Голямата народна певица Елена Божкова отпразнува рожден ден на 12 януари. “Над 55 са, но това не ме тревожи”, казва тя специално за читателите на “Над 55”. Появила се е на белия свят през 1948-а. Чувства се добре, радва се на син, дъщеря и внуци. Продължава да пее и да обучава млади таланти. 

Елена Божкова продължава да ръководи фолклорни състави. Продължава да шофира. Както се казва, Дай Боже всекиму!

- Г-жо Божкова, разкажете, ако обичате, за вашите родители!

- Цвета и Димитър Соколови бяха обикновени хора. Мама, природно интелигентна жена, ни държеше строго. Пет деца сме, всичките живи и здрави - три сестри и двама братя. Йорданка Милушева, Венета Бухларска, Асен Соколов, моя милост и Николай Соколов.

Татко бе душа човек, на мравката път правеше и имаше голямо чувство за хумор 

Незабравими са ученическите ми години в Ресилово. Зими с много сняг, пъртини и пързалки. Красота! Пързаляхме се и по реката, а вечер - малко бой, защото сме се прибирали мокри. През пролетта с момичетата беряхме иглика в гората. Празнувахме Великден. В неделя в село имаше хоро. На нас, момичетата, ни викаха “Сватбарките”. На всяка сватба се хващахме на хорото. Лятно време работехме на тютюна. Умеех да нижа листата. Всеки ден мама ми казваше някоя нова песен. 

- Талантът ви е по майчина линия, нали?

- Мама имаше глас, до края на живота си пееше. Сестра ми и брат ми - също. Късметът бил мой да дойда в София и да стана певица. До 8-и клас учих в Ресилово, после се записах в Техникума по текстил в София. Трудно беше. Там изучавахме немски машини, трябваше да ги рисуваме. Имахме и часове по немски език. В Техникума създадох танцова и вокална група, както и певческо-сатиричен състав. Станах секретар на Ученическия комитет на Комсомола. Все ми се пееше, музиката ме влечеше. От мама бях научила може би стотина песни. 

- Кога влязохте в Ансамбъла за народни песни и танци към Радио София?

- През 1972-ра. Красимир Кюркчийски дирижираше хора. Късметлийка съм била! Голям композитор, опитен музикант. Много сърдечен и мил човек. Казваше ми: 

“Малката, много си израснала”. Отговарях: “Пея в хор, в който трябва да се уча”. Ансамбълът бе събрал най-големите ни гласове - Надежда Хвойнева, Кремена Станчева, Олга Борисова, Василка Андонова, Калинка Вълчева, Калинка Згурова, Янка Рупкина. Съзвездие, от което първоначално се изплаших. Но си поставих задачата да науча по няколко песни от техния репертоар. Солираха прекрасно. Самото хорово пеене е по-различно от индивидуалното. В хора се учиш на динамика, на спяване. На отдаденост на песента, на сценично поведение. 

- В Ансамбъла сте и солистка, пеете и в дует с Димитрина Ганчовска и Кера Ранчева. 

- Да. На сцената животът ми ставаше друг! Бях симпатична на големите певици, защото виждаха у мен и потенциала, и трудолюбието. Изцяло отдадена на работата! 

Като ми кажат да отидем на концерт, тръгвах, никога не съм питала колко ще платят

За разлика от днешните певци. След време ансамбълът се превърна в хор “Мистерия на българските гласове”. Над 1000 концерта в чужбина, по-малко в България, за съжаление - това ми е равносметката с него. Радвам се, че младите започнаха да се интересуват от фолклор. Нашата тайна е съчетанието от много тембри, което води до уникално звучене. Няма обяснение как се получава. 

Дядо навремето ми казваше: “Ти наблюдавай, ако има нещо и ти хареса, тури у джеб”. Това правех! И продължавах да пея. Помня, излизаме на едно тържество в пернишкото село Ковачевци - аз, Надежда Хвойнева и Кремена Станчева. Искаха две партизански песни, аз знаех само една. “Ние знаем още една”, казват колежките. Аз обаче не я знам. В нея се пееше: “Ей, девойко другарице, изплети ми рукавице, изплети ми двое - трое, на Балкана студено е”. Звучеше ми непознато и като диалект. Само за 20 минути научих и мелодията, и текста.

