In Memoriam: Цена Бояджиева беше необикновена галеристка, възторжен работяга и неоценим борец за мястото на изкуството в живота ни

Няма да забравя битката й преди години за справедливост относно присвоените още в соца картини на дядо й Златю Бояджиев, този най-голям български художник. Защото едно е, ако те са били откупени или дарени и друго, когато просто са си взети от поредната му изложба. Да, мястото им е да бъдат изложени в държавните галерии, но не и когато  са си присвоени без съгласието на твореца.  А това бе обичаен  прийом в социализма.  Цена бе в непрекъсната битка с несправедливостите край нас. Ведрата й душа не приемаше фалша. В нея всичко беше на върха на езика й. Коментираше, изживяваше, страдаше.

Тя, която помнеше дядо си Златю Бояджиев да рисува в полето,  помнеше в детайли детството  в Брезово при баба  и дядо, готовността да позира, щом дядо й я повика, многобройните му четки, които всеки ден е миела с радост  на дворната чешма, за да станат пак чисти за рисуване. Именно Цена бе тази, която яростно пазеше паметта му, името му.

Нейното щастливо  убежище  бе нейната работа. А в последните години и щастието  да са заедно  с внучката й  Беатрис. Умираше за нея. Цялата засияваше, когато се появи в „канцеларията й”. Минавах ли край служебния вход на концертна зала „България”, достатъчно бе да чукна  на стъклото й, веднага ще притича, ще се засуети да донесе кафе.

Беше облечена  винаги в нейния си стил. С пъстра кърпа вързана на главата, личен модел облекло -  в лек хипарски стил. Силният цвят на косата й, като топъл юлски ден, разпиляваше къдриците й. А обувките й, с каквито няма да срещнеш друг. Всичко като цветове на картина върху нея.
 
Питала съм я за кърпите, които си връзваше.  Каза ми: Моят дядо така рисува на картините и момичета, и жени с красиво вързани кърпи. Харесва ми. Така  чувствам сякаш дядо ми  е някъде наблизо.” 
Темите й за разговори винаги почваха с:  какво реди в облото фоайе?  – оттам започваха големите изложби. Беше нетърпелива да подрежда сама всяка изложба.

Преди години осъществи  свой си „рекорд”. Беше подредила за една Нова година „Обща художествена изложба” от различни автори, която запълни стените на всички етажи, фоайета и коридори на представителната ни зала „България”. Остана много горда, че е свършила тази работа.

„Ако не са картините, изгубена съм”, казваше палейки цигарата си. Бе се превърнала в част от състава на симфоничния оркестър, на персонала.Обичаха я.


По време на поредна изложба с верния си приятел - душеприказчик и  главен съмишленик, художникът авангардист Иван Яхнаджиев

Когато един ден се среща с  директора на Софийския симфоничен оркестър ЯворДимитров, тя работи в представителството на Пловдивския панаир в София.  Но като заговарят за галерия в  пространството на зала „България”, Цена така се въодушевява, че напуска без колебание солидната си работа. 

„Музика и картини  - можеш само да мечтаеш  да работиш на такова вдъхновено място.” – изричаше Цена  с щастлива въздишка. Парите нямат значение, никога не съм съжалявала,  ето вече 16 години. Представяше си как ще чества 20 години на Галерията.
През годините  станаха  големи приятели с художника Иван Яхнаджиев. Даже ги задяваха дали не са гаджета. На което Яхнаджиев винаги опонираше, къде го търсят на  70 години при такава млада жена като Цена.

Но неговата виталност, умение да насърчава, да измисля на часа идеи, това са неща близки до темперамента на Цена. Затова и осъществяването на авангардни идеи не ги плашеше. Осъществяваха ги заедно. Започнаха с голямо пано за  годишнина на Софийската филхармония.  Осъществиха я с помощта на оркестрантите.

Те им дадоха за идеята им  свои стари инструменти, нотни партитури,  снимки от концерти, амулети, кой каквото се сети. Всичко това се организира в „ Нарисувана композиция” – сля се музика и живопис. Това пано дълго можеше да се види в централното фоайе на втория етаж на зала „България”. Разходиха го дори и на гостуванията на Софийската филхармония в чужбина.
Двамата с художника Яхнаджиев са осъществили  десетки подобни авангардни идеи, включително и няколко „Бодиарт” премиери.
Когато Найден Тодоров смени директорът и главен диригент Явор Димитров,  – Цена се страхуваше да не би новият директор да се откаже от Галерията. Но не би, не се отказа. Напротив, насърчи я.

От август  Цена Бояджиева заговори и започна подготовка за „Женска изложба”- която да се показва от ноември до януари  - смяташе да украси отново цялото пространство на зала „България” с картини, графика и скулптури само от авторки. Казваше, че на концерти  и изложби две трети от публиката са жените. Смяташе, че изкуството е, което движи света, вдъхновява и създава пространството на мечтите и бъдещето.

Дано, дано да се запази вдъхновения труд на тази истинска българка, дано привлекат художника Иван Яхнаджиев да продължи  съществуването на Галерия „България”, започната от Цена Бояджиева преди 16 години.

Савка ЧОЛАКОВА