Като чуя името му, правя две неща - обувам удобни обувки и си взимам чадъра. Защото съм сигурна, че ще завали. И ще трябва да танцувам в дъжда - все едно сама или с изкусен партньор. В младостта ми можещите да танцуват младежи не бяха много.
Помните ли “конкурсите” за най-добра танцуваща двойка? Е, щом идваше ред на валса, всичко приключваше. През живота си съм танцувала само с 3 (трима!) партньори, с които се носехме по дансинга като в красив сън. Трима, но ги помня. И още как - да танцуваш с човек, който не те настъпва, а те води уверено, е истинско щастие. Не само в танците, но и в живота.
Когато гледаш Фред Астер, изпитваш едно почти неловко усещане - не защото не разбираш какво прави, а защото изглежда, че това, което прави, не иска усилие. Той преминава през пространството така, сякаш не го засяга, сякаш земното притегляне е чужд проблем, и именно тук започва недоразумението.
Защото зад тази лекота стои човек, който не вярва на случайността и който повтаря, докато движението престане да бъде усилие и се превърне в навик на тялото. И не забравя, че винаги може и по-добре. Затова, когато казва:
Никога не съм правил нищо на сто процента както трябва, той не кокетира, а опитва да държи себе си в постоянно напрежение, в състояние на недовършеност, което го движи напред.
Истинското му име е Фредерик Аустерлиц. Роден е на 10 май 1899 г. в Омаха, Небраска, в семейство на имигранти - баща австриец, майка американка с германски корени. Името Астер идва по-късно - избрано съзнателно, за да звучи по-леко, по-ясно, по-подходящо за сцена.
Като дете Фред отказва да ходи на уроци по танци, но у дома започва да повтаря стъпките на сестра си - без публика и без поощрение, сякаш търси не аплодисменти, а сигурност в самото движение. Преди да стане онзи мъж с цилиндъра и почти небрежната елегантност, има едно момче, което танцува рамо до рамо със сестра си - Адел Астер. Двамата са не просто дует, а едно цяло. В театралните среди на Бродуей ги възприемат като неразделни - тя е по-ярка, по-освободена, по-игрива. Той е по-сдържан, по-прецизен, сякаш още тогава брои наум всяко движение.
Когато двамата излизат на сцена, публиката вижда завършен дует, който критиците наричат “най-великия детски номер във водевила”. Но зад този успех стои невидимо различие - Адел импровизира и играе с публиката, докато той подрежда и повтаря, докато всяка стъпка стане предвидима. И настоява, и изисква, и не отстъпва... Неслучайно тя го нарича “Мрънкащата Мини” - прякор, който улавя нещо съществено в характера му.
Първите им номера са зрелищни и донякъде странни - деца, облечени като младоженци, танцуващи върху огромни светещи торти - и макар публиката да е във възторг, малкият Фред остава фокусиран върху детайла, върху краката си, върху това дали всичко е точно така, както трябва да бъде.
Пътят им минава през водевила и стига до Бродуей, където още през 1917 г. вече са разпознаваеми имена. Срещата на Фред с Джордж Гершуин също не е случайна - тя поставя начало на дългогодишно професионално разбиране между двама души, които мислят ритъма по сходен начин.
Тази нагласа не изчезва с времето, а просто се скрива по-дълбоко, докато не идва моментът, в който остава сам. В Лондон, в края на 20-те години, Адел Астер среща човека, заради когото ще напусне сцената, и когато го прави, дуетът престава да съществува.
Адел обяснява решението си с лекота - “изявите са придобит вкус... като маслините”, но за него това означава да се научи да съществува без структурата, която го е оформяла. Това не става изведнъж и се усеща в първите му опити с други партньорки, когато напрежението между навика и новата реалност излиза на повърхността.