Пее на хълм до Неапол

- Имате ли изяви пред Тодор Живков, запознахте ли се лично с него?

- Да, аз, Надежда и Кремена подкрепяхме женския хор в Правец с диригент Цветан Попов. В Правец мероприятията бяха чести. Изявявах се и като солистка, и в група. Тодор Живков се държеше нормално. Пита ме дали си имам апартамент. “Да, имам си, другарю Живков!”, отговорих аз. Имахме две стаи и кухня и ни беше достатъчно навремето. След 10 ноември 1989-а му гостувахме във вилата, където беше под домашен арест. С Надежда Хвойнева, Олга Борисова, Кремена Станчева и Радка Алексова, занесохме баница. И Даниел Спасов беше с нас. 

- Как дойде при вас сляпата неделя?

- Моят бъдещ съпруг Борис Божков живееше в София. Предстоеше ми разпределение след текстилния техникум, трябваше да стана технически директор във фабрика в Самоков. Намерих си обаче работа в счетоводството на експериментална текстилна база в София. С Борис се запознахме на един рожден ден на моя съученичка. Започнахме някакъв спор за Хайнрих Хайне. Борис ми определи среща. Зима беше. Донесе ми пакетче с ягоди и това много ме впечатли.

Тогава в София имаше само един показен магазин, където се продаваха плодове през зимата. Не е както сега. А Борис, представете си, намерил ягоди! Интелигентен мъж, допадна ми. Усетих, че с него, вече влюбен в мен, ще мога да живея. Покани ме у тях на гости, представи ме на майка си и баща си. Родителите му веднага ме харесаха. Оженихме се. Кръстих и двете ни деца на свекъра и свекървата - Кирил и Стефка. Две години живяхме заедно, под един покрив, без конфликти.

После свекърът и свекървата отидоха при дъщеря си. Наблизо беше. Като свършат децата училище, минат през мама Стефка да ги нахрани. Свекърва ми много ги обичаше. Помагаше и на мен с обичта и уважението, което проявяваше. Никога не си казахме лоша дума. Колежките ми не вярваха, че толкова се разбираме. Свекърва ми ходеше на опера. Допадаше й и моето изкуство. Братята й бяха китаристи, събирахме се с тях и се веселяхме. Майката и бащата на свекърва ми много ме почитаха. Майка й ми казваше: “Ти си Елена Николай”. Хубав брак имах. А когато мъжът ми заболя тежко, си го догледах у дома. 

- С какво се занимават децата ви?

- Синът ми, Кирил, доскоро беше в група БТР. 90 процента от репертоара на групата е негов като текст и музика. Той продължава да пише рок парчета, има нова група - “Лунапарк”. Радвам се, че Кирил не се отказа от музиката, тя му е в кръвта. Дъщерята, Стефка, танцуваше. Завърши италианската гимназия в София, после в Германия записа счетоводство, икономика и туризъм.

Знае турски, албански, италиански, малко полски. Сега задълбава в немския. Има афинитет към езиците. Съпругът й, Янко Памидов, е музикант. Синът им, Кристиян, е гениален в компютрите, говори перфектен английски, учи турски в момента. Пътува с приятелката си - една седмица в Париж, после - Лондон. Съветва ме да внимавам с криптовалутата. “Да внимаваш, това е пирамида, да не хвърляш от балкона пари”, така ми казва.

Той завърши гимназията “Джон Атанасов”, сега защитава магистърска степен. Кирил има две деца - Божидар и София. Четвъртокласникът Божидар е на барабаните, умен и напорист. 15-годишната София свири на пиано, учи в Първо училище в столицата. Вървят й езиците, занимава се с испански и английски. 

- Интересно е, че вече на зряла възраст и вие станахте студентка? 

- Съпругата и дъщерята на Николай Кауфман ме поканиха в един проект. Участвах с мои и чужди песни. Направихме квартет. Включи се и моята партньорка, певицата Полина Паунова. Привлякохме Марияна Павлова и Силвия Ненкова от Пазарджишкия ансамбъл. Мария Кауфман участваше като флейтистка. Получи се музика, годна за озвучаване на филми. С нея в Шумен направиха спектакъла “Белия кукер”.

