Емилия Радева е сред култовите имена на българския театър и кино. Скоро ще стане на 86, на улицата се придвижва с бастун, но продължава да играе на сцената с дръзновението на младо момиче. Родена е на 23 май 1932 г. в Радомир. Завършва с отличие актьорско майсторство в Театралното училище (сега НАТФИЗ) при легендарния проф. Боян Дановски. Разпределена е в Пловдивския театър, а по-късно играе 33 сезона в Театъра на Българската армия и на сцените на Народния театър, Сатиричния, “199”, “Възраждане” и театър “Сфумато”.
Тя създаде най-запомнящите се екранни и сценични образи на майка в българското изкуство. Помним я като Султана в “Иконостасът" (по романа “Железният светилник" на Д. Талев), Юрталанката в “Снаха" от Георги Караславов, Зюлкяр от “Ребро Адамово", Марьола в “Татул", Екатерина Каравелова в “Дело 205/1913 П. К. Яворов", Албена Алданова в “Дом за нашите деца"... 

Днес в навечерието на своята 86-годишнина продължава да играе. “По инициатива на Съюза на артистите се създаде клуб “Посребрени коси” и колеги направихме един сборен спектакъл, който играхме 5-6 пъти на сцената на Народния театър. Режисьорът Никола Петков покани поименно към 15 актьори. Самият спектакъл се казва “А помните ли”, изграден е от монолози на всеки един от участниците и накрая имаме общо едно действие от “Женитба” на Гогол. Но самото излизане на сцената е страшно. Когато преди три години започнах да играя в “А помните ли" 

след 10-годишно затишие, в началото ми прилошаваше, пресъхваше ми устата, качваше ми се кръвното 

Играх ужасена в продължение на 5-6 представления. Постепенно се отпуснах и стигнах дотам, че след краткия монолог получавах жадуваните аплодисменти. Понякога си мисля, че ние, актьорите, сме като спортисти пред старт: имаме си нашите тайни ритуали срещу неуспех, защото резилът е голям, ако не успееш да направиш ролята.

Възпитана съм в религиозно семейство и всяка сутрин благодаря на Бог, че се събуждам жива. Моля се денят да е хубав за близките ми. Ходя на гроба на Дънов - този навик ми остана от баща ми, като млад вдовец намираше утеха в лекциите му. Нямам сериозни противоречия със себе си. Но има моменти, в които много ме натоварват разни неправди”. Емилия Радева заслужено получи наградата за цялостен принос на юбилейното 25-о издание на международния кинофестивал “Любовта е лудост" във Варна през 2017 г.


С Апостол Карамитев

Голямата българска актриса разказа за личните и професионалните си успехи и разочарования, за голямата си любов, за различните си лица на сцената и в живота - влюбена, майка, героиня, звезда! 

От споделените й мисли се разбира, че е живяла с чувството на човек второ качество 

Емилия била едва 5-годишна, когато останала без майка. А това, според нея, вече я правело различна от другите деца. Малкото момиченце страдало от определението “дете без майка, жив сирак”. Като пето дете, малката Еми износвала дрехите на двете си по-големи сестри. Купували й обувки, когато предишните й умалявали така, че петите й изскачали. Красивата актриса завършва гимназия в родния Радомир. Девойката рисува добре от малка, но й се удават и литературата, съчиненията и преразказите. Пред нея е дилемата къде да продължи: в Художествената академия или в Театралното училище. Съученичката й Елка Константинова (бъдещият министър на културата) я съветва да избере Театралното училище и дори урежда среща с Николай Лилиев, брат на баба й по майчина линия. 
Емилия започва актьорското си обучение при Кръстьо Мирски, но във втори курс класа поема проф. Боян Дановски. Мирски е млад, красив и ерудиран, специализирал във Франция. Почти всички студентки са влюбени в него. 

Проф. Дановски е известен с това, че е придружавал баба Парашкева до Лайпциг, където през 1934 г. съдят сина й Георги Димитров по обвинение в подпалване на Райхстага 

Той имал навика да дава по 10 стотинки като премия на всеки студент, изиграл добре етюда си. Когато Емилия и Гинка Станчева са “млади, непорочни момиченца” в първи курс, ги свалят красавците второкурсници Любомир Димитров и Пейчо Пейчев. Стават приятели, после гаджета и накрая съпрузи и даже кумове. 

