Има хора, които сякаш си познавал цял живот. Като пощальона, който се усмихва извинително, защото днес не ти носи писмо. Помните ли пощальона с тежката чанта? Аз - да. На младини тайно ми носеше много чакани писма, след години носеше пенсията на мама и татко. Сега май няма пощальони...
Но разбирате какво искам да кажа - опитвам се да опи-ша до болка познат човек. Толкова познат, че може и да го подминеш. Но погледнеш ли в очите му, чуеш ли гласа му, и вече си в плен на невероятната му харизма. Такива мисли ме връхлитат, когато се спомене името на невероятния актьор Евгений Леонов. Когато се появяваше на екрана, почти веднага преставах да мисля за кино. Пред мен стоеше не “герой”, а човек - смутен, смешен, трогателен, понякога нелеп, понякога уморен, но винаги жив. Оказва се, че този привидно мек човек живее в непрекъснато напрежение - от страх да не стане ненужен. Страх да не разочарова. Страх от самота.
Леонов не прилича на шумен любимец на публиката. Хората, които го познават отблизо, говорят за човек затворен, тревожен, деликатен до болезненост. Той трудно понася грубост, рядко спори и почти никога не отвръща на обидите. А когато се смее, сякаш се извинява за смеха си
Семейство Леонови живее в комунална квартира в Москва - две малки стаи, тесен коридор, шум, миризма на чай, чужди гласове, постоянно движение на хора. Бащата, Павел Василиевич, работи като инженер в авиационен завод. Майката е домакиня. Именно нея Евгений по-късно ще нарича главния човек в живота си.
“В мама имаше нещо особено”, разказва той след години. “Не беше образована жена, но беше невероятна. В нашите малки стаи непрекъснато имаше хора. Някой спеше на пода, някой пиеше чай, някой идваше за ден и оставаше седмица. И всички обичаха мама.” Анна Илинична умее да превръща обикновените случки в цели представления. По-късно мнозина ще кажат, че именно от майка си Леонов е наследил онова рядко качество - да бъде смешен, без да унижава никого
Когато Евгений е в 7-и клас, войната рязко прекъсва детството му. Заедно с цялото семейство той работи в авиационния завод - става чирак на стругар. И след години хората около него усещат, че войната е оставила в характера му особен отпечатък - навика да търпи, да не се оплаква, да върши работата си дори когато няма сили.
И когато всичко изглежда предрешено - нормална професия, стабилен живот, завод, инженерство - Леонов напуска авиационния техникум. Защото самодейният театър постепенно започва да измества всичко останало. Евгений буквално се влюбва в сцената. Не в славата - тогава едва ли изобщо е мислел за нея, а в самия процес на превъплъщение.
Когато решава да кандидатства в театралното студио при Ростислав Захаров, това изглежда почти безумие. Момче без връзки, без театрална подготовка, без “подходяща” външност, което успява да впечатли комисията със своята искреност и човешка топлота. После направо се вманиачава по професията. Леонов е в студиото денонощно. Идва рано сутрин и си тръгва след полунощ. Гледа репетиции, слуша, опитва, греши, учи се. Той не е от артистите, на които всичко им се получава леко. При него всяка интонация е извоювана.
След дипломирането попада в Московския театър на Дзержински район, а после - в театър “Станиславски”. Първите години са тежки. Масовки, малка заплата, никаква сигурност. Налага се да се снима в киното, където положението е почти същото - малки роли, които зрителят дори не запомня.
Славата идва неочаквано и почти против волята му
След филма “Раираният рейс” цялата страна започва да говори за него. Зрителите се смеят до сълзи на сцената с тигъра във ваната, а самият Леонов признава: “Мислех си - ами ако не го удържат?”. И признава, че е първият актьор, показал задните си части на големия екран. Типично за него - докато зрителите виждат комедия, той преживява ситуацията напълно истински. Може би затова смешното при него никога не изглежда изиграно. След успеха режисьорите започват да го канят постоянно. Но Леонов се притеснява да не остане завинаги “само комик”
Мечтае за тежки драматични роли. Иска да играе Отело. Иска да доказва, че зад смешното има друга дълбочина. И когато изиграва Яков Шибалко в “Донска повест”, мнозина са потресени. Оказва се, че човекът, който кара публиката да се смее, може да носи на екрана и огромна тъга. Тази способност - да съчетава смешното и трагичното - ще стане негова запазена територия.
