Задължителното социално осигуряване се появява в Европа в края на XIX век като клон на личното застраховане. В България началото е поставено със създаването на професионален пенсионен фонд през 1869 г. като част от австрийски пенсионен фонд. Той осигурявал работещите по железницата между Истанбул и Пазарджик.
Непосредствено след Освобождението, в Търновската конституция от 1879 г., се предвижда право на пенсия за държавните служители 

“Чл. 166. Длъжностните лица, които съ назначени на служба отъ Правителството, иматъ право да добиватъ пенсия, основата и количеството на която ще бъде определена по особенъ законъ”. 
Впоследствие това право се разширява от специални закони. На 11 ноември 1886 г. е приет Закон за пенсиите за инвалидност на военните лица, но тъй като той е считан за доста несъвършен, за първи специален закон за пенсиите у нас се възприема Законът за пенсиите на учителите, приет на 15 декември 1888 г. и влязъл в сила на 12 януари 1889 г. Така с него се въвеждат първите държавни пенсии в България и започва изграждането на осигурителната система.

Първоначално тя обхваща само държавните служители и работниците в държавните предприятия, а чак от 1918 г. и работещите в частните предприятия. 

Създават се последователно: Законът за пенсиите и временните помощи на свещениците - 1890 г. Закон за пенсиите на чиновниците и служащите по гражданското ведомство - 1891 г. Закон за пенсиите на военните лица и чиновниците по военното ведомство - 1891 г. Закон за пенсиите на служащите при изборните учреждения - въвеждат се пенсии за общинските и окръжните служители - 1908 г. и др. 

Всички те предвиждат възможности за получаване на пенсии за старост, инвалидни и наследствени пенсии

Развитието на пенсионното осигуряване през следващите години е свързано със създаването на Отделението по труда през 1905 г. и основаването на Института за обществено осигуряване през 1941 г., който се грижи за изграждането и доброто функциониране на обществените осигуровки в страната. Междувременно, през 1924 г. е приет Закон за общественото осигуряване, останал непроменен до 1948 г. С този закон, заедно със Закона за пенсиите за изслужено време от 1932 г., е оформена фондовата система за социалното осигуряване в България. Значително се разширява кръгът на осигурените лица, увеличени са приходите на пенсионните фондове, които разумно инвестират натрупаните в тях средства.

В първите пенсионни закони са прокарани сравнително ниски норми за прослужено време и пределна възраст за пенсиониране. Това дава възможност да се пенсионират млади служители с малко трудов стаж, нещо, което се отразява зле на пенсионните фондове, и затова впоследствие постепенно законите се изменят, като се увеличават прослуженото време и възрастта за добиване право на пенсия. В началото пенсионните удръжки са 3 на сто, за да достигнат през 1943 г. 12,5 на сто.

До войните за национално обединение размерът на пенсиите дава възможност за едно добро съществуване на пенсионерите, предвид малкия им брой и нарастващия демографски потенциал на страната. След двете национални катастрофи, завършили с подписания Ньойски договор, започва продължителен процес на обезценяване на пенсиите по обективни причини, който е прекъснат за кратко през 30-те години на ХХ век и е възобновен отново по време на Втората световна война.

Като цяло пенсионното осигуряване до 1944 г., макар и добре организирано и натрупало значителни ресурси, има сравнително малък обхват - почти не се отнася до населението, занимаващо се със земеделие, а то представлявало доста голяма част от българското общество по онова време. При Иван Багрянов, министър на земеделието в кабинета на Георги Кьосеиванов, едва през 1942 г. 
е приет Закон за земеделските пенсии С него България става първата страна в света, която осигурява старините на земеделските стопани, навършили 60 г.

