Георги Пеев е български журналист и спортист по плуване. Той е единственият българин с два присадени органа - сърце и бъбрек, и е един от героите на документалния филм на Стефан Командарев “Живот от живота”, посветен на донорството и трансплантациите. Той е европейски шампион по плуване за трансплантирани в няколко дисциплини, а през април стана световен шампион по плуване за хора с трансплантирани органи на дисциплината 100 метра бруст на шампионата в Пърт, Австралия. Активно участва в инициативи за популяризиране на донорството.

Впечатлена от силния дух на Георги Пеев, се свързах с него, за да разкаже повече за това какво е да живееш с чужди органи, как се печелят медали и защо каузата му е толкова важна. 

- Георги, как се стигна дотам, че се нуждаехте от трансплантации?

- Ами, банална история. След прекаран летен вирус, през 2011 г. се установи много сериозен проблем с бъбреците ми. Оказа се, че са спрели да работят и се наложи хемодиализа. Бързо реших да правя бъбречна трансплантация, майка ми можеше да ми е донор. По онова време трансплантациите се случваха по-често. Само че, след като през октомври 2012 г. влязохме с майка ми в Александровска болница, за да направим операцията, се установи проблем със сърцето.

Най-общо казано, то ставаше голямо и не можеше да изтласква кръвта. След редица изследвания стигнах до проф. Чирков, Бог да го прости, който ме насочи към д-р Чилингирова в болница “Света Екатерина”. Тя ми каза, че имам нужда от сърдечна трансплантация. 

И само 10 месеца по-късно вече имах ново сърце

Освен всичко останало извадих и огромен късмет, случих на много добри лекари. Това беше през август 2013 г., а през февруари 2015 г. беше направена бъбречната трансплантация с донор майка ми. 

За всичко съм много благодарен на лекарите, които се бориха до последно. 

- А как се запознахте с родителите на момчето, чието сърце в момента бие във вас?

- По това време бях главен редактор на в. “Хасковска Марица”. Изписа се много кой съм и какъв съм. А пък донорски ситуации, и то на сърце, не са ежедневие в нашата държава. И хората са разбрали. Майката ми написа писмо в редакцията на вестника, беше си оставила телефона, и аз й се обадих. Той е бил една година по-млад от мен, аз съм набор 76. 

- Сега усещате, че сякаш има друг човек във вас?

- Аз се шегувам, че съм сглобен от трима. Много неща чувствам, но не знам дали не е чиста психика на подсъзнателно ниво. Моята лекарка, д-р Чилингирова казва, че има тъканна памет, 

това е доказано, и е нормално например да ми се ядат някакви храни, които преди не съм обичал 

Започнах да ям абсолютно всичко след операциите ми. Преди не обичах да ям много неща, но си помислих колко ще е гадно, ако умра и не съм опитал, и затова вече хапвам от всичко. 

Може би така родителите усещат своето момче?- Мъката по детето им е непрежалима и това няма как да се отрече. Те са загубили свой син, брат, вуйчо, приятел... Но когато видят, че са спасили човек, а и гледат аз какво правя, и по някакъв начин неговият живот продължава чрез мен.

Те се чувстват изключително щастливи за това, което се случва. Много се радват. Тези медали, които печеля по състезания, те не са мои. Те са и на лекарите, и на хората, които са взели решение за донора, но най-вече са на онези хора, които живеят в нас. Мотото на нашите състезания е “Задвижвани от дара на живота”, много красиво казано. Всички сме изключително признателни на семействата, винаги ще сме признателни за това, което се случва

- Вероятно когато човек си даде сметка, че животът му може да свърши, мирогледът му се променя...

- Не съм мислил така. Честно казано, не смеех да мечтая в дългосрочен план, но пък и не вярвах, че толкова млад ще умра. Аз съм от хората, които обичат живота, и си казах, че ще положа огромни усилия, за да видя детето ми как расте. Имам син, който вече е почти на 15. 

- Синът ви как мина през всичко това?

- Беше много малък, а и аз съм от хората, които не дават много повод другите да ги съжаляват. През цялото време работех, държах се нормално, макар че, физически, не изглеждах добре. Но и семейството, и приятелите много ме подкрепяха, никой не ми е дал повод да се чувствам по-различно

А аз гледах да се отдавам на работата и да не мисля много, много. То е и въпрос на характер. Не съм от хората, които мрънкат и се оплакват. Сега има много хора в моето положение, постоянно има някакви проблеми, я с лекарства, я с ТЕЛК-ове, с диспансери, с болници. Всички ги имаме и всички говорят за това. А аз предпочитам да решаваме, като действаме, не като се оплакваме. 

