имаше техен военен гарнизон. Бяхме още деца, ама носехме ракия на началник-склада за радиочасти - Сенката му викахме, - а той ни даваше разни чаркове, от които спретвах малки приемници. И досега с това се занимавам - звук и акустика, връща се в спомените чешитът.

Не мечтаех да ставам какъвто и да било. Имах мерак да правя нещо, а не да се издигам в обществото 

Първо бях радиолюбител, ама после дойдоха неприятностите с Държавна сигурност - обвиниха ме, че съм произвеждал нелегални радиостанции. Затова се обърнах към звука и от малък майсторях високоговорители, споделя той. Георги Пенков е завършил радиотехника. Автор е на много изследвания и научни публикации у нас и в чужбина. Има 6 патента по звукотехника. Негови разработки се използват в Радио Прага, Радио Будапеща, в телевизията в Братислава. Неподражаемият глас и особен изказ на Джони са си негова "марка" и хората го разпознават дори когато не го виждат. С този глас той е озвучил над 150 документални филма, много от които са наградени.

Не успях да вляза специалност радиотехника, щото тогава имаше медалисти от гимназиите, които ги записваха без изпит. Затова първо учих минно инженерство, после машинно и най-накрая завърших това, което исках. После 40 години работих към Комитета за култура и се занимавах с акустика и високоговорители. Джони Пенков е познат на поколения българи като човека, който със сериозно изражение на лицето наивно говори смешни неща. Тези "смешни" неща са всъщност много сериозни, така че той е един от живите класици на сатирата у нас.

Телефонните разговори тръгнаха случайно - дори нямах магнетофон да ги записвам, а взимах един назаем 

После хората си ги прехвърляха от лента на лента и спокойно бих заявил, че това са първите апокрифни записи у нас. Когато тръгнах да ги издавам на диск, се оказа, че нямам нито един и се наложи да звъня на приятели - така в крайна сметка ги събрах.

Центърът и сърцето на кинопрегледите “Фокус” беше Радой Ралин. В началото помагах само за звуковата част, но един ден отидохме да записваме в Бояна и се разбра, че режисьорът Оскар Кристанов - беше много разсеян, Бог да го прости - забравил текста вкъщи. Да се върнем до София - не става. Тогава казах на Ицко Финци, който беше диктор: “Така и така сме тук, дай да го почваме. Ти ще си журналист, а аз ще съм директор на завод. Задавай ми въпроси и аз ще ти отговарям най-просташки". Получи се много хубаво, но въобще не предполагахме, че ще го пуснат официално. Обаче дойде Радой и като го чу, вика: “Чудно! Все така да правите!". Оттогава започнаха да ме използват за “фокусите” и така станах известен, ако въобще може да се говори за такова нещо.



Тодор Колев се сети за мен и телефонните ми разговори, когато му предложиха да стартира “Как ще ги стигнем американците” по Радио Витоша. Тогава ходехме на записи ей така - без сценарий и без комисии, които да го проверяват. Сядахме пред микрофона и говорехме каквото ни дойде на акъла. Пък и Ст. Ст. Александров ще каже некоя мъдрост от неговите - щото той е шоп и не търпи да не знае, като го питаш нещо. Комбинира, върти каквото там е запомнил, ама дава отговор.

Имахме една рубрика - “Из света на физиката”, и го питаме:

Господин Александров, при колко градуса завира водата? А той мисли, мисли и отговаря: “За петнайсет минути!" 

Идваха му такива неща, които ние и да се утрепаме, пак нямаше да ги измъдрим. 

Не страдам и от носталгия по старото време. Тук бих цитирал бразилския поет Венисиус де Мораис, който след премиерата на документален филм за него го попитали: “Ако се родите още веднъж, какъв бихте станал?". И той вика: “Ми същият, само че с по-голям кур".

Меракът ми е да записвам фолклор и затова ходя насам-натам по селските събори. Идеите идват непрекъснато - даже са повече, отколкото времето да ги направя. Имам толкова архивни записи, които чакат да бъдат реставрирани. 

Хората непрекъснато говорят за материалното, а и телевизията има голямо влияние върху тях. Забелязвам, че младите искат да имат пари, за да си плащат забавленията. Ние правехме купони, щуротии и две стотинки не давахме на никого. Това беше единственият начин на живот - в ресторантите не можехме да се отпуснем толкова, колкото по къщите.

Моята кръчма е “Сам дойдох”, нали е и по-евтина. Вътре не е луксозно и мутри не влизат - ще се изложат, ако ги видят там. Преди Партията искаше да изглеждаме по един начин - трудови социалистически граждани. Сега всеки се разхожда с бутилка вода, а момичетата винаги са с дълги коси, черни якета и дънки. Затова харесвам чешитите - те не копират, а си имат собствен облик.
В киното е играл във филмите "Шменти капели", "Неочакван обрат", "Немирната птица любов", "Аз, графинята", "Търновската царица", "Илюзия", "Сватбите на Йоан Асен Втори", "Двойникът", "Рицар без броня" и мн. др. Във всички тях Джони Пенков е оставил в паметта на зрителите незабравими автентични образи, заради които за няколко поколения българи винаги е бил любимец на публиката.
Джони е човек, който лесно завързва приятелства и владее това изкуство да остава приятел с хората. Може би заради това около него винаги има много народ - и известни личности, и обикновени хора, та дори и "блудни хора" от пътя, които кани в дома си, за да ги нахрани и изслуша. Тази му черта е уникална за днешното ни време. Малцина си позволяват такова благородство на духа. В дома си, който Джони шеговито нарича "Студио "Интерпровинциал", Джони Пенков е домакин, който наистина те кара да се чувстваш като у дома си. От време оно, дето се казва, той е "градска легенда". Често прибягва и до самоиронията и разказва чудни небивалици за себе си и за семейството си, които приличат на приказки, а често хората ги схващат като виц. 

Паулина БОЯНОВА
/вестник "Над 55"/