Димитрина Кауфман ми каза: “Елена, защо не запишеш в Благоевград едно висше? Познанията ги имаш, няма да ти е трудно”. Явих се на кандидатстудентски изпити. Първият беше с отбелязване на акорди, но на мен не ми дадоха формуляр. Поисках си го сама. Преподавателката дойде и се извини: “Ох, аз не разбрах, че сте кандидат-студентка!”. Вторият беше солфеж, на прима виста, и третият - пеене. Полина Паунова също кандидатства за студентка. Приеха ни. 

- Как се държаха с вас, известната певица, преподавателите в Югозападния университет “Неофит Рилски”?

- Не исках даром нищо. Преподавателите казваха, че тепърва ще се учат от мен. “Нека да се разберем, не ми отнемайте студентските години, дошла съм да бъда студентка. На купони и дискотеки ще ходя и аз със състудентите”, шегувах се аз. 

Държах се сърдечно, естествено, защото съм нормален човек Не съм свикнала да парадирам, че съм звезда

Оценките ми са все шестици. 

Пее на представяне на своя книга

-А кога прописахте книги?

- На 50 години издадох първата си книга, “Обич”, после “Майки”. Третата е “Мистерията на българските гласове”. Искам историята на този уникален състав да остане след мене. Не след дълго написах “Между Бога и огъня”, “Лютика”, “Дълголетието на певческия глас”. Последваха “Дивата музика на Шоплука” и “Мъжки сълзи”. Димитър Мантов ми каза, че съм майстор на късия разказ. Най-трудно се пише той, то е като да си бегач на къси разстояния. Докато потеглиш, трябва да си стигнал финала. Всяка една случка мога да я сложа на белия лист. 

-Г-жо Божкова, вие по майчина линия сте дълголетници, нали?

- Мама си отиде на 100 години, един месец и 10 дни. Беше жена с дух. Нейна леля, Сетка, почина на 107 години. Отидохме да я видим и тя ми изрецитира една кралимарковска песен. Две страници, ред не пропусна. Тия жени нямаха деменция. Мама четеше много, всеки ден брат ми й носеше вестник. Не ползваше очила. За нея беше важно да се труди. Да не седи със скръстени ръце. Грижеше се сама за себе си, не се предаваше на трудностите, макар че ги е имала. Помня, веднъж получи рана на крака.

Аз я излекувах със смрадлика. Тая билка е чудотворна. Може да се ползва като инхалация и гаргара за дихателни пътища. Та, почиствам раната на мама със сварена отвара от смрадлика, после с една клечка за уши намазвам малко от мехлема Вишневски. Постепенно раната започна да се затваря. Изпълни се с жива плът. Заведохме я на контролен преглед в Пирогов. “Що не си я държите да си лежи в леглото, стара жена е”, каза лекарят. А мама го засече: “Момче, аз не си лежа в леглото, аз се движа и все още си пия ракията”. Той се сконфузи и каза на сестрата: “Виж, виж, тя си пие ракията!”. Мама наистина пийваше по малко ракия, разредена с лимонада. 

Навръх 100-годишнината й направиха за нея тържествен концерт в Сапарева баня

Тя е оттам. Пях на концерта. Мама беше щастлива. А когато бе на 99, тя слуша мъжката група в Курило. Удари по масата и каза: “Ама ти си ги научила църковно да пеят!”. Мъжете изпълниха едно песнопение. Толкова ги хареса, че им обеща: “Догодина, на стотния ми рожден ден, пак ще дойда при вас”. Е, размина й се това отиване. За 100-тния си рожден ден мама даде интервю при Мира Добрева и Даниел Спасов. 

-Как се родиха “Чучулигите”?

- Във Враждебна ме поканиха на Тодоровден. Секретарката Стефка Златкова искаше да направим една група. Имало жени, които пеели по копривщенските събори, вече остарели. Други починали. Минахме в училището да съберем момичета. Избрахме 12-14. Направихме група, аз им дадох името “Чучулиги”. В БНР намерих записи на старите жени от Враждебна, може би от копривщенските събори.