Както се казва, “няма начин да няма начин”

Пак казвам - всичко е до характер!

- По всичко изглежда, че много обичате да спортувате?

- Аз плувам от преди да се помня. Физически активен човек съм. Роден съм във Велинград, където има една от най-добрите школи, там са ме научили да плувам. И го правя до ден днешен. Футбол съм тренирал в “Чепинец” - Велинград като дете. Не съм бил професионален спортист, но физическата активност съм я имал винаги. След трансплантациите ми от Огнян Ганчев и Евгени Георгиев, които са с трансплантирани сърца, научих за тези първенства и така започнах да участвам. Първото беше през 2016 г. във Финландия на Европейско първенство. Спечеления сребърен медал тогава подарих на семейството на момчето, чието сърце нося. А този златен медал от Световното първенство в Пърт имаше голям отзвук, което за мен беше важно, за да се чуе повече за трансплантациите и да има повече донорски ситуации и повече спасени животи в България

- А на какво се дължи това, че няма?

- Много са причините, но основната е, че няма донорски идентификатори в донорски центрове. Болниците са търговски дружества, гледат да не правят разходи, които са им излишни. Това благородно дело се крепи на ентусиазма най-вече на болниците във Велико Търново, “Света Марина” във Варна и в Плевен. Там координаторите са много активни, 2/3 и повече от донорските ситуации се реализират в тях. Нашият закон не е лош, нормативната база е добра. Ако се попитат 100 човека и откажат 47, то 53-ма са се съгласили и имаме 100 спасени живота. Ако не питаме, имаме 0 спасени животи. Проблемът е, че няма донор идентификация. 

- Какво по-точно означава донор идентификация?

- В болниците, когато се установи мозъчна смърт, трябва да започне да се търси подходящ човек за реализиране на донорска ситуация. Дали тя ще бъде завършена или не, това вече е отделен въпрос. Има си определена процедура, по която се действа, т.е. когато човек почине, се пристъпва към нея. 

- Има ли значение на каква възраст ще е донорът?

- Не, няма. Понеже познавам трансплантирани хора от цял свят, особено за сърце, основното е тъканната съвместимост и кръвните групи съответно. 

Но в другите държави се правят много трансплантации от жив донор, а в България вече и това спря

Ако видите статистиката, предишните години имаме няколко десетки бъбречни трансплантации от жив донор, а сега я стигнем 10, я не. 

- Това е много жалко. 

- Ами жалко е, защото много хора не дочакват смяна на органа и умират. За погубените човешки животи е жалко. 

- Вие как се чувствате сега? Имате нужда от повече грижи?

- Имаме си нашите проблеми, пием медикаменти всеки ден. Препоръчително е да сме физически активни, да нямаме наднормено тегло и т.н. Истината е, че няма откъде да се учим. Аз се уча от тези, с които ходя по състезания в чужбина. Говоря с техните лекари, рехабилитатори. Те си идват с треньорите. После пък аз споделям с моите лекари какво съм научил, защото това са практически неща, които няма откъде да ги разберем иначе. Хубаво ще е в България да има организации, които да подпомагат това нещо, да сме не само на състезания, ами да се ходи и по конференции. А ние го правим на лични разноски, с помощта на приятели и на спонсори. 

- След като сте минали през всичко, правите ли повече изследвания в семейството си - на жена ви, сина ви?

- Не, не, не! Ние не сме семейство хипохондрици. Правим само нормалните изследвания, които и преди сме правели, всяка година. Всеки човек трябва веднъж годишно да си пуска изследвания, то си е за него. Това, че ние нямаме тази култура, е друг въпрос. Личните лекари дори карат пациентите си насила да си правят изследвания. И накрая стигаме до болница в състояние, в което вече са нужни много сложни медицински интервенции, за да те спасят. Ако всичко се хване навреме, има начин. 

Апелирам хората да ходят при личните си лекари и да си пускат веднъж годишно изследвания

Нищо не струва, само да отделиш време за това. 

- И сега нека се върнем към Световното първенство в Пърт, как премина то?

