Георги Мамалев е един от най-големите и талантливи комици в българския театър, както и сред звездните ни именяци на Гергьовден. Роден е на 5 август 1952 г. в ямболското село Мамарчево. Завършва ВИТИЗ през 1977 г. в класа на проф. Енчо Халачев. От 1977 г. е неизменна част от трупата на Народния театър “Иван Вазов”.
Има много театрални роли, но звездата му изгрява с превъплъщението му в героя Гошо във филма “Оркестър без име”. Играе в над 26 филмови продукции. Георги Мамалев, Павел Поппандов и Велко Кънев създават популярния проект “НЛО”, а по-късно и едноименното телевизионно предаване Клуб “НЛО”.
Женен е, с двама синове и една внучка.

- Г-н Мамалев, съвземат ли се вече артистите след дългата принудителна почивка заради коронавируса?

- Театрите не са затваряни, макар че работят с малък капацитет - до 30 процента публика. Въпросът е, че обемът на работа много намаля. Независимо че се репетират нови постановки, ефектът не е същият, както би било, ако всичко беше нормално. И аз тук не съм съгласен с мерките, специално за театъра. 
Не може ресторантите да работят с 50 на сто заетост на местата, а даже се говори за игрални зали и за фитнеси, а в театрите с 30 на сто. Не знам дали тези хора, които определят мерките, знаят, че театрите са с много големи салони - това е едно. Освен това, зрителите са през стол, през ред, при влизане в театъра се ползват дезинфектанти, салонът е дезинфекциран. Няма как да се заразят самите зрители, повече опасност има за актьорите на сцената, тъй като там понякога са 10 и повече човека. Един да е носител на ковид, най-вероятно всички останали ще бъдат заразени или поне контактни. 

- Вие успяхте ли да се опазите от коронавируса?

- Внимавам, спазвам всички наредби и не контактувам много с хора, нося маска, където трябва. Вече се ваксинирах с първа игла на “Астра Зенека”, след Гергьовден ще си поставя втора доза. Също така и цялото ми семейство се ваксинира. Да се надяваме, че това все пак ще помогне да не се разболеем. 

За едно съм сигурен, едва ли ваксината ще предпази до край, но тя ще даде възможност, ако човек се докосне до този вирус, ако бъде заразен, да прекара заболяването много по-леко, което е изключително важно, защото последствията от коронавируса никак не са приятни. Всъщност, трудностите през цялата тази пандемия бяха на гърба на медиците и аз искам да отбележа, че съм горд, че имаме толкова добри лекари. Първоначално коронавирусът обърка всички медицински специалисти, не само у нас, но и по света.

Затова миналата година пролетта беше трудно, но вече лекарите се адаптираха към условията, в които ги поставя този вирус. Много лаборатории по света работят и за откриване на лекарство против COVID-19. Дай Боже, това да стане по-скоро. Но към лекарите, на които съм много благодарен, моят човешки поклон за многото работа, която свършиха. Желая им здраве и още успехи в тази насока да помагат, да лекуват хората. 

- Ще ви видим ли скоро като мнимия болен в едноименната пиеса на Молиер? Миналата година май това беше последната ви роля, преди да обявят първата карантина.

- По-голямата част от спектаклите на голямата сцена на Народния театър, които са с участието на много актьори на сцената, бяха свалени. Сред тях е и “Мнимият болен”. Много хубав спектакъл и не знам дали ще го възстановим. 

​​​​​​​- А какво става с “Какво става?”?

- “Какво става?” не го играя може би от две години. Но това, което ще направя за моята 70-годишнина - дано дотогава нещата да се нормализират, е от всичките спектакли да избера най-добрите си монолози. Ще направя един сборен моноспектакъл, който може би ще се казва “70 усмивки” или “На 70 оборота“... Нещо такова. Много хубави диалози си отиват с края на моноспектакъла и затова е хубаво да си избера най-добрите. Пък и на мен ще ми бъде приятно. Като изпълнявам някой стар материал, като го чета сега, се сещам къде съм го играл, за случки от самия спектакъл. 

​​​​​​​- И като сме на вълна спомени, ще има ли продължение на биографичната ви книга “Усмихни се, човече”?

- Не, не. Да ви кажа откровено, нямам никаква амбиция да бъда писател, но бях амбициран от самите издатели, които казаха, че много биха се радвали, ако напиша мои спомени - как съм започнал, какво се е случило по време на снимки, моите преживявания по време на спектакли, на турнета. Както ви казах преди малко, има какво да разкажа. Но в тази книга аз нямам написан нито един ред. Всичко това съм го говорил пред диктофона на Весел Цанков. 
Минавах от един спомен в друг, от една случка в друга, след което той оформяше текста. Вие може би не сте чули, но моята детска мечта беше да бъда лекар.
​​​​​​​
Сега може би щях да бъда професор точно в областта на епидемиологията. Вуйчо ми - проф. д-р Христо Одисеев, който вече е на 94 години, беше точно микробиолог. Та, първата ми мечта беше да стана доктор, защото вуйчо ми идваше на село да преглежда бабичките и аз му бях нещо като фелдшер - носех му чантичката. Много се радвах и чаках с нетърпение визитите на вуйчо ми, защото бабите все ме черпеха с нещо. После обаче, започнахме да играем пиеси в училище и просто усетих, че това повече ме дърпа от желанието да стана лекар. 

​​​​​​​- Г-н Мамалев, защо по времето на социализма се правеха филми като “Оркестър без име” - една безпощадна сатира на тогавашното общество, а днес, когато можем да кажем всичко, няма такива филми?

- Защото трябва да знаеш какво искаш да кажеш и дали можеш да го направиш. В смисъл, дали човек има качества да го каже. В пиесата на Стефан Цанев “Последната нощ на Сократ”, си спомням една реплика, че най-добре ще те разберат хората, когато им го кажеш смешно, по-простичко. 

А защо “Оркестър без име” е толкова добър? Ами защото всичките му компоненти на филм са добри. Сценарият е написан от Станислав Стратиев - върхът. Режисьор е Людмил Кирков, един от най-големите наши режисьори. Достатъчно е само да спомена някои от филмите му - “Равновесие”, “Момчето си отива”, “Матриархат”, “Селянинът с колелото”... 

Преди “Оркестър без име” аз, а и повечето ми колеги, не бяхме много известни актьори, но всички бяхме млади, напористи, с огромно желание да успеем... И снимките се превърнаха в един безкраен купон. Толкова пълноценно живеехме, понякога не оставаше време дори да дремнем. Тогава се роди мисълта: “Морето, големият син аналгин”. Изобщо, много хубаво беше.  За мен “Оркестър без име” е и шанс, и късмет, и радост.

​​​​​​​- Какво ви се иска още да кажете на нашите читатели?

 - Много неща бих искал да кажа, но ето например едно нещо, което ми хрумва. Много се ядосвам, че Южният парк е изоставен. Той е с такива чудесни дадености. Би могло там да има чисти езера, а има блата. Би могло да има чудесни асфалтирани алеи, а се препъваш в дупки.  Последните години се забелязва едно небрежно, предизвикателно бих казал, даже нагло, отсъствие на държавата от това да се грижи за гражданите. 

​​​​​​​Румяна СТЕФАНОВА