В статия на “Вестник на вестниците” от януари 1943 г. са дадени няколко любопитни факта, свързани с пенсиите в България 

“Първата пенсия за изслужено време е отпусната на 4 декември 1890 г. на вдовицата на свещеник Димитър Здравков, който е служил 17 години - 15 години в Горна Джумая и 2 години в Дупница. Размерът на тази първа пенсия е бил 10 лв. и 50 ст. Вдовицата на свещеника е получавала пенсия в продължение на 27 години.

Втората пенсия е отпусната на наследника на свещеник Зафир Димитриев от Самоков, който е служил 11 г. и 9 месеца като учител и свещеник. Тази наследствена пенсия е била в размер на 12 лв. и 23 ст. месечно и е получавана в продължение на 15 г. и 3 месеца.

Една от първите лични пенсионери е бившата учителка Рада Киркович, родена в Копривщица през 1848 г., която е учителствала 23 г. и 4 месеца - от 1.IX.1866 г. (т.е. от 18-годишна възраст) до 8.I.1896 г., на която дата е пенсионирана с 219 лв. и 91 ст. месечна пенсия. Пенсията е била прекратена на 9.XII.1941 г., т.е., след като е получавана в продължение на 45 години.

По военното ведомство един от първите пенсионери е бил зап. ген. Рачо Петров, роден през 1861 г. Пенсиониран е на 17.XII.1896 г. след 19 г. и 2 месеца служба с пенсия 789 лв. месечно.
Ежегодно държавата изразходва за пенсии:

През 1923 г. - на 18 870 пенсионери 38 090 292 лв. През 1925 г. тази сума значително отскача и достига до 115 239 987 лв.; през 1930 г. за пенсии се изразходват 842 505 634 лв., а през 1942 г. на 53 702 пенсионера държавата е изплатила пенсии за 907 790 062 лв. - но без временното увеличение и еднократните помощи, с които сумата е кръгло 1 млрд. 171 млн. лв. За 1943 г. се предвижда кредит за пенсиите за изслужено време 1 млрд. 300 млн. лв.

Освен пенсиите за изслужено време, изплащат се държавни пенсии (военноинвалидни, пенсии за инвалидност, опълченски и поборнически, народни и помощи на пострадалите от атентата в “Св. Неделя“) и пенсии на земеделските стопани. Най-малък е броят на държавните пенсии: на 560 души се изплащат опълченски и поборнически пенсии, на 82 души народна пенсия и само на 25 души помощи като пострадали от атентата в църквата “Св. Неделя” през 1925 г.

Земеделските пенсии. Тяхното отпускане започна от началото на 1942 г. Броят на пенсионираните земеделски стопани в началото на тази година възлиза на 153 хил. души, но този брой значително ще се увеличи, след като започне пенсионирането на земеделските стопани от освободените земи. Общо през 1942 г. по изплащането на земеделските пенсии са изразходвани 45 млн. 900 хил. лв., а за 1943 г. се предвиждат 605 млн. 880 хил. лв.

През 1943 г. Дирекцията на пенсиите ще изразходва общо за трите вида пенсии 2 699 271 783 лв.”.

Като цяло до 1944 г. в условията на пазарно стопанство България успява да положи основите на системата за социална сигурност, която е близка до подобни системи в развитите страни, особено по отношение на законодателството. То определя точни и ясни критерии за отпускане на пенсии, като от първостепенна важност са размерът и продължителността на внесените осигурителни вноски. След Деветосептемврийския преврат е наложена система за централно планиране. Това неминуемо оказва влияние и върху осигуряването (пенсионно, за временна нетрудоспособност, за трудова злополука), което също става силно централизирано. През 1948 г. е приет нов Закон за общественото осигуряване, който подменя фундаменталния принцип, че правото на пенсия се поражда от участието с осигурителни вноски в съответния фонд, а не от положения труд.

Осигуровките на работниците и служителите по силата на новия закон се поемат изцяло от държавните предприятия и учреждения. През 1951 г. системата на фондовото осигуряване е ликвидирана, всички осигурителни фондове са национализирани и средствата им са преведени в държавния бюджет.

Илиана ИВАНОВА