Нямам представа какво си мисли едно 6-годишно момче в деня, в който е загубило баща си. Вероятно е уплашено, тъжно и отчаяно. Пита се защо се е случило точно на него. Едва ли обаче му минава през ума, че му предстои дълъг път, по който ще върви през годините.

Едва когато празнува 90-годишнината си, се обръща назад и си прави равносметка. Днес, 2 май, полковник Георги Димитров отбелязва достолепен юбилей. 

Събрал е деца, внуци и правнуци, приятели, някогашни свои курсанти

Сигурна съм обаче, че в навечерието на празника си се е връщал назад във времето, припомняйки си всичко онова, което се е случило в живота му. Ето част от неговия разказ за онези далечни години.

“Моят чорбаджия, при когото бях ратайче, купува една окарина - зелена, много добре я помня. И като пастирче през лятото овцете запладнували на сянка и аз съм я забравил там някъде. Вечерта се връщам и плача. Чорбаджията ме пита: “Гоше, защо плачеш?”. “Загубих си окарината” - отговарям му аз. Ходихме да я търсим - тя е зелена, не се вижда из тревата. И след това чорбаджията отиде в Мездра, дето е сега Калето, старият пазар, и ми купи една червена окарина, за да се вижда... 

Бях попаднал на добри хора. Използвах случая, при невероятни условия, на газена лампа вечер, успях да завърша прогимназиално образование с пълно отличие. После четири години ми даваха обяд в трапезарията в Мездра, вторият ми баща плащаше квартира и аз завърших и средно образование с почти отличен успех.

Бях добър математик, но нямаше възможност да следвам в София тогава ВМИ “Ленин”, а ме пратиха във военно училище. Завърших го с пълно отличие и вместо младши лейтенант, станах направо лейтенант, а на 41 години станах полковник 

Подарък за рожденика

Бързо се издигнах като военен. Десет години бях по бойните поделения, но като дойдоха ракетите през 1961 г., ме пратиха в ракетното поделение над Кюстендил. Такива бяха времената, с партийно поръчение от там пък ме пратиха във висшето училище в Шумен. И представяте ли си, аз се дипломирах на 1 септември, на 1 октомври трябваше да се явя за преподавател. Може да си представите колко трудно ми е било, при това ми дадоха теоретична дисциплина - теория на радиолокацията. Без нея не може да се управлява тая техника. Но аз успях за една година да напиша и учебник! 

Като дойде военната техника от Карловски регион, веднага ме пратиха да подготвям офицерите, за да я управляват. Така работих до 1980 г., но след това получих алергия от апаратурата, от самия екран. И се пенсионирах. 

Един ден получавам съобщение тук, в Лик, че търсят инженер по радарите - службата за борба с градушките. Две години изкарах в тая служба и ме изпратиха в София в институт “Електрон” - разработваше се апаратура за радарите на руските катери. А аз бях най-добре подготвен за радара като цяло. И там изкарах 10 години. Тогава дойдох на село и станах като селско момче - с козите му, с пчелите му - с всичките други...”

Наградите

Може би сте чували или сте чели и преди за полковника с окарината. Така го наричат всички. Какво е окарина ли? Един уникален, но вече изчезващ инструмент. На нея се свири изключително трудно, но бай Георги може да изпълни близо 200 мелодии

Тя му е донесла много награди и много популярност. На пръв поглед малка и невзрачна, събира се в шепите ти, но ражда вълшебни звуци. Мисля си, че с окарината той е изплаквал болка и мъка, но пък е споделял и радостта, и щастието си, защото и те не са липсвали в живота му. През 1955 г. създават семейство с Надя от с. Три кладенци. Тя го дарява със син Любомир, продължил офицерската професия, и дъщеря Румяна. От тях дядо Георги има внучка Надежда и внук Атанас и е горд прадядо с Филип и Павел.

През целия си живот Георги Димитров не се разделя с уникалния инструмент. Още се помнят чудните му изпълнения на прегледите на художествената самодейност в Дома на армията в Шумен. А на националните събори в Копривщица 6 пъти е печелил златни медали, грамоти, плакети... Топлят го и спомените за нестихващите аплодисменти на публиката и високите оценки на журито. 

За него казват Георги Димитров е жива легенда и с окарината, и в радиолокацията

С почит за учителя и приятеля. (Снимките са от миналогодишното тържество, направени от покойния Любомир Михайлов)

Той, както сам спомена, е един от пионерите в усвояването на новата техника в Българската народна армия, служил е в редица гарнизони в най-отдалечените краища на родината, бил е преподавател и автор на първия учебник в тази сложна военна наука. Подготвил е цяла плеяда офицери за бойните части на Зенитно-ракетните войски.

Миналата година на рождения си ден бай Георги пак беше събрал скъпи и знатни гости - военни от запаса с най-висши чинове, негови възпитаници и приятели. 

Сред тях беше и покойният главен редактор на в. “Над 55” полковник Любомир Михайлов. Тогава момчетата с побелели коси си обещаха да са заедно и на юбилея тази година, та и на следващия - стотния. За жалост, на тържеството имаше един стол - не, не празен! В него се бяха настанили прекрасните спомени и обичта, които живите пазят в сърцата си за Любо. Доказателство за това е и подаръкът от екипа на вестника ни - албум със снимките от миналогодишното тържество, направени от покойния им другар.

И понеже краят се получи малко тъжен, обещавам в следващия брой да ви разкажа още за празника, както и за мъдрите съвети на юбиляря за това как се стига до тази достолепна възраст. А сега искам просто да му кажа - 

честит рожден ден, бай Георги! Бъди жив и здрав още дълги години и продължавай прекрасната история на полковника с окарината.

За мен беше чест да бъда сред твоите гости!

Валентина ИВАНОВА