Холивуд не го чака с отворени обятия. Първите отзиви са почти обидни. Един от прочутите критици го описва с думи, които по-късно ще звучат като шега на съдбата: “Не може да пее, не може да играе, леко плешив... може да танцува малко”. Това “Малко” се оказва достатъчно, за да промени цял жанр. Защото за всеки тази фраза би прозвучала като присъда, но при него се оказва просто констатация на чуждо неразбиране
Защото Фред не влиза в киното като актьор, който танцува, а като танцьор, който използва киното като нова сцена. И това обръща логиката на времето, но все нещо не му достига. Докато не среща Джинджър Роджърс. Техните филми не са просто успешни. Те създават усещане за друг свят - не по-голям, а по-лек. Свят, в който движенията не прекъсват мисълта, а я следват.
Астер настоява за контрол върху всичко, което засяга движението. Камерата не трябва да го накъсва. Монтажът не трябва да “помага”. Тялото да се вижда изцяло, танцът да бъде разбираем. “Или камерата ще танцува, или аз” - казва той, и в това има не каприз, а принцип.
Катрин Хепбърн обобщава партньорството им с характерното си остроумие:
„Той й дава класа, а тя му дава сексапил“
Но по-точно е друго - той създава рамката, в която другият може да бъде видян.
А самата Джинджър Роджърс казва нещо по-просто и по-точно: “Той прави всичко да изглежда лесно. Това е най-трудното.”
Зад тази лекота стои труд, който рядко се показва. По време на репетиции, когато някой казва, че сцената е “достатъчно добра”, Астер пита: “Достатъчно добра за кого?” - и започва отначало. И точно тук се разбира цената на тази лекота. Този въпрос остава като ключ към начина, по който работи - не като стремеж към съвършенство, а като отказ да приеме граница, наложена отвън. И това постепенно започва да се вижда не само в репетиционната зала, а и в начина, по който се оформя кариерата му.
По време на снимките на “Swing Time” една сцена е повтаряна десетки пъти. Денят се разтяга, силите се изчерпват, но Фред настоява за още един дубъл и още един. След края, когато Джинджър Роджърс събува обувките си, те са пълни с кръв. Това е цената на съвършенството...
Ако има нещо, което отличава великия танцьор извън сцената, това е отсъствието на шумотевица. Той не търси светлината на прожекторите, а съзнателно я избягва.
Не съм интересен, аз съм просто танцьор - казва Фред Астер
И това не е скромност, а отказ да бъде интерпретиран извън собствената му работа.
И въпреки това има моменти, в които светът го разпознава по свой начин. Разказва се, че при представянето му на британската кралица Елизабет II Астер отбелязва с присъщата си сдържаност, че е имал честта да танцува с майка й. “Искате да кажете, че тя е имала честта да танцува с вас”, уточнява кралицата.
И в живота, както и в танца Фред проявява завидно постоянство. А животът му не е само сцена и работа. В личното си пространство той е също толкова внимателен, колкото и в движението. Бракът му с Филис Потър е далеч от индустрията. Тя не влиза в света на киното и той не настоява. Това е една от малкото зони, в които контролът се заменя с уважение към границата на другия. И когато тя умира, няма показност, няма публична драма. Има промяна, която едва се усеща.
По-късно идва друг брак - с Робин Смит, която е значително по-млада от него. Тя ще остане с него до края, а след това ще бъде човекът, който защитава правото му върху собствената му история. Тя помни и настоява за нещо, което той е казвал многократно: че не желае животът му да бъде превръщан във филм.
„Колкото и да ми предлагат - няма да продам“
Защото не желае животът му да бъде разказан от друг.
Последният му танц е на 77 г. “Това не е танцуване, това е просто клатене” - казва с ирония, която не прикрива нищо. Великият танцьор разбира по трудния начин, че тялото има граници, които сцената винаги е скривала. Разбира, че контролът не е панацея, че всяко начало има и край.
Решението да се оттегли е логично, но след себе си оставя наследство, което не се нуждае от обяснение.
И едно непреодолимо желание да изтичаш под дъжда - с чадър или без - с надеждата, че поне за миг ще успееш да танцуваш така, сякаш земното притегляне не съществува.
Мариана ДОБРЕВА
