Напоследък все по-често темата за демографската криза се обсъжда от българските политици, макар че проблемът съвсем не е нов не само за страната ни, а и за една голяма част от ЕС. Безспорно има за какво да се тревожим. Според средния вариант на прогнозите на ООН към 2100 г. населението на България ще е под 3,5 млн. души, като 26% от тях ще са над 65 години, пише "Труд".

Като една от мерките за справяне със ситуацията се предлага заселването на българи от чужбина и най-вече на представители на българските исторически общности в Украйна и Молдова. Подобен модел също не е нов за България. Съгласно статистическите данни от 1878 до 1941 г. в България активно се заселват лица от български произход, в по-голямата си част като бежанци.

През този период 19,5% от българското население са преселници. Въпреки тази свежа кръв в миналото днес България не е избегнала сблъсъка с негативните последици от демографските реалности.

У нас след 1990 г. на няколко пъти бяха правени опити за заселване на лица от български произход, но тази политика не бе последователна, липсваше приемственост и всичко оставаше в сферата на добрите пожелания. Обявявайки средството в самоцел, ние се бяхме вторачили в конвейерното раздаване на българско гражданство на лица от български произход, вярвайки, че така решаваме демографската криза.

Статистическите данни, макар и вече остарели, показват, че от над 200 хил. лица от български произход, получили българско гражданство след 1990 г., едва 5% живеят в България. Парадок­сът е, че въпреки настояванията на изследователите до днес никой не е направил така необходимата справка колко от получилите българско гражданство имат вноски в НОИ или ЗОК. А тези данни ще ни разкрият истинската страна на нещата. Нещо повече – никой не е направил анализ колко от тях гласуват у нас, в родните си страни или в чужбина. Така щяхме да имаме представа дали и доколко сме изградили реална връзка между България и тези нови български граждани, без оглед на това къде живеят.

Посоченият пример по-скоро доказва как с подобен подход не се решава демографската криза или други стратегически приоритети, защото предоставянето на българско гражданство по произход се основава на покриването на формални критерии, а не на установяването на действителна и трайна връзка между кандидата и българската държава. Този формалистичен подход в същото време девалвира мощния и основен инструмент на българското гражданство, с който България би могла да повлияе активно в своя полза на процесите сред историческата българска диаспора.

Без да стъпим на здрава основа, няма как да вървим напред. Затова днес е изключително важно, преди да се обсъждат идеите за преодоляването на тези проблеми, да се има предвид, че за да възникне по естествен начин подобно заселване, трябва да е налице миграционен потенциал сред въпросното население. Той се определя като излишък от работна сила спрямо предлаганите работни места в страните на произход. При разпадането на СССР такива условия съществуваха и имаше тенденция за мигриране на лица от български произход към България, но днес поне от демографски аспект подобен потенциал не съществува, защото протичащите сред историческата българска диаспора демографски процеси не се различават съществено от тези в България. Разбира се, и при тази конюнктура могат да се наблюдават миграции. Положителен пример е сезонната трудова заетост на бесарабски българи по Българското Черноморие.

Не трябва да забравяме обаче, че броят на диаспората е ограничен, а пък адаптацията на нейните представители към постсъветските условия изгради модел, значително по-различен от този у нас. Оттук следва първият важен извод, а именно, че за да възникне подобна миграция, тя трябва да бъде стимулирана от държавата, което пък повишава нейната социална отговорност.

Що се отнася до социодемографския ефект за България, трябва да се има предвид, че подобен модел е разработван в БАН и той показва, че след заселване за сравнително кратък период на по-голяма група население в средните възрасти при бъдещото навлизане на същите в пенсионна възраст настъпва допълнително утежняване на социалната система. Това означава, че подобен механизъм може да се използва само за краткосрочно повлияване на демографските процеси, но след 15 или 20 години отново ще се появят негативни демографски тенденции.

Очевидно е, че България се нуждае от нова демографска политика. В нея заселването на българи от чужбина може да намери своето място, но само в краткосрочен план. В дългосрочен план трябва да се търсят вътрешни резерви за стимулиране на възпроизводството на населението съобразно нуждите на икономиката и очакванията за нейното развитие и това е едно от големите предизвикателства пред бъдещето ни.

Фалшивата илюзия за българите от чужбина

Хващането ни като удавник за сламка за идеята, че чрез заселване на българи от чужбина ще решим трайно демографските си проблеми, хаби обществена енергия и ценно време чрез създаването на фалшивата илюзия, че е възможно лесното разрешаване на демографската криза. Подобен начин на мислене ни пречи да се съсредоточим върху оставащите все по-малко реални механизми за повлияване на демографските процеси.