Прибавих песни от моя репертоар. В читалището имаше костюми. Момичетата заработиха с ентусиазъм. Нарекохме състава “Вокална академия “Чучулиги” - Елена Божкова”. Работим в музикална стая в читалище “Възраждане” в Подуене. В момента чучулигите са осем. Ходихме на турне в Северна Франция, 5 концерта изнесохме. Бяхме и в сръбския град Зайчар. Сега подготвяме концерт за февруари или март. Мисля да ангажирам в него и публиката, да стане нещо по-различно.

Момичетата са много мотивирани да научават нови песни. 34 години съм с този състав. Над 100 момичета минаха през него, имаше и момчета. В читалище “Христо Ботев” в квартал Курило в Нови Искър пък през 1986-а ме поканиха да ръководя мъжка група. Бяха 16 изпълнители. Досега не сме прекъсвали. По едно време реших да напусна, мъжете казаха: “Ние ще подпалим блока, ако решите да напускате”. Мъжката група има над 300 песни. Заведох ги на фестивал в Цариброд - и нея, и “Чучулигите”. Журито се чуди кого да класира на първо място, като са толкова добри и двата състава. Работя и с женския хор “Омайни гласове” в читалището в Курило.

Със сегашните "Чучулиги"

- Радват ли ви наградите?

- Да. Имам кристално огърлие от Съюза на музикалните и танцови дейци, медал “Кирил и Методий”, много други отличия. Не преставам да пея. Тази година заминаваме за Шотландия, ще имаме концерт с “Мистерията” в Глазгоу. Съставът просперира. Някои казват, че това не е старата “Мистерия”. Така е. То си е съвсем нормално, повечето момичета идват в състава от музикални училища, не от полето като мен. Аз нося природата, земята, цветята, растенията. Гласовете им са чудесни, избрани са с конкурс. Сега се учат на хорово пеене. Да ви кажа, човек се учи цял живот. 

- Къде в чужбина ви е било най-интересно?

- На един концерт в Торино. Беше на площада пред съвета, целият хор “Мистерията” се подредихме на третия етаж в сграда под формата на буква П. Всяка отстоеше една от друга на 6 м. Имам песен, а партньорката ми е трети глас, отдалечени сме на 30 метра. Диригентката е долу на площада - качена на платформа. Тя е осветена, ние горе - също. Когато започнаха да прожектират в нашите костюми картини на Моне, Мане и Пикасо, стана някакво вълшебство. 

После на летището в Бостън чакахме самолета. Мина един господин, бил вечерта на концерта, започна ниско да ни се покланя: “Вие сте единствени, вашият фолклор е невероятен, носи лечебна сила. Неизлечимо болни се оправят, като слушат вашата музика”, говори ни той. Беше лекар, професор. 

Голям концерт сме правили в зала в Лос Анджелис. Имах чувството, че се нося из залата и се доближавам до хората, а те възприемат песните ни. И в Западна Европа, в Индия, Япония и Китай. В Корея ми е било интересно.

- Какво бихте посъветвали по-младите?

- Имаме покрив над главата си, имаме дрехи, обувки, не сме голи тръгнали. Най-важното е война да няма. Да спрат войните, където и да са. Каква е ползата да се убиват млади хора? Да сме благодарни, че у нас има спокойствие, и да го пазим. Да допринасяме за добруването, за чистотата на селищата. Ето, тук, в моя квартал Мусагеница, направиха хубави паркинги, възстановиха плочките по тротоарите. 

- Щастлива ли сте с вашата професия, г-жо Божкова?

- Благодарна и щастлива, че толкова таланти ми даде Бог. Както казва моята възпитаничка Латинка Георгиева: “Госпожо, когато Господ е раздавал талантите, вие май сте се редили много пъти”. Влагам душа във всяка песен, във всеки разказ. Като пея “Мори, Дуда е болна легнала”, имам чувството, че на сцената ще умра. Не се скъпя да обучавам моите последователки на всичко, каквото сама умея. А който има желание, ще го възприеме. 

Ели КИРЧЕВА