- В моята възрастова група 40-49 г. имаше общо 36 човека, които се състезаваха във всички стилове. Повечето плуват свободен стил, защото може всякак, и там медалите ги взимат тези, които са наистина плувци, а останалите плуват както могат. Докато при гръб, бруст и бътерфлай трябва да можеш да плуваш, защото иначе ще те дисквалифицират. И когато се записваш за участие, което аз направих през януари, заявяваш какво ще плуваш, като може да посочиш максимум 5 дисциплини, не можеш там, на място, да си избираш какво ще плуваш, но пък може да откажеш от вече заявените.

В моята серия плувах с един аржентинец. Изплувах 100 м бруст за 2 мин. В следващата група трябваше да плуват 6 човека, но прецениха, че искат да си плуват другите дисциплини и въобще не стартираха. Така направиха директно класирането и аз бях първи. 50 м кроул не ги плувах, защото насочих усилията си към 50 м бруст, където станах 4-ти.

Просто сериите бяха почти една след друга и прецених, че няма да ми стигнат силите и за двете. 

Това е често срещана практика при нас. Но най-важното е, че сме там, че отидохме и се борихме за своята кауза. Искам да благодаря и на Стефка Костадинова, тя ми се обади по телефона още същия ден, след като спечелих медала. Като се прибрах, в София се видях с нея. 

За мен е много важно, че такива хора като Стефка Костадинова подкрепят тази кауза

Много съм й благодарен и за признанието чрез връчената значка на БОК за изключителен принос към олимпийското движение. 

- Поставили ли сте си следващо предизвикателство?

- Аз какво ли не правих през тези 10 г., откакто съм с трансплантирано сърце. И всичко това го правя насочено към идеята да има повече трансплантации и спасени човешки животи. Моята цел е да продължа да бъда жив колкото се може повече. Защото обичам живота и не ми се приключва твърде млад. 

Имам някакви планове за Килиманджаро догодина - януари, февруари има експедиции. Ще видим. Живот и здраве, ако съм във физическото състояние, в което съм сега, и ако мога да си осигуря средствата. Но се радвам, че имаме много съмишленици и хора, които ни подкрепят. Не само мен, но и Огнян Ганчев и Евгени, с които сме ходили по състезания. Намират се хора, които ни подкрепят, и се справяме, но ми се иска да има повече като нас - да си повярват и да го правят. 

- А синът ви спортува ли, предали ли сте му тази тръпка?

- Да, от детската градина тренира скокове на батут, бил е републикански шампион. Но спря, защото реши, че ученето му е по-важно. Сега тренира волейбол. Каквото и да е, аз съм му казал 2-3 пъти седмично на фитнес да ходи, пак е нещо. Важно е да се спортува! От всеки не става професионален спортист, както и от всеки не става музикант, но е хубаво човек да познава най-малко нотите, да може да ги чете. Така и да бъде физически активен. Физическата култура и общата култура ги слагам на едно ниво. 

- Казват, че физическата култура си остава за цял живот.

- Точно така. Ето при нас най-конкурентните групи са над 50 г. и тези на 20-30 г., защото там са най-силните. Често са бивши спортисти, на които нещо им се е случило, правили са трансплантация и продължават да бъдат много активни. Имаше един грък на 63 г., който изплува 50 м бътерфлай за 31 сек. Удивително постижение! И не е само той. Много хора със сериозни здравословни проблеми са физически активни. Разбира се, трябва да е съобразено с физиката на човека и здравето му. 

- Какво бихте пожелали на нашите читатели?

- Да вярват в себе си и да бъдат физически малко по-активни от това, което са. А тези, които са физически активни, продължавайте така! Спортът е здраве. Винаги съм казвал, че България ще бъде едно по-добро място за живеене, ако спрем да мрънкаме и ако положим повече усилия да започнем да се променяме, а не да чакаме някой да дойде да ни промени. И когато правим това, ние предизвикваме хората да се отнасят добре с нас и да ни помагат. 

Когато си жив благодарение на трансплантация, виждаш истинския смисъл, че “донорството е живот”. Това не са просто думи, а наистина е така. И тези хора, които решават да дарят органите на своите близки, за да спасят човешки живот, всъщност са героите на нашето време 

Това е най-високохуманният човешки акт! Колкото повече хора разберат за това, толкова повече има смисъл. 

Цветелина ТОТЕВА