Дори когато вече е знаменит, Леонов остава човек с постоянни съмнения. Бои се да не бъде лош съпруг, лош баща, лош артист. Бои се от конфликти. Мъчително преживява грубите думи. Вместо да спори, просто си тръгва - тихо, без театрални жестове. Деликатен към другите, към себе си артистът е безпощаден. Излиза на сцената с температура, с пневмония, със силни болки. За него отказан спектакъл е синоним на позор.
Актьорът трудно преживява собствената си външност. Той отлично разбира, че няма данните на романтичен герой. Нисък ръст, пълна фигура, ранно оплешивяване. Заради това дълго е изключително стеснителен с жените.
Но любовта променя живота му завинаги
Запознава се с Ванда Стойлова в Свердловск по време на гастрол и веднага се влюбва. Той не умее да ухажва ефектно, но умее да бъде искрен. Родителите на Ванда са против - не виждат бъдеще в “някакъв актьор”. По онова време той все още не е знаменитост, но Ванда му вярва и казва заветното “да”.
Бракът им продължава 36 г. - рядка история за артистичния свят. Ванда постепенно се превръща не просто в съпруга, а в негово убежище. Синът им Андрей, който израства буквално зад кулисите, по-късно също става актьор. Колкото повече расте славата на Леонов, толкова по-странно става отношението му към нея. От една страна, народната любов го спасява. От друга - го измъчва. Той панически се бои, че всичко може внезапно да свърши
След перестройката този страх става почти болезнен. Светът около него се променя бързо, старото кино изчезва, театърът се променя, страната се разпада пред очите му. Леонов усеща това много тежко. “Човек се износва не от творчеството, а от съдбата”, казва той.
През 1988 г. съдбата го изправя пред изпитание. По време на гастрол в Хамбург сърцето му спира. Последва операция, инфаркт, кома. Шестнадесет денонощия лекарите се борят за живота му. След това Леонов се променя. Става по-мълчалив, по-сериозен. Започва да чете Библията. За човек, когото милиони възприемат като олицетворение на жизнелюбивата комедия, това е невероятна вътрешна драма.
Но само след няколко месеца той отново излиза на сцена. “Възпоминателна молитва” се превръща не просто в спектакъл, а в негова изповед. В образа на героя му има всичко, което самият Леонов носи в себе си: умора, любов към живота, страх, нежност, примирение и упорство едновременно.
Семейството
Зрителите плачат още преди финала
В последните години той работи почти отчаяно. Приема роли, снима се много, защото се страхува да не бъде забравен. Невероятно, но човекът, когото обича цялата страна, живее с чувството, че утре може да стане ненужен. Леонов никога не е изглеждал като недостижима звезда. Никога не се е вписвал в “правилните” представи. Нито като външност, нито като темперамент. Но в него хората разпознават собствената си уязвимост. А неговите несъвършенства го правят незаменим.
На 29 януари 1994 г. актьорът се готви за поредния спектакъл. Всичко е както обикновено, но сърцето не издържа... Спектакълът е отменен... Но почти никой не си тръгва. Никой не връща билетите. Всички стоят пред театъра със свещи в ръце. Изпращат не актьор, а човек, когото чувстват близък.
“Актьорът трябва да играе и с душата, и със сърцето. Да казва: “Обичам те” - и сълзите да текат. И тогава кой е той - комик или трагик - няма значение”, казва той.
Може би точно затова Евгений Леонов остана толкова нужен и след смъртта си. Защото в неговото изкуство няма високомерие. Само човек. Истински.
Мариана ДОБРЕВА
