Георги Господинов е един от най-четените и превеждани съвременни български писатели. Роден е на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН.
Творческата му биография започва с две поетични книги - “Лапидариум” и “Черешата на един народ”... Дебютният му роман “Естествен роман” (1999) е преведен на 22 езика, а “Физика на тъгата” е сред 15-те книги (между които са “Сто години самота” на Маркес, разказите на Борхес, “Параграф 22” на Джоузеф Хелър, “Името на розата” на Умберто Еко и др.), които ще се обсъждат в дисциплината “Съвременна световна литература” на Университета във Варшава.
 
Последният роман на Господинов - “Времеубежище”, който излезе в разгара на пандемията миналата пролет, бе удостоен с приза за 2021 г. “Роман на годината” на десетото издание на конкурса на Фонд “13 века България”. Георги Господинов е носител на наградата за европейска литература “Ангелус”, на международната награда “Ан Михалски”, а през април т. г. получи и европейското литературно отличие Usedom за 2021 г., което се връчва за принос към развитието на европейската литература и диалог.

Семейно обвързан е с Биляна Курташева, която по професия е литературен критик и преводач. Двамата имат прекрасна дъщеря - Рая.

- Г-н Господинов, доколко съхранени като човеци “ще напуснем пещерите на своите стаи” след пандемията от коронавирус?
 
- Зависи от нас и от това ще успеем ли да пренесем желанието си за живот, което имахме в първите дни и месеци миналата пролет. Не съм сигурен помним ли го още. Да не забравяме, че пандемията още е сред нас. Вярно, мнозина вече се държат така, сякаш я няма, а и държавата отмени повечето мерки, позволи почти всичко, но вирусът е жив. 

През март 2020 г. се надявахме на чудо в страх от болестта, през 2021 г. чудото донякъде се случи, имам предвид бързото откриване на ваксина, но сега пък ни е страх от нея. Но наистина най-важното е да излезем съхранили се като човеци. Пандемията ни показа колко крехки и нетрайни са телата ни, но тъкмо защото сме смъртни, внезапно смъртни, както казва Булгаков, ценността на човешкия живот се вдига. Ще ми се да излезем с ясното съзнание за тази ценност.

- Ако съдим по това, което се случва напоследък в България, нашето времеубежище в носталгията към някакво “светло” минало ли е, или просто сме общество с “признаци на алцхаймер”?

- Понякога ни се струва, че каквито и избори да правим, непрекъснато избираме миналото. В романа ми “Времеубежище” европейските държави решават да направят един голям референдум за минало и всяка страна избира най-щастливото си десетилетие, в което иска да живее. Само България си избира две времена. Няма тук да разкривам кои са те. Но като гледам това, което се случва и има да се случва на следващите избори, мисля, че пак ще си изберем минало. 

Особеното при обществения алцхаймер е, че забравя бързо провалите на политиците си от вчера и оня ден, а “помни” някакво далечно минало, което служи само за настървяване на национализми. Имаме проблем с краткосрочната памет като общество и с паметта за провали.

- На този фон какво е времеубежището на писателя Георги Господинов? 

- Моето времеубежище са книгите и историите. Не историята сама по себе си, а историите на хората. 

Обичам също да слизам в миналото, но това е едно лично, топло, близко минало. Стъпвам внимателно там, опитвам се да разбера онова, което се е случвало. Понякога ми се иска да съм за кратко в един следобед от минало десетилетие. Миналото е добро за кратки лични визити и спомняне и опасно за колективно потъване в него. 
Романът му “Физика на тъгата” беше обявен за най-добрата книга на полски език за 2019 г. на церемония във Вроцлав. Преводът е на Магда Питлак, която също получава награда.

- В “Рекапитулация” от “Всичките наши тела” пишете: “Не можеш да влизаш безнаказано в различни тела и да се измъкваш невредим...”. Какви щети - психически, а може би и физически, ви нанесе това “влизане в различни тела”? 

- В тази история съм ползвал реални разговори с лекари. Аз наистина съм доста чуплив и след поредната травма лекарите все ме питат мотоциклет ли карам, ски ли, какви екстремни спортове практикувам. Отвръщам, че ползвам един от най-екстремните - писател съм. Писателите наистина влизат в различни тела и това не е безнаказано.

- И какви са последствията за здравето ви? 

- Преди много години получих неврит на слуховия нерв, който продължавам да си нося заедно с шум в ушите. Написах един разказ за това и той стана доста популярен. Веднъж отидох при непознат лекар отоневролог, с който после се сприятелихме, но тогава не познавах. Разказах му за шума и цялата история на болестта. Той се усмихна леко и каза, аз чета на моите студенти вашия разказ, знам всичко за вас. 

Обичам да общувам с лекари. Аз самият като ученик имах един период, в който исках да ставам лекар, четях разни учебници, анатомии. Продължавам да се интересувам и сега. Радвам се, че попадам все по-често на лекари, които четат. Говорим си за книги. Всъщност нашите професии се срещат често. В крайна сметка обектът на заниманията ни е един и същ.

- Защо ви е толкова “на сърце” болестта на Алцхаймер, която като тънка нишка върви в книгите ви - “Естествен роман”, “Физика на тъгата”, “Времеубежище”?

- Защото е свързана с паметта и миналото, а това са теми, които винаги са ме интересували. Също така, защото ми се струва едно от най-трагичните неща, които могат да връхлетят човек. Да губиш памет за онова, което ти се е случило, значи да загубиш живота си. Разказването на истории, писането на книги всъщност винаги е било, още от древни времена, средство да пренесеш през времето нещо важно, да бъде запомнено и пренесено. 

Помним, защото разказваме. Езикът е инструмент на паметта. Наистина темата минава като нишка и през останалите ми книги, но във “Времеубежище” тя е в основата на сюжета. 

От години събирам материал по темата, беше ми любопитно да чета всичко, да намирам истории. Имах късмета да прекарам една година в Нюйоркската публична библиотека. Вашите читатели знаят, че тези дегенеративни заболявания на мозъка са едни от най-бързо развиващите се в момента, изискват много ресурс. Разбира се, това е и много особена метафора на случващото се в света с обществата. 

- Много често, когато се видим с приятели, си задаваме въпроса: “Какво интересно прочете напоследък?”. Та и аз ще ви попитам същото?

- Обичам да препрочитам любими книги. Всеки път откривам нещо различно. Чета много поезия, чета Далчев, Фотев, съвременни български поети, но също поезията на Елиът и Дилън Томас. Препрочитам Борхес и Радичков. Чета ръкописи на млади автори. Обичам да чета статии в научни издания, в това число и медицински.

- Дъщеря ви Рая е на 14 години - и двамата сте зодия Козирог. Обича ли да чете и в кои книги се срещате?

- Дъщеря ми е първа година в езикова гимназия. Определено чете повече от мен. Това е златна възраст за четене, жадно, ненаситно, оставящо спомени за цял живот. Прочела е почти всичко около гръцката митология, там се срещаме често, чете “Спасителят в ръжта” сега. Изчете, за разлика от мен, всички класически романи на Бронте и Джейн Остин. Слава Богу, тя е читател, а четящият човек не може да е лош.

Румяна СТЕФАНОВА