Eлена Петрова: Имах нужда да срещам одобрение в очите на Стефан Данаилов

Елена Петрова е популярна сред най-широката зрителска аудитория с участието си в успешни театрални постановки и филми. Публиката я познава от изявите й в Народния театър, Младежкия театър, Театър “София”. Разговаряме с актрисата за читателите на в. “Над 55”.

- Г-жо Петрова, къде са корените на вашия талант?

- Умерена и внимателна съм, когато се говори за талант. Дарбата трябва да бъде оценена от зрителите. Продължавам да живея със съмнения. Става дума за големите страхове на всички артисти. За една от дълбоките бездни на нашата професия! Нося си усещането за несправяне, за недостатъчност. За това, че невинаги си добър, че една вечер се справяш чудесно, аплодират те, а друга - не чак толкова добре. Защото театърът е живо пластично изкуство. При киното е по-страшно, защото всичко се запечатва на лентата. След години, като се погледнеш, отново изпитваш същите съмнения, учудваш се, питаш се: “Това аз ли съм?”. Или: “Как съм го направила? Това е много добре!”.

Понякога дъщеря ми ми пуска сцени от мои сериали и филми, а аз й казвам: “Боже мой, мамо, не мисля, че бих могла и сега да играя така! Това съм го направила много добре, успяла съм!”. А в други случаи казвам: “Не, това е ужасно, аз повече нищо няма да гледам!”. Ние актьорите живеем в тези ограничителни заповеди, които сами си налагаме. Много трудно се измъкваме от тях. Противничка съм на преголямото самочувствие и амбицията в нашата професия, защото те ограничават. Поне за мен е така, за колегите не бих могла да кажа. Сред тях има прекрасни актьори, от които продължавам да се уча.

Но нека се върнем към въпроса ви за корените на таланта. 

Артистичната жилка до някаква степен съм я наследила от моята баба, Екатерина, която е със сложен характер

Моите прабаба и прадядо по майчина линия са бягали от Кукуш, заселили са се в София, аз тук съм родена. Баба ми е имала артистично усещане, но е била възпирана от майка си и баща си. Времето е било такова. Не се е гледало с добро око на артистите. Записвала се е в кръжоци, изявявала се е като рецитаторка. Пеела е добре. И дотам. Сравнително млада се омъжва, такава е била традицията. Представям си, че от нея съм наследила артистичността. Пазя хубави спомени за баба. Доживя достолепна възраст. Рецитираше пред мен с удоволствие, правила го е и в работата си. Като станах на 4 годинки, започна да ме учи на стихотворения. На 8 март и на Бабинден рецитирах пред колегите й в нейната работа. Обличаше ми рокля, връзваше ми огромни панделки в косите, качваха ме на една маса, за да се виждам. И аз рецитирах. Моята майка също имаше подобни интереси, но не се занимаваше с изкуство.

В „Козият рог“

- Какво дължите на режисьора Николай Георгиев?

- Необикновена, нестандартна личност! Визионер. Способен да провиди таланта в едно младо подрастващо същество. Не мога да си представя какво щеше да се случи, ако той и комисията, която беше събрал да ни оценява, не ме бяха избрали! Може би щях да попадна в НАТФИЗ, но никой не може да предположи. Още първата година в обучението ми в театралния клас “4 х С” започнах да печеля кастинги и да ме ангажират с работа. Вече бях си избрала пътя, тичах в правилната посока, в моята си пътека. И нищо не ме отклоняваше. В Пловдивския университет се записах, както повечето ми съученици от театралния клас, които завършихме заедно. Нямах време за учене, първия семестър го завърших почти задочно. Отново започнах да работя, да снимам руско-българския сериал “Дон Кихот се завръща” със Стефан Данаилов, Цветана Манева, Христо Шопов. 

Василий Ливанов и Армен Джигарханян играеха Дон Кихот и Санчо Панса, а аз - Дулсинея

Заминах за снимки, месеци наред ме нямаше в университета, снимахме около Петрич и Сандански. Събитията така ме завъртяха, че все не можех да ходя на лекции и на изпити. Прекланям се пред таланта на актьорите, с които работих тогава, защото от тях научих много. Сблъсъкът ми с тези велики артисти нямаше как да не повлияе върху младия човек. Вземах от тях всичко с пълни шепи. Трябваше да съм много глупава, за да не използвам онова, което те ми предлагаха с изкуството си.

- Много млада си партнирате с Цветана Манева в “Железният светилник”?

- Имам много хубави спомени от голямата Цветана Манева. Почти седем години си партнирахме в “Железният светилник”, тя беше Султана, аз играех Катерина. Пътувахме по фестивали из цяла България. Учех се от нея. Такава е съдбата ми - започнах с много големи артисти и в киното, и в театъра. Заплувах още много млада в дълбоките ледени води, където трябваше да се държа на повърхността. Да се уча да вдишвам и да издишвам по правилния начин. Да се спасявам, да се смирявам, да уважавам. И да се стремя към тяхното ниво, защото иначе просто ще бъда отхвърлена.

- Срещате се професионално и със Стефан Данаилов. В “Стъклен дом” бяхте чудесна двойка.

- Стефан ми е много голям учител. Беше в етап от живота ми, когато имах нужда да срещам в очите му одобрение. Да чувам кратките му думи, които той ми прошепваше деликатно на ухото. Щедър човек, огромен талант, изключителен мъж. Наблюдаваше ме как работя, никога не си позволи да каже нещо на висок глас. Не си позволи да ме поправя или да ми предлага нещо. Много внимателно си говорехме с него, аз много го обгрижвах и имах нужда да бъда в неговата компания. Същото ще потвърдят и многобройните му студенти. Стефан леко ми казваше: “Тук мисля, че е по-добре да направиш така. Недей да реагираш предварително. Изчакай да чуеш...” Такива едни кратки изречения, поднесени с нежност. Много е хубаво да имаш такъв коректив, пътеводител, учител. Защото в нашата професия никога не си научил всичко до края

И Николай Георгиев направи нещо подобно с мен. В пика на моята популярност, след “Стъклен дом”, когато всички искаха да бъдат в моето обкръжение и затворени врати пред мен нямаше, той ми предложи да направя моноспектакъла “Лейди Макбет”. Текстовете бяха на Хайнрих Мюлер и други автори. Интерпретацията на образа беше много интересна. Разрушително, диво представление, с много пластика и музика, с момчета, които свиреха на живо. Работехме сериозно. 

Николай Георгиев просто ме съсипа, върна ме в първи клас в актьорската ми работа

Дори в предучилищната възраст, защото имаше случаи, когато ме караше да повтарям едно изречение по 70-80 пъти. Казваше: “Не, не, не е това, не е правилно!”. Само двамата работихме на маса, за да мога да вникна в текста на биохимично, клетъчно ниво. Да го усетя и да го изманипулирам по мой начин. Така, на една по-зряла възраст, когато вече мислех, че съм научила много неща, минах курс по актьорско майсторство. Усетих тръпката на живата игра. 

- Това означава ли, че актьорът винаги се учи?

- Да. Всеки един по пътя ни ни дава нещо. Миналата година, 2025-а, имах юбилей. Пред приятели и колеги, които уважиха празника ми, споделих: Надявам се, че съм заслужила вниманието и честта всеки един от вас да присъства в живота ми. 

- Да се върнем към страшната история от 11 септември 2001-ва, когато бяхте в Ню Йорк на турне със Стоян Алексиев и станахте свидетели на взривяването на кулите близнаци. Тогава вие съобщихте подробности по телефона на журналиста Светослав Пинтев от вестник “Нощен Труд”.

