Владимир Свинтила в една своя лекция пред студенти твърди, че Дебелянов бил грозноват - с грапава кожа на лицето като от прекарана едра шарка, с обратна захапка, с червеникава коса. Но неговата външна “некрасивост” изглежда се компенсирала с други качества, които околните, най-вече жените, оценявали на мига: сладкодумие, сговорчивост, умение да слуша, чувство за хумор, душевна мекота и висока интелигентност.

Затова любовните истории на Димчо Дебелянов не са една и две. Но една от тях, вече в днешни дни, има продължение, което буди все още много въпроси.

В центъра на София, срещу днешния паметник на Патриарх Евтимий, някога имало къщи с дворчета. Там през първите десетилетия на миналия век се издигала двуетажната къща на полковник Петрунов, заобиколена с двор, в който растели вишневи дръвчета. На втория етаж, под наем, живеел поетът Димчо Дебелянов, а в съседна стая - писателят Константин Константинов. 


Вторият отдясно е полковник Петрунов​​​​​​​

Вдовецът полковник 
Петър Петрунов бил
известен като суров 
и гневлив човек,

но дъщеря му Елена била хубаво и мило момиче, студентка в университета, френска филология. С матово лице, черна коса и дълбоки кротки очи. Напролет, под цъфналите вишни, младата хазяйка и наемателят поет водели безкрайни сладки разговори, прошарени с обичайните за възрастта им (тя на 18, той на 24) закачки и шегички. 
За това, че Дебелянов изпитвал нежни чувства към Елена, свидетелства едно чудесно стихотворение в акростих: 

Ела и дай ми 
свойта радост ясна,
лъчи обилни 
в мрачна нощ пръсни,
ела, в нерадост 
аз самотен гасна, 
в неволя губя 
свойте златни дни.
Аз ще открия 
тъмните си тайни,
през звездни нощи 
ще те чакам сам.
Една ще си 
в вселената безкрайна,
като весталка 
в светъл, хубав храм.
Разсей скръбта 
на тъмна орисия,
усмихната и 
в радост и в беда,
най-скъп венец 
от песни ще ти свия.
О, хубаво дете, 
дете безгрешно,
виж, вече май 
отлита навсегда,
а розата 
увяхва безутешно.

Двамата заедно започват превода на френския роман “Афродита” от модния тогава автор Пиер Луис, изобилстващ от сексуални сцени. Тя дори преписвала с калиграфския си почерк черновите на превода. Само можем да си представим какъв чувствен огън е запалила и у двамата съвместната работа върху тази творба! Според изследователите на Дебелянов връзките на поета са били в повечето случаи платонични, а 

своя сексуален глад
той задоволявал
с проститутки

Една сутрин - 10 юни 1911 г. - София осъмва с трагичната вест: полковник Петрунов застрелял дъщеря си Елена през нощта, а после се самоубил. Знае се само, че на 9 юни вечерта имали гости, а когато ги изпратили, между баща и дъщеря възниква шумен скандал, последван от изстрели - първо два, после още един. 

Според едни литературни изследователи гостите нея вечер - офицери, колеги на бащата, му намекнали, че дъщеря му има леконравно поведение и любовни връзки с наемателя поет... С което предизвикали неконтролируемия му гняв към момичето в по-късните часове. Според други дъщерята не била вкъщи и баща й, след като изпратил гостите, я дебнал на прозореца, скрит зад пердето. И я дочакал да се прибира, изпращана от двама младежи, с единия от които горещо се разцелувала пред вратата. Дали това е темата на разменените реплики на висок глас? Или полковникът искал да се ожени втори път, а тя, с дъщерна ревност, му забранявала? Или все пак тя настоявала той да се ожени, за да престане да я дебне и тиранизира? Така и не става ясно.

Със сигурност Димчо Дебелянов заедно с Константин Константинов се прибирали късно вечерта по “Граф Игнатиев” и на ъгъла с днешната “Патриарх Евтимий” спират озадачени, защото в къщата на полковника свети във всички стаи, чува се шум и глъчка, пътната врата е отворена. Поетът първи влиза в стаята, където лежи мъртвото момиче, вече завито с чаршаф. На съседното легло е агонизиращият баща, пред вратата стърчи стражар, а по коридорите пищи лелята на Елена. Тази ужасяваща картина месеци наред смущава сънищата на поета. Премества се в друга квартира, на ул. “Венелин”, и там нощно време завързва крака си за леглото, за да не посегне на живота си. На Елена Петрунова със сигурност е посветено стихотворението му “Помниш ли, помниш ли тихия двор,/тихия двор с белоцветните вишни?...”. Преводът на романа “Афродита” е публикуван с голямо закъснение с надслов: “На една скъпа покойница - обещания дар”. 


Романът „Афродита“

Неотдавна в пресата се появи разговор с родственица на полк. Петрунов - Бисера Колева, която твърди, че трагедията в дома на висшия офицер има съвсем други обяснения, които не петнят името на полковника и дъщеря му. Според нея роднини, а не колеги били в дома на Петрунов на 9 юни и те настоявали, заради децата (пет момичета, от които трите невръстни), вдовецът да си потърси подходяща съпруга. А той отказвал, защото много обичал жена си. Разговорът на тази тема, вече на висок тон, продължил и когато гостите си тръгнали, с голямата му дъщеря, т.е. тя също настоявала той да се ожени отново, за да може Елена да продължи спокойно образованието си. През това време той почиствал оръжието си, което гръмнало неочаквано.

Като видял, че е убил дъщеря си,
 полк. Петрунов се самоубил!

Човек би се замислил върху тази версия (какво пък, понякога така става с пистолетите), ако в същата тази публикация Бисера Колева не съобщава още нещо, което лично мен ме слисва. Трагичната вечер има предистория: полковникът, избухлив и властен мъж, уязвен от клюките за близките отношения на Елена с поета квартирант, я завел в Медицинска академия, където удостоверили (и удостоверението още се пази!), че момичето е девствено. Кой любящ баща подлага детето си на такъв унизителен и некрасив преглед само и само да успокои нараненото си его или да затвори устата на клюкарите? На фона на този факт някак не е за вярване, че среднощният скандал е бил заради решението на полковника да не се жени втори път. И че офицер от такъв ранг чисти оръжието си по късни доби... Че пистолет може да изгърми два пъти “по невнимание”... Константин Константинов твърди, че Димчо Дебелянов казал за Елена Петрунова след смъртта й: “Тя беше една светица...” 

Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник "Над 55"/