Любо беше страхотен, погледите ни се срещнаха. Неговият беше тъмен, жарък, топлината му облъхна сърцето ми. Коленете ми омекнаха, светът се завъртя като празнична въртележка и аз се понесох в небесата на любовта. Но вече омъжена, бях поела ангажимент да се снимам в един филм. Оказа се, че съм бременна. Терзаеше ме мисълта дали да направя аборт, или да продължа да снимам. Беше първата ми бременност и съзнавах риска, ако се реша на аборт. А бях млада, снимаше ми се, ролята си заслужаваше. 

Дете можех да имам и по-късно, но тази роля - не! Реших да се отърва от бременността 

Една жена, знаеща как се постига това, ми каза какво да направя. Няколко пъти пих на гладно греяно червено вино, смесено със счукан черен пипер, държах върху корема си нагорещена ютия - никакъв резултат. Достраша ме и прибегнах до лекарска намеса. С неописуема болка се отървах от плода. Известно време лежах, докато се съвзема, след това започнах снимки. Дъщеря ми, която родих по-късно, двегодишна се попари с вряла вода, едва оживя.

А филмът, заради който убих първата си рожба, не излезе на екран по политически причини

Станали родители, дъщеря им Катето внесла в ежедневието им не само радост, но и грижи. Не ги отминали и нещастните случки. Взаимната ревност ги съпътствала. На два пъти подавали молба за развод, после пак се събирали и продължавали... Емилия трудно приемала мъжките му страсти: бохемски компании, увлечение по алкохола, неутолимата страст за изява не само на сцената, но и в живота. Ревнувала го от всичко това. А и ревността от негова страна била непоносимо бурна. Преследвал я по време на снимки, “вардел” я от колеги и партньори, от почитатели и ухажори. 

От накърнено самолюбие, слабост, малко инат и лудост изживях няколко увлечения, но не допуснах да се превърнат в изневяра

С Любо бяхме луди един за друг, признава Емилия. Актрисата е убедена, че най-добрите роли е изиграла със своя съпруг. На сцената двамата били влюбени, любовници, съпрузи, врагове... Ревнувахме се много, и то без повод. Ама аз мисля, че ревността е нормална проява при хора, които изпитват дълбока, истинска обич и любов. Как иначе?! Ревността е като вятър, която разпалва тая страст! Тази година стават 17 години от смъртта му - почина през 2001 г. Аз бях на турне във Виена с Юри Дачев и Бина Харалампиева, Стояна, Калата, Васил Попов, целия състав на “Вчерашни целувки”... Тръгнах с големи колебания, защото го оставих много тежко болен. Оставих го във Военна болница и с уверението на двама племенници лекари, че мога да отсъствам 5-6 дни, да съм спокойна. Той обаче си отиде...

Не бях на себе си. Колегите взеха да ме успокояват, да мислят какво да правят с пиесата без мое участие, някой да ме замести, но аз казах: “Не! Ще се справя!...” Исках да остана насаме със себе си и тръгнах ей така, да повървя из града. Познавам Виена много добре, а се загубих!... Така се загубих, че нямах изобщо представа къде съм. Взех едно такси да ме закара до българското посолство. Психиката ми бе в някакво особено състояние, в което сякаш не бях на тази земя!

Лекуваха ме специалисти, много ми помогна психологът Мадлен Алгафари. Тя ме посъветва да правя нещо с ръцете си. Аз съм голяма чистница и домакиня. В семейството ми рано останахме без майка и всичките четири деца умеехме да вършим всичко - готвене, чистене, гладене, пране. Но тогава, по време на онази голяма криза, нищо не пипах, ей така, седях и гледах в една точка. Ходех при Мадлен на сеанси, тя ме пращаше в някакви женски дружества, но това някак не ми идваше на душата. Тогава започнах да пиша и издадох първата книга - стихосбирката “Здравей, самота”, през 2007-а, съвместно с дъщеря ми Катерина Димитрова. Озаглавих книгата “Здравей, самота”, защото разбрах колко хубава може да бъде самотата, колко е плодотворно човек от време на време да работи. Последваха и други книги, а сега ме крепят сцената и приятелите...

Паулина БОЯНОВА