- Не ми се иска да се връщам към тия трагични събития. Наближи ли датата 11 септември, си припомням какво е било. Това е травма, която трябва да бъде преодоляна. Мисля, че с течение на времето успях да го постигна. Ако бяхме малко се забавили тогава, последиците може би щяха да са фатални. Нямаше да стана майка, нямаше да се случат толкова много събития. Турнето започваше в Ню Йорк, там бе предвиден първият ни спектакъл. След взривяването на кулите всичко пропадна. Станахме свидетели на ужасния терористичен акт. 

Всъщност тогава  целият свят се промени

А последиците от него още ги има! Въгленчетата на всичко онова, което остана неизказано, което се закодира, взаимоотношенията между държавите, случващото се днес в Палестина и Газа - та това са части от посттравматичния шок от инвазията. За първи път видях как огромната държава Америка просто спря да съществува. Разказах го на децата ми, Изабела и Александър. Дъщеря ми, Изабела, миналата година бе в САЩ, отиде на същото място в Ню Йорк, където бяха кулите. Там има само една дупка, която всъщност е мемориалът на жертвите. Доволна съм, че дъщеря ми я видя. А аз съм благодарна и благословена, че съм жива и че си отгледах децата. 

- Вашите близнаци, които израснаха по снимачните площадки, вече са големи. С какво се занимават?

- Няма да говоря много за тях, защото не желаят да бъдат споменавани. Вече са 20-годишни, студенти. Учат у нас. Това бе правилното решение. Съдбата си знае работата, случва се онова, което е най-доброто за децата. 

Бог умее да пази децата ни така, както ние не умеем

В момента много млади хора, които учат в Америка, се връщат у нас. Атмосферата там не е добра, отношението към тях е агресивно. У нас им е по-добре. Децата, обичани и обгрижвани, все още не притежават инструментите за бъдещия живот. Даваме им любовта си, ценностите, посоката, подкрепата, но инструментариума, с който те ще живеят занапред, трябва да си го извоюват сами. Да дойде от тях.

- Артистични ли са?

- Синът ми Александър е много артистичен. Забавен, с чувство за хумор, имитира добре. Но и двамата не пожелаха да стават артисти. Да практикуваш тази професия у нас е трудно, макар че много хора отстрани си мислят по друг начин. Те виждат опаковката, а съдържанието е пълно с много удовлетворение и щастие, но след положени огромни усилия. Вече говорихме за съмненията, за болката, за самотата, за тишината след аплодисментите. Професията ни крие и много разочарования. Като се явиш на кастинг и не те изберат, трябва да имаш устойчив характер, за да го преживееш. Казали са ти “не!”. Но не защото не си добър, а защото просто не си подходящ за дадената роля.

Трябва да се научиш да го приемаш. Пък и пазарът за актьори в България е ограничен, много малко творци работят по професията си. От тази гледна точка предпочитам да имам щастливи и удовлетворени от работата си деца. Да вървят уверено по пътя си и да си сбъдват мечтите. Не да се опитват да се доказват в професия, в която няма нужда да се доказваш, а само да бъдеш честен.

В “Търновската царица”

- Вече са големи, сигурно имат и гаджета?

- Да, разбира се, споделяме си всичко, каня ги у дома. Аз съм толерантен човек. Такъв е и баща им, който се гордее с тях.

- Играете в “Търновската царица”, спектакъл на Бойко Илиев, който се радва на голям интерес сред публиката.

- Представлението се роди преди пет години в театъра в Разград, две от тях - ковидни, в които не го играхме. Гост съм в трупата. Колегите ми са прекрасни, обичам ги и държа на тях. Някои имат 40 години стаж. Продължават да копнеят за сцената. Изключителна привилегия е това, която, за съжаление, рядко се среща. Защото се появява рутината, която убива усещането за истински театър. Зад гърба ни са вече 100 представления. 

