Писателят Христо Стоянов пусна в социалните мрежи разказ за клошар и изоставено бебе. Творбата се казва "Имате поща". Публикуваме я без редакторска намеса:

Обикновено не спеше до контейнера. Мислеше, че е светотатство да спи до мястото, където се е хранил. Така беше и във времето, когато имаше жилище, а в жилището имаше кухня, трапезария… Какво ли е станало с това жилище?

Всъщност нищо не можеше да стане, освен да си смени собствениците. Или да изгори, както го и прокле тази, с която го делеше. „Огън да го гори“ каза и се скри завинаги. За жилището се сещаше, за нея – не.

А за жилището се сещаше, защото с нея изживя най-хубавото от живота си. Винаги след вечеря събираше трохите от масата, защото така знаеше, че това е добро.

Когато като дете събираше трохите баба му го галеше по главата така, както галеше кучето, след като подаде лапа за здрависване. „Добро куче“ казваше тя толкова умилително, както казваше „Добро дете“, когато си събереше трохите от масата.

Заради това сигурно гледаше изпод стълбищата хората и чакаше някой да го погали и да каже: „Добро същество… И нищо не е откраднало от мазата“…

Защото го пускаха да спи на топло зимата и знаеха, че няма друго живо същество, което да пази по-добре напълно непотребните неща в тези мази редом до бурканите със зимнина и бидоните с кисело зеле и ракия. Понякога му се искаше да излае дори, в знак на вярност и покорство…

И тази вечер си постла вестник зад контейнера, който използваше за столова. После внимателно подреди леко мухлясъл хляб до наченато пилешко бутче и незнайно защо полупълна (можеше със същия успех да се каже „полупразна“) консервена кутия с копърка. По изхвърлената храна можеше да преценя хората и тяхното финансово състояние. Той копърка започна да яде накрая, малко преди да смени кухнята с контейнера за боклук. И знаеше колко е кратко разстоянието от хайвера до консервата с копърка.

От оглозган кокал от пилешко бутче до рибя кост, заседнала в гърлото на уличните кучета и котки.

От тях научи в кои казани има храна, годна за ядене. Въпреки че понякога котките преследваха плъхове в контейнерите, а те не ставаха за ядене.

Подреди на вестника мухлясалия хляб, който съдържаше пеницилин и осигуряваше почти здравословен начин на живот. Наченатото пилешко копанче и шише с вода, колкото да преглъща с нея мъката.

От контейнера се разнесе детски плач. Той знаеше как имитират бебешки плач котките в брачния си период. И се усмихна. Защото и Тя правеше същото, когато светът бе прекрасен, а спалнята тясна.

„Псссст“ каза през опадалите си зъби. През тях „Псссст“ излизаше толкова естествено.

Когато имаше зъби не можеше да изгони котка с това, което излизаше от устата му…

Котката продължи да издава писъци и той я замери с кокалчето… Дори бе останало малко месо по него, дано да се залъже котката. Дали пък не се е заклещила вътре, си помисли.

Стана, прибра трохите от вестника, после сви вестника и го сложи в джоба си. В последно време не можеше да се намери вестник даже и той се досещаше, че нещо е станало.

Светът сигурно се е променил, щом и будките за вестници изчезваха постепенно. Сигурно са се свършили новините по света. И заради това нямаше вестници.

Изсипа трохите с полепналия пеницилин по тях в устата си, усети как баба му го гали с небесна ръка по главата и шепне в ухото му „Добро момче“…

И се приближи към контейнера да освободи котката. Само че не беше котка. Той свали дрехата си и пови едно пулсиращо детско тяло. Замисли се. Защото никога не бе намирал дете. Беше намирал пари, храна, малки кученца и котки. Свърза изчезването на вестниците с изхвърленото в контейнера дете.

„Сигурно заради това изчезват вестниците. Защото, сигурно, "човечеството изчезва“…

Това малко го успокои, защото него го изхвърлиха поне тогава, когато можеше да рови из кофите за смет вече. Никога не беше имал деца. Не знаеше какво да прави. И се сети, че бе чул как едни хора си мечтаеха за дете. Тези, които го бяха пуснали да им пази мазата.

Взе детето, влезе във входа, качи се до третия етаж, остави детето на постелката за триене на обувки, да не е на голата мозайка. Но не посмя да звънне. Чак като слезе натисна звънеца. И когато чу женския глас да пита „Кой е“, каза само: „Имате поща“… И потъна в тъмнината на света, останал без новини и вестници…

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук