Вестник “Над 55” е моят любим вестник не само защото съм над 55 години! В него откривам живота в България, че и по света. Всеки понеделник си го купувам и го изчитам от първата до последната страница. Най-добрият вестник в България е “Над 55”! Лошото е, че излиза само веднъж в седмицата, а трябва да излиза всеки ден, защото у нас има много нерешени проблеми. 

 Споделям един от тях с вас, приятели мои от вестник “Над 55”! Имам съседка, която е с психическо заболяване. Културна жена е била, има висше юридическо образование. Но болестите не питат, те се стоварват върху главите на хората и превръщат живота им в ад. Тази моя съседка не се е омъжвала никога. Труден е бил животът й, тя е дете, отгледано от чужди хора. Тоест биологичните й родители са я дали в дом за изоставени деца. Въпреки това тя учи, напредва и завършва право. Добри хора са били нейните осиновители. 

Явно не е имала късмет да попадне на добър мъж или не са я харесвали мъжете, това не го зная. Жената има приличен външен вид. Тя си осиновява детенце, момче. Силно е било желанието й да чуе думичката “мамо”. Разбирам я, та аз имам син и дъщеря, както и три внучета! Мъжът ми почина, а децата са ми най-голямото богатство. 

Та тази моя съседка, Калина, си отгледа момчето, но от някакъв страх непрекъснато го даваше в различни училища. Караха се, не се разбираха. Съседите не ги обичаха. Чу се, че момчето краде. Тая наша държава явно не помага на самотните майки по ефективен начин.

Детето не учеше, лашкаше се от едно училище в друго. Сигурно не е имало какво да яде у дома, защото майката ходеше немила-недрага с някакви буркани из квартала. Май от “Каритас” й даваха храна. Отнемаха й детето, пак й го връщаха. Не мога да кажа, че социалните служби успяха да се справят със ситуацията. Районът ни е отдалечен, в Слатина сме. Знам, че и заплатите в тия служби са нищожни, ама какво да се прави, те са упълномощени да се грижат за проблемите в семействата, където нещо не върви. 

В един момент момчето изчезна от апартамента на Калина, търсиха го с полиция. После се върна, остана за кратко при майка си. Не се разбраха двамата. Пратиха го в някакво защитено жилище в провинцията. Калина уж ходеше да го вижда, май че му носеше и храна. Говореше се в квартала, че тя посещава социалната служба и води разговори с компетентни лица.

Аз известно време не бях в София, гостувах на дъщерята във Варна, че внукът беше първокласник и трябваше да го гледам. Върнах се в София. Загубих им дирите и на майката, и на момчето. То трябва вече да е пълнолетно. 

Миналата година от съседи разбрах, че Калина е влязла в психиатрия и се е подложила на лечение. Слава на Бога, това е много добре! Хората с психични проблеми трябва да бъдат лекувани и да се приобщават към другите. Синът й изчезна нанякъде, чу се, че заминал за чужбина. Високо, мургаво момче, дано да е здраво и да е добре. А Калинка продължава да ходи като призрак из квартала, отронва по някоя дума със съседи, жалва се, че парите не й стигат. 

Питам се защо от социалната служба в нашия район не й дадат помощ? Дават на мургавите ни събратя, а на бялата жена - нищо? Или не знае да си поиска, горката. 

Обръщам се към министъра на социалната политика, г-жа Иванка Шалапатова - помогнете на Калинка Лозанова! Така се казва съседката. Синът й носи хубавото име на Валентина Терешкова - първата жена, летяла в Космоса. Той е Валентин. Нека г-жа Шалапатова се загрижи за тях! Тя ръководеше фондация “За нашите деца”, после стана министър. Дано й върви на този тежък пост.

А във фондация “За нашите деца” отиде да работи г-жа Марияна Тасева - социалният работник, подготвил документите на Калинка за осиновителка. Тоест г-жа Тасева, която сега е изпълнителен директор на фондация “За нашите деца”, е дала зелена улица на психически болната Калинка да стане осиновителка. Това е безобразие! Нали кандидат-осиновителите минават през медицински прегледи, нали с тях разговаря психолог, нали ги проучват. Знам, че се прави социален доклад и на базата на него кандидат-осиновителят бива признат за годен да осинови дете.

В чужбина проучването на кандидатите да осиновяват се точи повече от година, така ми обясни една адвокатка. У нас било много по-лесно, за 2-3 месеца, че и за по-малко те признават за годен да осиновяваш. Май никой не мисли какви сериозни тежки последствия може да има едно осиновяване, как могат да рухнат съдбите и на майката осиновителка, и на осиновеното дете! Най-добре е в семейството да има мъж, който да контролира нещата, но у нас - самотни майки колкото щеш. Между тях има и много достойни жени, на които се възхищавам. Г-жа Калинка не е от тях, тя, горкичката, е болна. 

Би трябвало тази г-жа Тасева, признала я за годна да осиновява, да се погрижи и за Калинка, и за момчето й. Ако то работи, добре, ако ли не - да му намерят работа. Има програми по временна заетост. Да се опитат да му внушат да учи, защото според мен то няма завършено основно образование. 

Помогнете, приятели от вестник “Над 55”! Хубаво е да остаряваме спокойни, с деца и внуци. Да няма около нас нещастия и страдания. Внушете на нашите социални органи да внимават много, когато признават някоя самотна майка или семейна двойка за годни да осиновяват.

Калина ФИЛИПОВА, 76 г., инж.-химик, София