Да се запознаеш с художника беше лесно. Той беше постоянно из центъра: на площад “Славейков”, “Граф Игнатиев”, “Раковски”, “Гурко”. Обезателно с още мокра от боите картина, а може и две, за да ги продаде на някой преподавател, журналист, писател или непознат. 

Често мислите му бяха в пълна бъркотия, но викнеше ли по улицата срещу комунистите и властта, смразяваше хората наоколо. А в добавка, че “всички управляващи са лайна”, като започваше с имената на най-видни партийни другари... Не дай си боже да имаше наблизо милиционер. Веднага го водеха в районното. 

Ако днес бе жив, сигурно щеше да ругае капитализма и че всички лъжат и всичко е фалшиво

В петдесетте години тази му “откровеност” му е струвала две години в Белене, а нататък чести “почивки” в психиатрия, лудница и лечебни заведения за алкохолици. Това постоянно посегателство към човека го беше изнервило до крайност. Изпадаше в агресивност и готовност да се бие.

В по-късния социализъм вече не му обръщаха внимание на уличните сцени. Разпознаваха го.

Всеки, преживял неговото, сигурно щеше и да откачи. Той обаче казваше: аз издържах и оцелях, че не ме убиха.

Природата го беше надарила със силна фигура, мощен глас и голяма издръжливост към пиене на всякакъв алкохол

След подобен живот и пиене можеше да си е заминал. Но природното му дълголетие го запази до приличната възраст 83 години.

Накрая трудно ходеше. През 2006 г. на изложбата му, посред зима, беше обул нови големи бели чехли. Седеше на стол, за да може да присъства, а краката му вдигнаха на съседен стол, че имаше болки. Две седмици по-късно почина.

Когато беше в настроение, а това ставаше, щом е продал картина, веднага трябваше да се купи бутилка вино, а после и втора, за да се отпразнува продажбата. 

В онези години, краят на 60-те, когато му купих картина от улицата, той я взе да я носи до дома ми. Запя още от улицата “Стрейнджър ин дъ найт”. Два пъти ходих за бутилки, а репертоарът на Луис Армстронг се чуваше по цялата улица. Когато баща ми се прибра вкъщи, с голямо учудване попита кой е този човек. Обясних му. 

Голямата картина - между реалност и абстракция - в червено-сини тонове, пейзаж с приведено дърво на преден план, вече бе окачена на стената. 

По онова време той продаваше голям пейзаж за 50-60 лева. Най-евтините картини в София. През 1965 г., като му направиха първата изложба, вече се видя с пари и започна да продава по-скъпо. Но след изложбата за 50-ата му годишнина през 1973 г. беше вече официален художник. Почувства се признат, картините му вече струваха колкото една заплата. 

Един път отидох, където живееха с първата му жена Герда, немкиня, с която много се разбираха. Щях да си избирам две картини - за първата се договорихме, ама втората не ми отстъпи от петстотин лева. Е, викам, ще ти дам парите на два пъти, сега и следващия месец. Стана търговията. 

Тогава Генко все още живееше до градинката близо до кръстовището на “Евлоги Георгиев” и “Черни връх” в нещо като фургон. Там по една раздрънкана стълба се качваше в спалнята, а долу бе мястото за рисуване. Герда си говореше на немски и беше много дружелюбна, вечно усмихната, но така и не научи български, освен “доброе ден” и “убава гемалд”. Тя пиеше май повече и от него. Отиде си рано първата му жена. 

След промяната десетки интелектуалци, които си бяха купували картини на Генко по време на соца, една по една ги продадоха 

Може да се каже, че връзвахме двата края и чрез Генковите картини, които се харчеха много добре сред новите богаташи. Нали имаха настойници, които ги учеха да купуват изкуство. И други ценности.

Не се знае дали предвидливостта да се купуват картини в далечното бъдеще няма да послужи и на новите им притежатели в някой следващ преход, както се случи при нас.

Една от последните ми срещи с него беше едно лято след 2000 година. 

Близо до София го бяха настанили да работи на открито, на въздух

Приятел си беше купил отнякъде красива Генкова картина и искаше да се увери от самия художник, че е оригинал, а не копирка. Прескочихме оградата, а Генко от вратата се развика: крадци, крадци, нападат ме... Докато разбра, че сме свои хора.

Приличаше на стар римски воин, брадясал както винаги - с увити партенки около краката си, по къси шорти и юнашка фланелка, била някога цветна. А вятърът вееше вечно рошавите къдрици на бялата му коса. Беше си все още гръмогласен. 

Посочи на човека какво точно е нарисувал: “Ето тази пристройка, дето я виждаш в дъното на двора, тя е на картината, ето ги дърветата, поляната, силуетът на планината насреща”, обясни му.

Тогава се разходих из стаите, за да видя какво е рисувал. Ей богу, много се вкиснах. Нямаше нищо от щастливите му цветни тонове, нито дишащото пространство. Платната бяха малки по размер, почти всички в сивата гама, с черно и виолетово. Само това. Излъчваха печал. 

Савка ЧОЛАКОВА