“Търновската царица”  има дълъг живот

Това ме прави щастлива. Още повече че почти всеки месец в театъра тръгват нови проекти в различни колаборации. Разград си има своята публика, която е добре възпитана. Ходи на театър, следи новите заглавия, включително и гостуващите. Поколенията се сменят. Деца, които са гледали “Търновската царица” на 14-15-годишна възраст, сега са на 20. Слава Богу, Емилиян Станев се изучава в училище, затова и нашият спектакъл е полезен за тях. Много пъти гостувахме с представлението и в София. Надявам се и занапред да е така. В Разград участвам и в комедията на Жорди Галсеран “Адиос, господин министър”. Интересна и забавна пиеса с много хубави характери. Хората се смеят от сърце, до края не знаеш какво ще се случи.

Доставя ли ви удоволствие участието в “Осъдени души”?

- Огромно. И това представление е на Бойко Илиев, творец с деликатна чувствителност и дълбочина, винаги развълнуван от човешките взаимоотношения. Знаем се от години. Цял живот изхожда от онова, което го вълнува него и иска да го сподели с хората. Какво си казват те, обичат ли се, мразят ли се, ще се намерят ли през душите си. Бойко Илиев избира хубава драматургия и прави добри драматизации. Спектакълът е на драматичния театър в Шумен.

Това е град с дълголетна традиция. Гостуващите артисти сме трима - Ники Илиев, Любомир Ковачев и аз. Колегите от шуменския театър са прекрасни. Шумен е утвърдено културно средище, публиката е с изграден вкус към драматичното изкуство. Неотдавна там излязоха премиери на Теди Москов и Лили Абаджиева.
Бойко Илиев направи още едно интересно представление, в което участвам. Това е пиесата на Магда Борисова “За кого се вдига завесата”. Ще се играе в театъра в Ямбол, където също съм гост. Работим с три страхотни момчета.

Разказваме за тънката граница за това как едни актьори, които вече нямат възможност да бъдат в театъра, пренасят актьорската професия и героите си в живота. Там не знаем играем ли, живеем ли. В един момент всички си казваме истините и болките през героите ни - Платонов, Чайка, Вирджиния Уулф. Предстои да гостуваме с този спектакъл в София.

- Какво още ви предстои в близко време?

- В края на февруари в красивата зала “Бохемиан хол” в ЦУМ ще имам рецитал с любовна лирика, с участието на цигуларката Зорница Иларионова и пианиста Георги Черкин. Залата е нова и много красива. Там са се провеждали корпоративни събития, за първи път залата ще приюти поетичен рецитал. Ще звучат стихове на Димчо Дебелянов, Христо Фотев, Станка Пенчева, Миряна Башева, Веселин Ханчев, Пейо Яворов, Никола Вапцаров. Мястото е подходящо и за театрални представления, и за премиери на книги.

- Ще споделите ли с нашите читатели как се поддържате в този определено младежки вид?

- Всичко тръгва отвътре. С годините си изградих начин на хранене и движение. Умни жени са казали, че до 30-годишна възраст жената носи лицето, което й е дадено от природата. След 30 - лицето, което заслужава. Ходя в планината, правя дълги преходи, катеря се. 

Допада ми тишината, усещането за нещо вселенско и космично

Обичам да слушам дърветата, скалите, реката. Обичам да тичам. Това ми носи заряд и енергия. Важно условие за външния вид е и да бъдеш добър човек. Ние, актьорите, сме задължени да се поддържаме, защото телата ни са инструмент за изразяване на чувства и състояния. Не може да не поддържаш и настройваш тялото, защото в противен случай ще свири фалшиво. В инструментариума на един артист се включва физическата, моралната, естетската култура.

С Ники Илиев

- Готова ли сте да се снимате в нов филм?

- Моето прохождане беше в киното. То ми липсва, разбира се. Снимачната площадка години наред ми беше като дом. Копнея за адреналина, партньорството, камерата. Но човек се научава да бъде търпелив. И аз чакам...

- И накрая - има ли любим човек до Елена Петрова?

- Да. Няма нищо по-хубаво от това да потънеш в ръцете на скъп човек, да си нечия любима, да има кой да те гушне, да те приласкае, да ти каже, че всичко ще бъде наред. Да ти избърше една сълзичка от окото, да те разсмее, да помълчи с теб.  

Мария НИКОЛОВА