Най-добре още в началото да си призная, че доскоро не бях прочела нито ред от Исабел Алиенде. Но не бързайте да ми се присмивате и да ме корите. Имам точно, и за мен приемливо, обяснение, не оправдание. 

Приемам себе си за четящ човек. В младежките години, когато поглъщаме безкритично огромно количество книги, не пропусках нищо, написано и преведено на български от Маркес, Борхес, Варгас Льоса. Когато се сблъсках с името Исабел Алиенде, изпитах огромна съпротива.

Иконата на латиноамериканската литература няма никаква вина за това. За мен беше жив споменът за един президент, убит от превратаджиите, които превърнаха най-големия стадион в столицата в концлагер и систематично избиха цвета на чилийската интелигенция. Сърцето на Неруда, ръцете на Виктор Хара... дни наред светът живееше с кошмара, в който беше потопена цяла една страна.

Не ме интересуваше кой крив, кой прав. Не ми пукаше кой ляв, кой десен. Бях много млада, но приемах болката на чилийските майки и жени за своя. И трупах гняв. И когато в моя свят се заговори за Исабел Алиенде, дълбоко в себе си я посрещнах като узурпаторка - на едно свято за собствената ми наивност име. 

Така пропуснах десетилетия, преди да открия една истински сродна душа, независимо от разликата във възрастта. Ако й се бях доверила преди години, сигурно щях да си спестя много лутания и разочарования. Сега чета книгите й и ми се иска да я попитам: “Сигурна ли си, че това не си го чула от мен, Исабел? Звучи ми толкова мое”. Но както казват хората, “Всяка жаба да си знае гьола”. Не се извинявам за смелия паралел, защото всеки ще признае, че има едни такива майстори на перото, че все едно изказват не своите, а твоите най-съкровени мисли. Такава е и тя, Алиенде - откровена феминистка, непоправима мечтателка и пропагандатор на идеята за живеене и творене със страст. И няма никаква вина, че носи емблематична за Чили фамилия. Напротив - тя, която е опитала и от меда, и от жилото на известния си род, е посветила живота и творчеството си на борбата за човешко равенство. Лесно ни е на нас - майките ни още преди десетилетия са излезли от кухните и са работели наравно с мъжете. В нашия дом например мама беше финансовият министър.

Тя решаваше кога, колко и за какво да се харчи, колко да се спестява. И успяха с татко да отгледат и изучат две деца, да помагат и за внуците. За разлика от далечно Чили, където ролята на жените в обществото се е свеждала до домакинските им задължения в пълна зависимост от силния пол. В моята младост четяхме и препрочитахме Блага Димитрова и се прехласвахме по смелостта й да заявява открито позиция, желания... да бъде Жена. А в далечно Чили младата Исабел е растяла в коренно различна среда, където властва войнстващият мачизъм. 

С децата си в Чили в началото на 70-те

Първият, повярвал в таланта й, е нобеловият лауреат Пабло Неруда. “Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш”, казал той на племенницата на Салвадор Алиенде. След военния преврат, още през 1973 г., младата Исабел напуска родината си и живее в изгнание. Основната мисия в живота й е една все по-актуална глобална тема - защитата на правата на жените. А любовта и жените със силен характер заемат централно място в романите й. 

На много от съвременничките ни крайният феминизъм на Исабел Алиенде може да им дойде в повече. Но мисля, че ще ги подразни не това какво казва, а как. В нашите географски ширини сме се научили да казваме всичко важно малко по-витиевато, по-напудрено. Малко като “Думам ти, щерко, сещай се, снахо”.

Исабел Алиенде няма нито търпението, нито възпитанието да заобикаля темата на деня и действа направо. Тя е научена да не се оплаква от нищо, да се оправя сама, да работи. И бързо разбира, че с усилия може да постигне всичко, което би постигнал всеки мъж в един мъжки свят. 

Младата Исабел е изтъкана от комплекси - чувства се грозна, незабележима, самотна, безсилна

Няма приятелски кръг, никой не я забелязва. За това може би допринася и фактът, че се налага да живее на различни места, тъй като вторият й баща е дипломат. Както самата Исабел споделя в интервю за “Ла Вангуардия”: “Много по-късно се усетих добре в кожата си. Когато започнах да работя като журналистка и когато казаното от мен вече имаше определено въздействие. Вече не бях незабележима. Бяха щастливи години, отглеждах децата си и имах хубава работа”.

Следват години на борба, упорито писане и световно признание. За да дойде денят, в който дъщерята на всички майки, сестрата на всички сестри, майката на всички дъщери навърши 82 години! Време за заслужена почивка и равносметка. Време на споделено спокойствие и споделена мъдрост. Преминала като вихър през годините и литературата, Исабел Алиенде най-после е убедена, че 

любовта е по-лесна в старостта, отколкото в младостта, когато светът те дърпа в различни посоки. Че когато си възрастен, вече знаеш кой си и какво искаш. И вече си научил, че принуждаването, нетолерантността, ревността не водят доникъде. И се опитва да не спори за глупости, защото времето лети. След всички битки, победи и загуби днес знае, че е много по-силна, отколкото си е мислела. И не я е страх от болката, нито от риска, защото знае, че може да ги понесе. 

В своя бурен, изпълнен с изпитания живот Исабел Алиенде винаги е била вярна на основните си приоритети: “Страстта да съм на този свят, да съм активистка, да се боря за жените, за справедливостта. И страстта да пиша. Но за мен най-важното е щедростта. Ако я развиеш у себе си, получаваш много повече от това, което даваш. Да остарееш приятно е едно от най-важните неща.

Моята старост е прекрасен подарък

Чувствам се по-леко. Освободила съм се от несигурността, от ирационалните желания и от ненужните комплекси. Аз пускам, оставям който иска, да си тръгне. Трябваше да го направя по-рано.” 

С третия си съпруг, Роджър Куркас

Моето младо “аз” се размина с тази изключителна писателка. Самонадеяно подцени явлението Исабел Алиенде, не й даде шанс. Сега, благодарение на една книга, подарена ми за поредния рожден ден, съм готова да посипя главата си с пепел. Извинявай, Исабел! Вече черпя с пълни шепи от твоята изстрадана мъдрост. “Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, за да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.” И аз, Исабел... Но запомних нещо от теб, което съм готова да изкрещя: 

Хубавото на страстта е, че ни тласка напред и ни поддържа ангажирани и млади

Години наред тренирах, за да стана една страстна старица. И аз, Исабел... Подписвам се под думите ти: “Не можеш да откриеш някого, който не иска да бъде открит”. Прости ми, но ще продължа да търся... още малко.

Щрихи към биографията

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Лима, Перу. 

Има три брака - с чилиеца Мигел Фриас, баща на двете й деца Паула и Николас; с американския писател Уили Гордън и с американския адвокат Роджър Куркас. 

Съдбата поднася на Исабел най-тежкото изпитание - на 29-годишна възраст дъщеря й Паула е поразена от тежко заболяване и умира през 1992 г.

Създава фондация (IsabelAllende.og), за да защитава жени и момичета. Издържа я от приходите от книгите си. 

Алиенде няма домашна библиотека, защото обича да раздава всичките си книги. Единственото издание, което пази, е подарък от втория й баща, получава го, когато е десетгодишна - избрани творби на Шекспир.

Подготви  Мариана ДОБРЕВА